могъл да доведе до действително осъществяване мечтата за хармоничното развитие на личността и на обществото.

Шчедрин е смятал „Идиот“ за „най-доброто произведение на Достоевски“. Това той е казвал на Л. Ф. Пантелеев, който предава следния устен отзив на сатирика за „Идиот“: „Това е гениално замислена работа; в нея има поразителни места, но не по-малко са и лошо написаните и някак претупани пасажи“ (Л. Ф. Пантелеев. Из воспоминаний прошлого, книга вторая, СПБ, 1908, стр. 156).

Високо е ценял „Идиот“ и Лев Толстой. Писателят С. Т. Семьонов разказва, че в отговор на бележката на един свой познат, че има прилика между образите на княз Мишкин и цар Фьодор Йоанович в пиесата на А. К. Толстой, Лев Толстой казал: „Това не е вярно, капка прилика няма нито в една черта…“ Според оценката на Л. Н. Толстой Мишкин е „брилянт“, който струва за оня, „който обича брилянтите“, хиляди и хиляди (С. Т. Семьонов, Воспоминания с Л. Н. Толстом, СПБ, 1912, стр. 82).

„Идиот“ е от онези произведения на Достоевски, които най-често са били преработвани за сцената (списъка на дореволюционните сценични преработки на „Идиот“ виж в изданието „Достоевски“, еднократен вестник на руското библиологично дружество, П., 1912, стр. 29). Първите постановки на „Идиот“ са представени в Москва в Малий театър на 11 октомври 1899 година и в Петербург в Александрийския театър на 4 ноември същата година. И в двата театъра „Идиот“ се е давал по една и съща инсценировка на В. Крилов и С. Сутугин, за литературните достойнства на която тогавашният печат единодушно се е изказал отрицателно (списък на рецензиите за тези постановки виж в книгата: „Музей памяти Феодора Михайловича Достоевского в имп. Росийском историческом музее. 1846—1903. Съставила А. Г. Достоевская“, СПБ, 1906, стр. 308—311). Главните роли са се изпълнявали в Москва от: Ермолова (Настасия Филиповна), Яблочкина (Аглая), Василиев (Мишкин), Падарин (Рогожин), Садовеки (Фердишченко), Макшеев (генерал Иволгин); в Петербург: Савина (Настасия Филиповна), Комисаржевска (Аглая), Аполонски (Мишкин), Далски (Рогожин). Варламов (Фердишченко), Медведев (генерал Иволгин), Юриев (Ганя).

Измежду следващите изпълнители на главните роли в инсценировките на „Идиот“ трябва да споменем Н. Н. Ходотов и Л. М. Леонидов (княз Мишкин), В. Н. Пашенная, Е. Н. Гоголева, Е. И. Тиме (Настасия Филиповна), Степан Кузнецов и Кондрат Яковлев (Фердишченко).

Първите преводи на „Идиот“ на чужди езици (английски и датски) са излезли през 1887 година. В 1889 година е излязъл немски превод, а в 1902 година — италиански.

© Фьодор Достоевски

© 1960 Н. Голчев, превод от руски

Айдкунен — пруска железопътна станция на тогавашната граница между Прусия и Русия.

може да се намери и сигурно го има в историята на Карамзин. — Името на Мишкини наистина се среща в „История на руската държава“ от Н. М. Карамзин (П. М. Строев, Ключ к „Истории и государства Российского“ Н. М. Карамзина, ч. I, М., 1836, стр. 252).

Еднодворец — незакрепостен селянин, собственик на малък участък земя в крепостна Русия. — Б.пр.

… за човек „предан без ласкателство“. — Намек за девиза в герба на А. А. Аракчеев („Прадан без ласкателство“). Сравни епиграмата на Пушкин „На Аракчеев“ („На Русия цяла потисник…“) (1817—1820).

В чужой монастырь со своим уставом не ходи — всяка къща си има закон. — Б.пр.

Тук говорят сега много за съдилищата. — Като последица от съдебната реформа от 1864 година старите съсловни съдилища са били заменени със съдебни учреждения, общи за всички съсловия. В новите съдилища, за разлика от дореформените, делата са се разглеждали при открита врата с участието на съдебни заседатели и адвокат. Сведенията за съдебните заседания са се печатали във вестниците. Според А. Г. Достоевская „през зимата на 1867 г. Фьодор Михайлович се интересуваше извънредно много от дейността на съда със съдебни заседатели, който наскоро бе почнал да функционира. Понякога дори изпадаше във възторг и умиление от техните справедливи и разумни присъди и винаги ми разправяше всичко по-важно от съдебния живот, което бе прочел във вестниците.“ („Воспоминания А. Г. Достоевской“, М.—Л., 1925, стр. 115—116.) Интересът на Достоевски към следреформения съд е широко отразен в романа (виж стр. 364 и бележката към нея).