като художник, но и като мислител и проповедник. В устата на Мишкин и някои други лица (Лебедев, генералшата Епанчина, Евгений Павлович Радомски) в много епизоди са вложени идеи, мнения и преценки, на които можем да намерим близки паралели в писмата на Достоевски от 60-те и 70-те години, а също така и в неговата публицистика.
Такива донякъде са критичните бележки на Евгений Павлович за либералите, с които се съгласява и князът (ч. III, гл. I.). Евгений Павлович и Мишкин рязко критикуват руския помешчишки либерализъм. Но правейки това, противно на историческата истина, те отъждествяват „либералите“ и „социалистите“, като приписват и на едните, и на другите безразличие към народа и твърдят, че нацията „няма да признае нищо от това, което са направили помешчиците и семинаристите“. Посочените мисли на Евгений Павлович и Мишкин са отзвук от настроенията на Достоевски, които са отразени в неговите писма от 1867—1868 г. г. до А. Н. Майков и Н. Н. Страхов, съдържащи редица нападки против либералите и демократите от 60-те години („Письма“, т. II, стр. 27—28, 31—32, 47 и други).
Заключително звено във веригата от многобройни идейно-философски обобщения и отстъпления, минаващи през целия роман, е речта на княза в салона на Епанчини (ч. IV, гл. VII). Тук за пръв път е набелязан целият основен комплекс от обществено-политически и философски идеи, характерен за последния период от творчеството на Достоевски.
Зачеквайки в речта си темите за Русия и Европа, за народа и висшите класи, за католицизма и социализма, князът осветлява всички тези въпроси в духа на реакционните „почвенически“138 идеали на Достоевски. Мишкин доказва, че европейското общество още в средните векове е загубило „нравствената власт на религията“, която според Достоевски е необходимата почва за обществения живот. Оттук и стремежът да се обединят хората чрез „меч и кръв“, който стремеж според твърдението на писателя минава като червена нишка през цялата история на западноевропейската цивилизация. Като отрича разликата между насилието на потисниците над потиснатите и революционното насилие, което служи за освобождаване на народните маси от властта на потисниците, Достоевски твърди, че уж социализмът бил далечен потомък на римския католицизъм, тъй като и двата признават ролята на насилието в историята. На борбата на класите и на революцията писателят чрез устата на Мишкин противопоставя зова към „самоусъвършенствуване“ на господствуващата класа, най- реакционната славянофилска утопия за единение между самодържавието и народа, между потиснатите и потисниците. Достоевски високо цени историческата роля на Русия и мечтае руският народ да помогне на другите народи за постигането на общо щастие, но твърди, че към това щастие води не революцията, не социализмът, а разпространяването на идеалите на православната църква.
Реакционно-утопическата система от възгледи, изразена в речта на Мишкин, се е развила по-нататък в „Дневник на писателя“ и широко се е отразила в романите „Бесове“ и „Братя Карамазови“.
След като завършил през януари 1869 година работата си над „Идиот“, Достоевски изпитвал чувство на силно незадоволство. „Не съм доволен от романа; той не изрази и една десета част от онова, което исках да кажа, макар че все пак не се отричам от него и си обичам неуспялата ми досега мисъл“ — пише той на С. А. Иванова на 25 януари (6 февруари) 1869 г. („Письма“, т. II, стр. 160). Отбелязвайки недостатъците на романа, Достоевски пише на С. Иванова на 8/20/ март 1869, че „толкова“ е сърдит зарад тях на себе си, та му иде „сам да напише критика срещу себе си“ (пак там, стр. 175).
Въпреки всичкото си незадоволство от романа в писмата си Достоевски горещо защищава творческия си метод, основан върху съчетание на наблюдение и интуиция, и „реалността“ на своя главен герой.
Признавайки, че образът на Мишкин и много събития в романа имат донякъде „фантастичен“ характер, Достоевски доказва, че тази тяхна особеност е тясно свързана с „фантастичния“ характер, присъщ на самия живот на руското общество от описвания период. „Мигар моят фантастичен Идиот не е реалност, и то най- обикновена! Та тъкмо сега сигурно ги има такива характери в нашите откъснати от земята слоеве на обществото — слоеве, които наистина стават фантастични. Но няма какво да говорим! В романа много неща са написани набързо, много са разтегнати и не са сполучливи, но има и някои сполучливи. Аз държа не за романа, а за идеята си“ (писмо от 26 февруари (10 март) 1869 — пак там, стр. 170).
Откъсването на висшите класи и на образованата част от обществото от народа, според писателя, се е отразило гибелно на целия техен умствен живот, като е породило характерните за него черти на призрачност и „фантастичност“ и е сложило върху неговите прояви болезнен, нездрав отпечатък. Оттук и необходимостта за писателя да рисува сложни, противоречиви, навремени „фантастични“ характери, към които Достоевски причислявал не само такива лица от своя роман, като Настасия Филиповна, Рогожин или Лебедев, но и самия Мишкин.
Въпреки „недостатъците“, съзнавани от писателя, той е ценял високо замисъла на „Идиот“. За това свидетелствува много по-късно едно писмо до А. Г. Ковнер от 14 февруари 1877 година. „Вие правите преценка на моите романи… — пише в него Достоевски. — Хареса ми, че отделяте като най-добър от всички „Идиот“. Представете си, тази преценка съм чувал вече около петдесет пъти, ако не и повече. А книгата всяка година се купува и дори от година на година все повече. Споменах сега за „Идиот“, защото всички, които са ми говорили за него като за най-добро мое произведение, имат нещо особено в устройството на своя ум,
Първите отзиви за „Идиот“, станали известни на Достоевски, са отзивите на приятелите му Н. Н. Страхов и А. Н. Майков. И двамата са побързали да дадат отзивите си в писма до Достоевски в отговор на въпросите му за впечатлението им от романа. Н. Н. Страхов е оценил високо началото на романа, в което не е намерил „никакъв недостатък“. („Шестидесятые годы“. Материали по истории литературы и по общественному движению, изд. АН СССР, М.— Л., 1940, стр. 258—159, 262.) В края на февруари 1868 година Майков пише на Достоевски, че романът има „успех“, събужда „интерес“ и „внимание“ в кръга на общите им петербургски приятели. Но скоро след това, в писмо от 14 март, Майков прави на Достоевски ред критически бележки, като го кори за „фантастичното“ осветляване на много събития в романа. „Прочетох втората половина от първата част на „Идиот“ във февруарската книжка — пише Майков. — Ето какво ми е впечатлението: ужасно много сила, гениални проблясъци (например, когато удрят на Идиота плесница и това, което той казва, и разни други), но в цялото действие има
В следващите си писма До Достоевски Майков също така отбелязва „майсторството на великия художник“, проявено от писателя, и изразява увереност, че „прозираната“ от нето идея на романа е „великолепна“. Но в същото време Майков повтаря в тях още по-определено укора си за „фантастичните лица“, изричайки този укор от името на читателите на романа (пак там, стр. 426; „Достоевский, Статьи и материали“, Л., 1925, стр. 351).
За успеха, който е имала първата част на „Идиот“ сред читателската публика, свидетелствува едно писмо до Достоевски на един негов приятел от младини, доктор С. Д. Яновски от Москва от 12 април 1868 година. „… всички, всички до един са във възторг! В клуба, в малките салони, във влаковете (нали съм постоянно на път и ето тези дни току-що се върнах от Тамбов), навред и от всички чуваш само едно и също: четохте ли последния роман на Достоевски? Прелест, просто не можеш да се откъснеш до последната страница“ (пак там, стр. 375).
Отзивите на критиката за „Идиот“ не са многобройни.
Почти всички вестници (както и хората, които са били в преписка с Достоевски) са се изказали положително за първата част на романа. Рецензентът на либералния вестник „Голос“ пише, че съдейки по началните глави, романът „обещава да бъде по-интересен от „Престъпление и наказание“, макар че „страда от същите недостатъци — известна разтегнатост и чести повторения на някакво едно и също душевно движение“. Рецензентът признава, че княз Мишкин е „типично лице“, което в такъв широк размер се среща
