— Ще пробвам през радиото.
В таксито за известно време настана тишина, после автоматът каза:
— Те твърдят, че имат съобщение за вас от Палмър Елдрич. Той иска да ви каже, че ще ви вземе на работа и вие не бива…
— Повтори още веднъж — каза Барни.
— Мистър Елдрич, когото те представляват, ще ви вземе на работа, както сте помолили неотдавна. Въпреки че те имат основно правило…
— Искам да поговоря с тях — каза Барни.
Към него се подаде микрофон.
— Кой е там? — попита Барни. Отговори му непознат мъжки глас:
— Аз съм Ичолц. От „Чю-Зет изделия“, Бостън. Не може ли да се приземим някъде и да обсъдим въпроса за назначаването ви в нашата фирма?
— Тръгнал съм към наборната комисия. Явявам се доброволно.
— Не сте подписвали нищо, нали?
— Не.
— Това е добре. Значи не е прекалено късно.
— Но на Марс ще мога да дъвча Кен-Ди — каза Барни.
— Защо ви трябва това, за Бога?
— Така ще мога да бъда отново с Емили.
— Коя е Емили?
— Бившата ми съпруга. Която зарязах, защото тя забременя. Сега осъзнавам, че това беше единственият щастлив период в живота ми. Всъщност сега я обичам повече, отколкото съм я обичал някога, и това чувство нараства, вместо да отслабва.
— Вижте — каза Ичолц, — ние можем да ви снабдим с колкото си поискате Чю-Зет, а това е още по- добре. Ще можете да живеете вечно при идеални условия с бившата си съпруга. Така че няма проблем и в това отношение.
— А може и да не искам да работя за Палмър Елдрич.
— Но самият вие пожелахте!
— Започнах да се съмнявам — каза Барни. — И то дълбоко. Вижте какво ще ви кажа: не ме търсете, аз ще ви потърся. Ако не ме вземат.
Той прибра микрофона обратно на мястото му.
— Готово. Благодаря.
— Много патриотично е да се явите доброволно пред комисията — каза таксито.
— Гледай си работата — отвърна Барни.
— Мисля, че постъпвате правилно — продължи упорито таксито.
— Само да бях отишъл на „Сигма 14-Б“ да спася Лео — отговори той. — Или беше Луната? Където и да е, вече дори не си спомням мястото. Всичко изглежда като неясен сън. Във всеки случай, ако бях отишъл, сега още щях да работя за него и всичко щеше да е наред.
— Всички правим грешки — каза таксито със съчувствие.
— Но някои от нас правят фатални грешки — отвърна Барни.
„Първо към тези, които обичаме — помисли си, — към нашите жени и деца, а после и към нашите работодатели.“
Таксито продължаваше да се движи с тихо бучене.
„А най-накрая — продължи размишленията си Барни, — допускаме последната грешка. Тази, от която зависи целият ни по-нататъшен живот. Чудим се дали да приемем работата при Палмър Елдрич или да отидем в наборната комисия, и както и да постъпим, знаем, че сме сгрешили.“
Час по-късно той вече бе минал през медицинския преглед, беше признат за здрав, а после нещо, доста напомнящо на доктор Смайл, извърши психиатричния му преглед.
Отново се оказа здрав.
Като замаян, той положи клетвата („Заклевам се да гледам на Земята като на майка и водач…“ и така нататък) а после, след като му връчиха купчина с брошури, го изпратиха в неговата кооперация да си събира багажа. Оставаха му двайсет и четири часа до излитането на кораба, където и да отиваше той. Все още не му бяха съобщили крайната цел на пътуването. „Съобщението за назначението — предположи той — сигурно ще започва с
„Всичко свърши — помисли си той, изпитвайки най-различни емоции: задоволство, облекчение, ужас и потиснатост, предизвикана от смазващото усещане за поражение. — Във всеки случай това е по-добре, отколкото да се изложа на слънчевите лъчи.“
А дали наистина беше по-добре?
Във всеки случай
„Всъщност, аз винаги мога да ускоря процеса — реши той. — В колониите несъмнено има не по-малко възможности за това, отколкото тук, може би дори повече.“
Докато събираше вещите си, оглеждайки за последен път любимия си апартамент, за плащането на който беше работил толкова здраво, звънна видеофонът.
— Мистър Байерсън… — На екрана се появи момиче, някаква незначителна чиновничка от някакъв второстепенен отдел на службата за колонизиране към ООН.
— Майерсън.
— Да. Обаждам ви се, за да съобщя назначението ви и — имате късмет, мистър Майерсън! — това е плодороден район на Марс, известен под името Файнбърг Кресънт.
Тя продължи да се усмихва, докато той не изключи екрана. Имаше усмивката на човек, който не отива никъде.
— Успех и на вас — каза той.
Файнбърг Кресънт. Беше чул за това място. Наистина относително плодороден район. Във всеки случай колонистите там имаха градини — за разлика от някои други области, тази не беше пустиня от замръзнал метан, над която с години бушуваха свирепи бури. Вероятно понякога щеше да има възможност да излиза от своята землянка на повърхността на планетата.
В ъгъла на всекидневната стоеше куфарчето с доктор Смайл. Барни го включи и каза:
— Докторе, няма да повярваш, но вече не се нуждая от услугите ти. Довиждане и ти пожелавам успех, както каза момичето, което не отива никъде.
След кратка пауза той поясни:
— Явих се като доброволец.
— Дрррр — забръмча доктор Смайл, свързвайки се с апаратурата долу в сутерена на кооперацията. — Но вие, с вашия характер… това е практически невъзможно. Каква е причината, мистър Майерсън?
— Желанието ми да умра — каза той и изключи психиатъра. Продължи мълчаливо да събира багажа си. „Господи — помисли си, — а съвсем скоро двамата с Рони градяхме толкова грандиозни планове! Смятахме да продадем Лео скъпо и да се присъединим към Елдрич с гръм и трясък. Какво се случи? Ето какво: Лео започна да действа първи.
И сега Рони е на моето място. А тя искаше точно това.“
Колкото повече мислеше, толкова повече гневът му нарастваше от безсилие. Но не можеше да направи нищо, за да промени нещата, поне не в този свят. Може би когато вземе Кен-Ди или Чю-Зет, ще се озове във вселена, където…
Някой почука на вратата.
— Здрасти — каза Лео. — Може ли да вляза?
Той прекрачи през прага, бършейки огромното си чело със сгъната носна кърпичка.
— Горещ ден. Прочетох във вестника, че температурата се е вдигнала с още шест десети от…
