може би за пръв път в нашата литература“, макар че в живота „съвсем не е нещо ново“. Ала както се вижда от характеристиката, която рецензентът дава на Мишкин, замисълът на Достоевски не е бил разбран от него. В Мишкин той вижда човек, надарен с „възвишени достойнства на ума и сърцето“, но при това лишен от „житейски такт“, от способност „да се пригажда към хората и условията“, който поради това пакости на себе си и на другите („Голос“, 1868, № 47 от 16 февруари).
След „Голос“ похвален отзив за новия роман има в „Биржевые ведомости“. Авторът на фейлетона „Хроника на обществения живот“ пише, че романът „надминава всичко, което се е появило тази година в другите списания в областта на белетристиката. Дълбокият психологически анализ, с който се отличават всички произведения на г. Достоевски изобщо и особено неговото „Престъпление и наказание“, в новия роман стига до върха на съвършенството“ (Биржевые ведомости“, 1868, № 46 от 18 февруари; без подпис).
Рецензентът на „Русский инвалид“ А. П-н охарактеризира идеята на „Идиот“ като „много щастлива мисъл, макар и отличаваща се с нещо патологично в себе си“. „Още от първите редове — пише той — всичките симпатии на читателя се насочват към Мишкин… Мъчно е да се отгатне какво ще направи авторът с това оригинално лице, доколко релефно ще сполучи да сравни изкуствеността на нашия живот с непосредната натура, но още отсега може да се каже, че романът ще се чете с голям интерес“ („Русский инвалид“, 1868, № 52 от 21 февруари).
Най-съдържателен от печатните отзиви за първата част на романа бил отзивът на рецензента на „Харьковские губернские ведомости“, който подчертал общественото значение на романа: „Още от първите редове читателят е заинтересуван от разказа и колкото по-нататък чете, толкова повече нараства интересът му. Пред читателя минават редица наистина живи хора, верни на оная почва, върху която са израсли, на, оная обстановка, в която се е изграждал техният нравствен мир, и при това лица не само от една среда, а от най-разнообразни обществени положения и степени на умствено и нравствено развитие, хора симпатични и такива, в които мъчно можеш да откриеш дори най-слаби следи от човешки образ, и най-после нещастни хора, които авторът рисува с особено майсторство… Във водовъртежа на живота, в който авторът хвърля своя герой, на идиота не обръщат внимание; а когато в стълкновение с него личността на героя се проявява в цялата си нравствена красота, впечатлението от нея е толкова силно, че сдържаността и маската падат от действуващите лица и ярко проличава нравственият им мир. Драматичният ход на събитията се развива около героя и при неговото дейно участие. Мъчно е въз основа само на една част от романа да се съди какво е намислил авторът да направи от своето произведение, но ясно е, че романът му е замислен нашироко, най-малко този тип на непрактичен като дете човек, ала с цялата си прелест на истина и нравствена чистота в такива широки размери за пръв път се явява в нашата литература“ („Харьковские губернские ведомости“, 1868, № 41 от 18 април. Подпис: „К“).
Само В. П. Буренин в поредицата си статии по журналистика в „С.-Петербургские ведомости“ намерил романа за „най-несполучливо“ произведение на Достоевски. Буренин преценил романа като „белетристична компилация, съставена от множество глупави лица и събития, без всякаква грижа поне за някоя художествена задача“. Укорявайки Достоевски, че главните му герои са „анормални сред обикновените хора“, Буренин — още близък по това време на демократическия лагер — взел под своя закрила съвременната младеж, чиито стремежи Достоевски искал според критика „да опозори“. Характерите на младежта, изобразена в „Идиот“, пише Буренин, са „истинска рожба на субективната фантазия на романиста“ и „трябва само да се съжалява за нещастното настроение на тази фантазия“. Отрицателно се изказал Буренин и за фантастичните елементи в стила на „Идиот“, като осъжда „неестествеността и приказността“ на някои положения и сцени, които имат характер на „фантасмагория“ („С.-Петербургские ведомости“, 1868, № 53 от 24 февруари; № 92 от 6 април и № 250 от 13 септември; подпис „3“).
Ако първите глави на романа са били посрещнати във вестниците с одобрение, следващите части не са били оценени от съвременната критика. След като е било завършено печатането на романа в „Русский вестник“, за него не е имало обобщаващи критически отзиви.
Това мълчание на критиката се обяснява със сложната обществена и литературна позиция на Достоевски: изобличителната сила на романа се чувствувала от либералната и консервативната критика и я е смущавала; в същото време моралистичните и религиозни идеи на Достоевски, отразени в „Идиот“, нападките на писателя върху демократичната младеж и полемиката му с идеите на революционните демократи от 60-те години са спъвали прогресивната и демократична журналистика да оцени силните страни на романа.
Известни затруднения, както се вижда от дадените по-горе отзиви, критиката е изпитвала и при анализиране стила на „Идиот“: съчетанието в романа на реалното с фантастичното, отбелязано от почти всички съвременници, е предизвикало възражения на значителна част от критиката.
Мълчанието на критиката и противоречивите читателски отзиви, в които изразите на интерес и възхищение са се сблъсквали с възражения и укори за невероятност (за което е писал Майков на Достоевски), са огорчавали много писателя. Те са го накарали в писмата си от 1869 г. да говори много пъти за „неуспеха“ на „Идиот“. Достоевски се надявал, че Страхов ще излезе с критическа преценка на романа, но въпреки обещанията си Страхов се е отказал от написването на критическа статия. „С неуспеха“ на романа се обяснява и това, че Достоевски е бил принуден да отложи издаването му в отделна книга до 1874 г.
Недоволството си от оценката на „Идиот“, дадена от съвременната критика, Достоевски е изразил в записната си тетрадка от 1876 г. „Мене винаги ме е поддържала не критиката, а публиката — пише той тук. — Кой от критиците знае края на „Идиот“ — толкова силна и неповторена в литературата сцена. А пък публиката я знае.. “ (Централен държ. архив за литература и изкуство, ф. 212, оп. 1, ед. хран, 16; записна тетрадка № 12.)
За пръв път „Идиот“ е бил оценен както трябва в печата от М. Е. Салтиков-Шчедрин. В анонимна рецензия за романа на Омулевски „Светлов, неговите възгледи, характер и дейност“ („Крачка по крачка“), поместена в „Отечественные записки“ (1871, №4, стр. 300—308), Шчедрин със забележителна дълбочина разкрил идеята на „Идиот“, като в същото време характеризирал силните и слаби страни на таланта на Достоевски, проявени от писателя в този роман, „По дълбочина на замисъла, по широта на задачите от нравствения мир, които разработва — пише Шчедрин, — този писател заема у нас съвсем особено място. Той не само признава законността на интересите, които вълнуват съвременното общество, но дори отива по-далеч, навлиза в областта на предвижданията и предчувствията, които съставят целта не на непосредните, а на най-далечните търсения на човечеството.“ В доказателство на това Шчедрин се позовава на романа „Идиот“, в който Достоевски е направил „опит да изобрази тип на човек, стигнал до пълно нравствено и духовно равновесие“.
Шчедрин пише, че пред задачата, която си е поставил за разрешение Достоевски, до известна степен „бледнеят всевъзможните въпроси за женския труд, за разпределението на благата, за свободата на мисълта“… „Това — пише сатирикът — е, така да се каже, крайната цел, поради която дори най-радикалните решения на всички останали въпроси, които интересуват обществото, изглеждат само междинни станции.“ Ала в същото време Шчедрин с горчивина посочва крещящото противоречие, намерило място в „Идиот“, както и в други произведения на писателя. „И какво става? Въпреки лъчезарността на подобна задача, която обхваща в себе си всички преходни форми на прогреса, г. Достоевски — пише Шчедрин, — без ни най-малко да се стеснява, веднага сам подкопава делото си, като показва в позорен вид хората, чиито усилия са всецяло насочени натам, накъдето, изглежда, е насочена и най-заветната мисъл на автора. Празните подигравки над така наречения нихилизъм и презрението към вълненията, причините за които винаги остават неизяснени — всичко това изпъстря произведенията на г. Достоевски с петна, които съвсем не са свойствени за него, и наред с картините, които говорят за висока художествена прозорливост, създава сцени, които доказват някакво вече твърде непосредствено и повърхностно разбиране на живота и неговите явления“ (Н. Шчедрин) М. Е. Салтыков (Полн. собр. Соч., т. VIII, М., 1937, стр. 438).
Шчедрин изказва по този начин мисълта за много тясната връзка между въпросите, които са вълнували напредничавата част от руското общество, и художествените търсения на Достоевски.
Тъкмо напредничавата руска революционна и социалистическа мисъл горещо се е стремила да намери пътищата към такъв обществен строй, който трябва да създаде условия за свободно и хармонично развитие на човешката личност. Нападайки гневно и несправедливо революционерите от 60-те години, Достоевски (както правилно посочва Шчедрин) се е отказал да признае за реален оня единствен път, който само е
