толкова отдавна. „От възрастта е — помисли си Барни. — Но…“
— И как върви? — попита той.
— Досега имах само един сеанс. Но знаеш ли, мислите ми са толкова замъглени. Изглежда не мога да мисля както трябва. Всичките ми идеи са се смесили.
— Мисля, че е по-добре да се откажеш от тази терапия. Въпреки че е толкова модна. Въпреки че всеки, който е постигнал нещо, се подлага на нея.
— Може и да си прав. Въпреки че те изглеждат толкова доволни. Ричард и доктор Денкмал. — Тя наведе глава по добре познатия му начин. — Те щяха да знаят, ако нещо не е наред, нали?
— Никой не знае това. Тази област е слабо изучена. Ти винаги си позволявала на хората да те командват.
Той й каза тези думи с повелителен тон, както беше правил безброй пъти през годините, в които бяха живели заедно. Това обикновено вършеше работа, макар и не винаги.
Този път не се получи. Видя упорития блясък в очите й, означаващ, че отказва да е толкова пасивна, колкото обикновено.
— Мисля, че това засяга само мен — каза Емили с достойнство. — И аз смятам да продължа.
Той сви рамене и започна да се разхожда из стаята. Нямаше власт над нея, но му беше все едно. А дали беше така? Наистина ли му беше все едно? Представи си картината на деградиращата Емили… която в същото време се опитваше да прави грънците си, да проявява творчество. Беше смешно… и страшно.
— Чуй ме — изрече грубо той, — ако този тип наистина те обича…
— Нали ти казах — отвърна Емили, — решението е мое.
Тя се върна към грънчарското си колело. На него имаше голямо и високо гърне и Барни се приближи, за да го огледа по-добре. „Красиво е — реши той. — И… познато. Не е ли правила тя вече подобно гърне?“ Но не каза нищо, само продължи да изучава гърнето.
— Какво смяташ да правиш? — попита Емили. — За кого ще работиш?
Изглежда тя му съчувстваше. Това го накара да си спомни как наскоро беше попречил на продажбата на нейните изделия на „П. П. Макети“. Друг на нейно място щеше да е враждебно настроен към него, но това не беше в нейната природа. А тя със сигурност знаеше кой е отклонил предложението на Хнат.
— Съдбата ми вероятно вече е решена — отговори той. — Получих призовка.
— И таз добра! Ти — на Марс! Не мога да си го представя.
— Мога да дъвча Кен-Ди там — каза той. — Само че…
„Вместо Пърки Пат-макет може би ще си имам Емили-макет — помисли си Барни. — И ще прекарвам времето си във фантазии, че отново съм с теб и пак водя живота, от който само от глупост се отказах доброволно. Единственият наистина хубав период от моя живот, когато бях истински щастлив. Разбира се, тогава не знаех това, защото нямаше с какво да сравнявам… за разлика от сега.“
— Има ли някаква надежда — попита той — да дойдеш с мен?
Тя се вторачи в него, той й отвърна със същия поглед. И двамата бяха смаяни от това, което бе предложил.
— Говоря сериозно — каза Барни.
— Кога го реши?
— Няма значение кога — отвърна той. — Има значение единствено какво чувствам.
— Има значение и какво чувствам
Лицето й беше ведро. Несъмнено тя наистина мислеше така. Той беше проклет, обречен, захвърлен в пропастта, която сам си беше изкопал. И точно това заслужаваше. И двамата го знаеха, дори не беше необходимо да го казват.
— Мисля, че ще си тръгвам — каза той.
Емили не се опита да го задържи. Тя само кимна.
— В името на Бога, надявам се, че не деградираш — каза Барни, — но се страхувам, че е така. Личи си по лицето ти. Погледни се в огледалото.
С тези думи той излезе. Вратата се затвори след него. Веднага съжали за това, което каза, макар че можеше да се окаже от полза… „Може да й помогне — помисли си той. — Защото виждам, че наистина е така. А не й го желая. Никой не би й го пожелал. Дори онова магаре, мъжът й, когото тя предпочита пред мен… по причини, които не мога да разбера, освен ако не смята брака си с него за своя съдба. Тя е обречена да живее с Ричард Хнат, обречена е никога да не бъде моя съпруга отново. Никой не може да върне времето назад.
Всъщност може — когато дъвчеш Кен-Ди. Или новия продукт, Чю-Зет. Всички колонисти правят това. Той не може да се намери на Земята, но е достъпен на Марс, Венера, Ганимед и на всяка от граничните колонии.
Ако всичко останало се провали, остава ми това.
А може би всичко вече се е провалило. Защото…“
След като се замисли, реши, че не може да отиде при Палмър Елдрич. Не и след това, което този човек беше направил — или се бе опитал да направи — на Лео. Барни осъзна това, докато стоеше пред сградата и чакаше такси. Въздухът пред него трептеше и той си помисли: „Може би просто ще пристъпя напред. Дали някой ще ме намери преди да умра? Вероятно не. Това ще е не по-лошо решение от всяко друго…
И така, това е последната ми надежда за работа. На Лео ще му бъде много забавно, ако ударя на камък тук. Ще бъде изненадан и вероятно доволен.
По дяволите, ще се обадя на Елдрич и ще го питам дали ще ме наеме.“
Барни намери будка с видеофон и се свърза с имението на Елдрич на Луната.
— Аз съм Барни Майерсън — представи се той. — Бившият главен моден консултант на Лео Бълеро. Всъщност аз бях втори в йерархията на „П. П. Макети“.
Мениджърът на персонала на Елдрич се намръщи и попита:
— Е, и? Какво искате?
— Бих искал да потърся работа при вас.
— Не се нуждаем от никакви модни консултанти. Съжалявам.
— Може ли да попитате мистър Елдрич, моля?
— Мистър Елдрич вече си е казал мнението по въпроса.
Барни прекъсна връзката и излезе от будката.
Изобщо не беше учуден.
Запита се дали ако му бяха казали: „Елате на Луната за интервю“, щеше да отиде, и осъзна, че вероятно би отишъл. „Щях да отида — помисли си той, — но после щях да се откажа. Когато съм абсолютно сигурен, че ме вземат на работа.“
Върна се в будката и набра номера на наборната служба към ООН.
— Аз съм мистър Барни Майерсън — каза той и продиктува официалния си идентификационен код. — Преди няколко дни получих призовка. Бих искал да заобиколим формалностите и да тръгна незабавно. Нямам търпение да емигрирам.
— Медицинският преглед не може да се избегне — уведоми го чиновникът от ООН. — Нито пък психиатричният. Но ако желаете, можете да отидете и да се прегледате по всяко време, дори сега.
— Добре — отвърна той. — Искам.
— А тъй като се явявате доброволно, мистър Майерсън, вие можете да изберете…
— Устройва ме всяка планета или спътник — прекъсна го Барни.
Той прекъсна връзката, излезе от кабината, спря такси и даде адреса на наборната комисия, която се намираше близо до сградата на неговата кооперация.
Докато таксито се носеше с тихо бучене към центъра на Ню Йорк, отдолу ги настигна друго такси и започна да лети пред тях, плавно поклащайки стабилизаторите си.
— Те се опитват да се свържат с нас — уведоми го автоматът-шофьор на неговото такси. — Искате ли да им отговорите?
— Не — отвърна Барни. — Увеличи скоростта.
Внезапно той промени решението си.
— Можеш ли да попиташ кои са?
