Давайки в романа критическо изображение на руската следреформена действителност, Достоевски показва, че в гърдите на стотици и хиляди „унижени и оскърбени“ тлее протестът против несправедливите условия на живот, но се проявява по различен начин. С това е свързана психологическата драма на Настасия Филиповна. Надарена с необикновена красота и ум, Настасия Филиповна съзнава своята вътрешна чистота, своето превъзходство над повечето обкръжаващи я хора от дворянско-буржоазна среда. Тя се стреми страстно към нравствено възраждане, мечтае да почне нов живот. Но вярата на Настасия Филиповна в себе си е подкопана от униженията, които е преживяла. Дълбоко в душата си тя не може да се освободи от мнението, което има за себе си: пропаднало, завинаги осакатено същество. Тази борба, която се води в съзнанието на Настасия Филиповна, е и причина за трескавото й мятане между Мишкин, за нея символ на нравствена чистота, и Рогожин, събирането с когото й се вижда краен израз на морално унижение.
Протест против социалното неравенство и унижаване на човешката личност звучи също и в изповедта на Иполит, у когото този протест взема формата на индивидуалистическо бунтарство. Израсъл сред сиромашия и разврат и осъден на ранна смърт, Иполит се стреми страстно към живота, към щастието и ведно с това изпитва мъчителна завист към околните. Скръбта и отчаянието образуват в него сложна смесица от противоречиви чувства, в която благородните стремежи и любовта към хората се сплитат със злобата, рожба на съзнанието за самотата и безсилието му.
На дворянско-аристократическия свят с безукорното му „лустро“, което крие под себе си вътрешно безсърдечие и пустота, на тържеството на умствената и нравствена „посредственост“, плод на властта на парите, Достоевски противопоставя образа на Мишкин. Князът е израсъл сред деца, в общение с природата, далеч от оная дворянско-буржоазна среда, към която принадлежи по своето рождение; това е и запазило Мишкин от лъжата и фалша. Той е изпълнен с доброта, отзивчивост, съчувствие към хората, независимо от тяхното богатство и съсловно положение. Лакеят на Епанчини и семейството на генерала, Аглая и Настасия Филиповна, Рогожин и Ганя Иволгин, обиденият от живота Бурдовски и „сгрешилата“ селска девойка Мари са близки на Мишкин, който вижда в тях също такива хора, какъвто е самият той, и е готов да съчувствува на нещастието им.
Останал още в детинство забравено, самотно и болно дете, князът от личния си опит познава горчивината на страданията, породени от угнетеността и унижението. Това го е направило чувствителен към всички обидени и нещастни. В устата на княза писателят е вложил протест против безчовечното отношение на обществото към престъпника, към падналата жена, към болния, към детето.
В романа ясно са отразени и слабите страни на мирогледа на Достоевски: присъщата му идеализация на смирението и страданието, отричането на революционните начини и средства на борба. В цитираното по- горе писмо до С. А. Иванова от 1 (13) януари 1868 година Достоевски пише, че за висш идеал на прекрасна човешка личност той смята Христос. „Княз Христос“ Достоевски нарича в черновките към романа и своя главен герой: на социалното унижение, на безправието, на света на користта и тъмните разрушителни страсти князът противопоставя в романа не възмущение, не зов за действие, а смирение и покорност. А. С. Долинин смята, че редица моменти от биографията на Мишкин, за които той разказва в шеста глава от първата част (близостта му към децата, епизодът с Мари), са подсказани на писателя от епизода в евангелието, което отговаря на характеристиката на Мишкин като „княз Христос“ (виж предисловие А. С. Долинина к „Письмам“ Достоевского т. I, М.—Л., 1928, стр. 14).
„Главното социално убеждение на княза е, че икономическото учение за
Два епизода от романа (както обясняват В. С. Дороватовская-Любимова и С. С. Боршчевски) са наситени с непосредствена идейна полемика с напредничавата обществена мисъл от 60-те години и съдържат намеци за конкретни факти от идейния живот на онова време. Единият от тези епизоди, който сам Достоевски в писмото си до А. Н. Майков от 22 юни (4 юли) 1868 година нарича „епизод на съвременни позитивисти от най-крайната младеж“ („Письма“, т. II, М.—Л., 1930, стр. 126) — това е посещението на „мнимия син на Павлишчев“ Бурдовски и неговата група от приятели у Мишкин (ч. II, гл. VII—X). Като ни представя в лицето на Бурдовски и другарите му в карикатурно осветление представителите на демократичната младеж, Достоевски насища целия този епизод с полемически нападки против идеите на революционно-демократичната журналистика от 60-те години, против материализма и атеизма, защитниците на „женския въпрос“, теорията за „разумния егоизъм“ и така нататък. В текста на посочените глави има полемически нападки против „Какво да се прави?“ на Чернишевски, „Искри“ на М. Е. Салтиков-Шчедрин (виж за това по-долу бележките към стр. 281, 286, 308). Сравнявайки Бурдовски и приятелите му с Горски и Данилов, герои от криминалната хроника от 60-те години, Достоевски се стреми да докаже, че материалистическите теории, които са били разпространени сред демократическата част на руското общество, уж биха могли лесно да бъдат използувани за оправдаване на престъплението и водели уж към „разколебаване на мисълта“ сред младежта (тази лъжлива идея Достоевски промъква още в „Престъпление и наказание“).
Друг епизод, наситен с непосредни отгласи от идейната борба на епохата, е сцената, когато Лебедев тълкува апокалипсиса на рождения ден на княза (ч. III, гл. IV). Обявявайки се против научното и „практическо“ настроение на човечеството от XIX век — на което настроение са символ „железопътните линии“ и „каруците, които возят хляб на човечеството“ — Лебедев изказва мнението си по повод спора между А. И. Херцен и В. С. Печьорин, отразен в тяхната преписка от 1853 година [тази преписка за пръв път е обнародвана от А. И. Херцен в „Полярна звезда“ през 1861 година [кн. 6, Лондон, 1861, стр. 259—272; че тази книжка на „Полярна звезда“ е била четена от Достоевски в Дрезден през април 1867 година, се вижда от Дневника на А. Г. Достоевская, 1867 година, М., 1923, стр. 29] и е била вмъкната в главата „Pater V. Petherine“ на „Былое и думи“]. В своите писма до Херцен В. С. Печьорин, като признава, че буржоазното общество влече със себе си „тирания на материалната цивилизация“ и упадък на духовния живот, прави оттук погрешния извод, че спасение за човечеството.
Не е науката, а религията. В противовес на Печьорин, който в своята критика жа буржоазната цивилизация стои на романтичното становище, Херцен справедливо доказва, че науката, техниката, промишлеността, създавани от буржоазното общество, са най-големите прогресивни лостове за общественото развитие, които ще помогнат на човечеството да се освободи от властта на помешчиците и буржоазията. Херцен доказва, че истинските причини за потискане на трудещите се не са науката, техниката и промишлеността, които носят спасение на страдащото човечество, а общественото неравенство и буржоазната собственост.
Като се солидаризира със „самотния мислител“ Печьорин, Лебедев се изказва в романа против Херценовата апология на научното знание. Също като Печьорин Достоевски защищава чрез устата на Лебедев религията като необходима основа на обществения живот (виж В. С. Дороватовская-Любимова, Достоевский и шестидесятники, в сборнике „Достоевский“ труды ГАХН, М., 1928, стр. 27—33; С. С. Борчевский, Щедрин и Достоевский, История на идейной борби, М., 1956, стр. 164—173 и 216—220).
Изобщо „Идиот“ е от тези романи на Достоевски, които са особено богати с непосредни отгласи от събитията на обществения живот. В разговори между героите тук се обсъждат редица теми, добили остра злободневност през втората половина на 60-те години (новите съдебни наредби, появили се като последица от съдебната реформа през 1864 г. — създаване на съд със съдебни заседатели, адвокатура, публичност на делата и така нататък; нарастването броя на престъпленията и усложняването на техния характер; усиленият растеж на акционерните дружества и на банките, на лихварството; смъртното наказание и така нататък). По-често отколкото в предишните си романи авторът се намесва непосредно в действието на „Идиот“ със своите коментарии: така трета и четвърта част на романа започват със специални встъпителни глави, написани под формата на авторски отстъпления. Тук се излагат възгледите на Достоевски за съвременния обществен живот, неговите идеи за задачите на романиста, за типичността на характерите, изобразявани в романа, и така нататък.
Ала наличността на авторското гледище се чувствува в „Идиот“ не само в тези специални глави, коментиращи за читателя текста на романа. И на други страници на „Идиот“ Достоевски се явява не само
