Както се вижда от бележките на Достоевски й от спомените на жена му („Воспоминания А. Г. Достоевской“, М.—Л., 1925, стр. 115), голямо значение при разработването на първоначалния замисъл на романа са имали материалите по „Делото на дъщерята на помешчика Олга Умецкая, обвинена като подпалвач, и на нейните родители Владимир и Екатерина Умецки, обвинени в злоупотреба с родителската си власт“ (вестници „Москва“, 1867, №№ 136 и 137 от 23 и 24 септември, и „Голос“, 1867, №№ 266—268 от 26—28 септември). Делото на каширските помешчици Умецки рисува картината на страшни гаври на родителите над децата — гаври, които са предизвикали отпора на една от дъщерите на Умецки, петнадесетгодишната Олга, опитала се четири пъти да подпали къщата на своите родители. Една от героините на бъдещия роман — Миньона — в съзнанието на Достоевски се приближава по черти — в процеса на обмисляне на сюжета от първата редакция — до образа на необичаната в семейството, отмъстителна и озлобена Олга Умецка, а семейната трагедия на Умецки е дала на Достоевски много черти за разработване темата на „случайното семейство“.
Още в най-ранните скици и планове на Достоевски срещаме героя „идиот“. Ала този образ се различава рязко от образа на княз Мишкин, който знаем по окончателната редакция. В първоначалната редакция „идиотът“ е обидено, гордо и отмъстително същество, еднакво неудържимо в доброто и злото, способно на най-необуздани прояви на своята надарена, но дива и несдържана натура. „Последна степен на проява на гордост и егоизъм“, „Върши подлости от злоба и мисли, че така трябва“, „В гордостта си търси изход и спасение“, „Безкрайна гордост и безкрайна омраза“ — такива са характерните бележки в ранните планове на романа във връзка с образа на „идиот“. „Главната мисъл на романа е: колко сила — колко страст в днешното поколение и в нищо не вярват. Безкраен идеализъм ведно с безкраен сенсуализъм“ — записва Достоевски, характеризирайки трагедията на своя герой, както я вижда първоначално. Едва в следващия период на работа над първата редакция на романа Достоевски замисля друг образ на „идиот“, в който можем да съзрем първите скици на бъдещия Мишкин. В този стадий се появяват други характеристики на героя: „чудак“, „тих“, „от време на време почва изведнъж да тълкува на всички бъдещото блаженство“. Отбелязва се „характерът на отношенията му към децата“, „много крехкото му здраве“, учудването на другите действуващи лица от „простотата и смирението му“.
Причината, която е накарала Достоевски да напише „нов роман“ с нов образ на централния герой, той обяснява в споменатото по-горе писмо до К. А. Майков от 12 януари 1868 година. Недоволен от първата редакция на романа и принуден да бърза поради уговорения срок (тъй като романът е трябвало да се даде под печат в началото на годината), Достоевски си поставя в процеса на работа нова задача, която по-рано не се е свързвала в съзнанието му със започнатото произведение. В лицето на главния герой Достоевски решил да се опита да изрази своя идеал „за положително прекрасния човек“.
„Отдавна вече ме измъчваше една мисъл — пише Достоевски, — но се боях да направя от нея роман, защото мисълта е много трудна и аз не съм подготвен за нея, макар че тя е много съблазнителна и ми харесва. Тази идея е
В написаното на другия ден писмо до С, А. Иванова Достоевски повторил своята мисъл почти със същите думи, като подчертал огромната мъчнотия на поставената задача. „Главната мисъл на романа — пише в това писмо Достоевски — е да изобразя положително прекрасния човек. Няма нищо по-мъчно на света, особено сега. Всички писатели, не само наши, но дори европейски, щом са се захващали да изобразят положително прекрасния човек — винаги са се отказвали. Защото тази задача е безкрайна. Прекрасното е идеал, а идеалът — нито нашият, нито този на цивилизована Европа — далеч още не се е изградил“ (пак там, стр. 71).
Задачата да нарисува образа на „положително прекрасния човек“ е занимавала много по-силно Достоевски, защото представителите на революционно-демократичното направление в литературата от 60- те години, от които писателят се е отличавал по разбиранията си относно пътищата и средствата за преобразуване на обществения живот, в редица произведения (като се почне с „Какво да се прави“ от Чернишевски) са рисували положителни образи на новите хора, възпитани в революционната борба. Разработвайки образа на Мишкин, Достоевски по свой начин се отзовал на задачата, която руската следреформена действителност поставила пред литературата: създаване на образ на положителен герой — задача, в разрешаването на която наред с революционните демократи са участвували всички видни руски писатели от втората половина на XIX век, по-специално Л. Н. Толстой и Н. С. Лесков.
В своето търсене на образа на „положително прекрасния човек“ Достоевски се обръща към опита не само на руската, но и на световната художествена литература. „… От прекрасните лица в християнската литература и пише той на С. А. Иванова — най-завършен е Дон Кихот. Но той е прекрасен единствено защото е в същото време и смешен. Пикуик на Дикенс (много по-слаба мисъл от Дон Кихот, но все пак огромна) е също смешен и с това само те грабва. Изниква състрадание към осмения и не знаещ цената си прекрасен човек — и, ще рече, изниква симпатия и у читателя. Тъкмо това пораждане на състрадание е и тайната на хумора. Жан Валжан е също силен опит, но той събужда симпатия поради ужасното си нещастие и несправедливостта на обществото към него. У мене няма нищо подобно, решително нищо и затова се боя много, че ще се получи истински неуспех“ (пак там, стр. 71).
Въпреки значителната разлика между съдържанието на първоначалните чернови бележки към „Идиот“ и окончателната редакция, Достоевски е използувал в последната някои образи и положения, набелязани още в първоначалните планове. Семейството на „хубавеца“ е зародиш по-късно на семейство Иволгини — образите на изпадналия баща на семейството, на самия „хубавец“, на неговата „буржоазна“ сестра и на нейния годеник-лихвар са се развили под перото на Достоевски в характерите на генерала, на Ганя и Варя Иволгини, на Птицин. Образът на годеницата на „хубавеца“, Геро, в много отношения е първообраз на гордата и властолюбива Аглая Епанчина, Най-сложна е била работата на писателя над характера на Настасия Филиповна. В черновите бележки към първата редакция на нея отговарят няколко женски образа (на Миньона, Олга Умецка, Устиния, Настя), всеки от които има в себе си едни или други черти от нейния характер. Най-близки до Настасия Филиповна са образите на Устиния), тя е характеризирана като „развратна и страстна“ натура, издържана от Троцки, първообраз на бъдещия Тоцки (и на красавицата Настя), „нейният характер е буен, неподатлив, бесен, луд“, главните му черти — „великодушие, озлобление, гордост и завист“). Положението на „идиота“ между Геро (замисляна по едно време като негова жена) и обичащата го Олга Умецка отговаря до известна степен на отношенията на княза с Аглая и Настасия Филиповна в окончателния текст на романа.
Така от четирите лица, които сам Достоевски е смятал за главни герои на романа (Мишкин, Настасия Филиповна, Аглая, Рогожин, три, макар и в различна степен, са били разработени в първата редакция. Изключение прави образът на Рогожин, който липсва в първоначалните чернови планове. Както много уверено смята В. С. Дороватовская-Любимова, този образ е бил замислен от Достоевски под влияние на съдебния процес срещу московския търговец Мазурин, убил бижутера Калмиков. Първите сведения за това убийство са проникнали в печата още през март 1867 година, но съобщения за процеса срещу Мазурин, които разкриват неговия лик и цялата картина на престъплението, се обнародвали във вестниците в края на ноември 1867 година, тоест тъкмо по времето, когато Достоевски захвърля първоначалните планове на романа и трескаво обмисля новия сюжет („Голос“, 1867, №№ 330 и 331 от 29—30 ноември; виж В. С. Дороватовская-Любимова, „Идиот“ Достоевского и уголовная хроника его времени, „Печать и революция“, 1928, № 3, стр. 31—53).
Делото Мазурин е дало на Достоевски ред подробности за обрисуване на образа на търговеца-убиец и обстоятелствата, при които е извършено престъплението му. Но характерът на Мазурин, който убил Калмиков, за да го ограби поради разклатеното си материално положение, не приличал на създадения от Достоевски дълбок и сложен характер. Описанието на „болната страст“ и на мъчителната борба на Рогожин със самия себе си не е подсказано от съдебната хроника, а е създадено от творческото въображение на писателя.
След като завършил първите седем глави от „Идиот“ (които, както отначало е смятал Достоевски, е трябвало да съставят първата част) и след като ги е пратил в „Русский вестник“, за Достоевски остават още неясни цял ред подробности от продължението на романа, някои негови образи и донякъде и образът на
