Коля и дори отговаря понякога на тези писма. По този случай стана известна и още една странна черта от неговия характер и тъй като тя е хубава, ние ще побързаме да я отбележим. След всяко посещение в клиниката на Шнайдер Евгений Павлович освен на Коля праща и на друго едно лице в Петербург писмо, в което най-подробно и любезно излага състоянието на болестта на княза в дадения момент. Освен най- почтителни изрази на преданост, в тези писма почват понякога да се излагат (и то все по-често и по-често) откровено възгледи, разбирания, чувства — с една дума, почва да се проявява нещо, което прилича на приятелски и интимни чувства. Това лице, с което си пише (макар и доста рядко) Евгений Павлович и което се радва толкова на неговото внимание и почит, е Вера Лебедева. Ние не можахме да узнаем точно по какъв начин са се завързали тези отношения; те са се завързали, разбира се, по повод цялата тази история с княза, която причини на Вера Лебедева такава мъка, че тя дори се разболя, но ние не знаем точно подробностите, при които е станало това запознанство и сприятеляване. Ако споменахме за тези писма, то е главно, защото в някои от тях имаше сведения за семейство Епанчини и най-вече за Аглая Ивановна. В едно доста объркано писмо от Париж Евгений Павлович съобщаваше, че след една къса и необикновено силна любов към едни полски граф, емигрант, тя се омъжила изведнъж за него против желанието на своите родители, въпреки че те най-после дали съгласието си, тъй като се страхували от някакъв нечуван скандал. По-късно, след едно мълчание от почти половин година, Евгений Павлович уведоми Вера Лебедева, пак в дълго и подробно писмо, че през време на последното си посещение у професор Шнайдер в Швейцария се срещнал с цялото семейство Епанчини (без Иван Фьодорович естествено, задържан по работа в Петербург) и с княз Шч. Срещата им била странна; те всички се отнесли с него много възторжено; Аделаида и Александра се сметнали дори задължени да му благодарят за „ангелските му грижи за нещастния княз“. Като видяла колко е болен и изпаднал князът, Лисавета Прокофиевна се разплакала от все сърце. Както изглежда, тя му била простила вече всичко. Княз Шч. казал по случая няколко уместни и умни истини. На Евгений Павлович се сторило, че не всичко още вървяло съвсем гладко между него и Аделаида, но той смятал, че след време буйният й характер неизбежно ще се подчини доброволно и искрено на ума и опита на княз Шч. Освен това страшно й подействували поуките, които извлякло семейството, най-вече последната авантюра на Аглая с емигранта-граф. В половин година не само се сбъднало всичко, от което се страхувало семейството, като се съгласило на женитбата на Аглая с графа, но изникнали и някои други изненади, за които те дори и не помисляли. Оказало се, че графът не е граф и че макар наистина да бил емигрант, миналото му било тъмно и съмнително. Той пленил Аглая с необикновеното благородство на своята душа, изтерзана от мъки по родината си, и то така я пленил, че преди още да се омъжи, тя станала членка на някакъв задграничен комитет по възстановяването на Полша и освен това почнала да посещава изповеднята на някакъв прочут католически свещеник, който така и взел ума, че я направил фанатична. Колосалното състояние на графа, за което той давал на Лисавета Прокофиевна и на княз Шч. почти неоспорими сведения, се оказало съвсем измислено. Нещо повече, в по-малко от шест месеца след женитбата графът и неговият приятел, прочутият изповедник, сполучили да скарат напълно Аглая с домашните й, така че от няколко месеца вече те не я виждали… С една дума, много неща имало за разправяне, но Лисавета Прокофиевна, дъщерите й и дори княз Шч. били толкова „ужасени“ от всичко станало, че дори се бояли да споменат за някои неща в разговорите си с Евгений Павлович, макар да знаели, че той и без това знае добре историята на последните увлечения на Аглая Ивановна.
Горката Лисавета Прокофиевна много искала да се върне в Русия и според Евгений Павлович злъчно и пристрастно критикувала всичко чуждо: „Никъде не знаят да изпекат добре хляба, през зимата мръзнат като мишки в зимник — казвала тя. — Поплаках си поне по руски над този нещастник тук“ — прибавила тя, като посочила с вълнение княза, който съвсем не я познал. „Стига сме се увличали, време е да се подчиним на разума. И всичко това, цялата тази ваша чужбина, цялата тази ваша Европа, всичко това е само фантазия; и всички ние в чужбина сме само фантазия… помнете ми думата, сами ще видите!“ — заключила тя почти гневно, като се разделяла с Евгений Павлович.
Бележки
За пръв път романът „Идиот“ е бил обнародван в списание „Русский вестник“, 1868. т.т. 73—78, януари- декември (с посвещение на племенницата на Достоевски — София Александровна Иванова), Главите VIII— XII от четвърта част на романа са излезли като приложение на „Русский вестник“ през февруари 1869 година.
Тук го печатаме по единственото издание, което е излязло в отделна книга приживе на писателя: „«Идиот». Роман в четири части от Фьодор Достоевски. Том I и II, С-Петербург, 1874“, с поправяне на грешките в първопечатния текст на списанието. В последните глави от четвърта част в някои екземпляри от изданието през 1874 година се срещат редица варианти в сравнение с други екземпляри от същото издание. Характерът на тези варианти показва, че поправката е могла да бъде направена само от автора: така например вместо „Цялата тази
За пръв път Достоевски споменава за замисъла си да напише „Идиот“ в своята тетрадка с дата „14 септември 67, Женева“. Романът е завършен във Флоренция на 17 януари (н. ст.) 1869 година: последната дата е била сложена от самия Достоевски в края на романа при обнародването му в „Русский вестник“.
В работата на Достоевски над „Идиот“ се отбелязват два периода: 1) от 14 септември до 4 декември (н. ст.) 1867 година, когато се е разработвала първоначалната редакция на романа, която имала няколко плана и се е отличавала твърде много от окончателната; и 2) от 18 декември (н. ст.) 1867 година. Като „хвърлил“ настрана всичко написано и опитал в периода от 4 до 18 декември според собствените му признания „средно по пет-шест плана (не по-малко) на ден“, Достоевски на 18 декември „седнал да пише нов роман“ с други герои и с друга фабула (письма А. Н. Майкову от 31 декември 1867 година) 12 януари 1868 година (и С. А. Ивановой от 1 (13) януари 1868 година — виж Ф. М. Достоевски й, Письма, т. II, М.—Л., 1930, стр. 59—61, 71). От това време настъпва обрат в работата: на 5 януари Достоевски пратил на издателя на „Русский вестник“ М. Н. Катков първите пет глави от първата част, а на 11 януари — още две глави.
За първоначалния замисъл и първата редакция на романа може да се съди по стигналите до нас планове и бележки в тетрадките на Достоевски (виж в книгата „Из архива на Ф, М. Достоевски. Идиот. Неиздадени материали“, М.—Л., 1931, стр. 11—95). В тези записки са обрисувани две петербургски семейства от любимия на романиста Достоевски тип „на случайно семейство“ (така в своята публицистика и в епилога на романа „Юноша“ Достоевски нарича характерния според мнението на писателя за руския обществен живот от негово време тип на „разлагащо се“ семейство, в който остро са изразени процесите на социално израждане и разпадане на роднинските връзки).
Едното от семействата, ярко обрисувано в записките към първата редакция на романа, е „едно разорило се помешчишко семейство (почтена фамилия)“. Неговите членове са: „бащата на семейството“, генерал, изоставил семейството си, пропилял състоянието си в чужбина и върнал се след това да доживее живота си в къщи, дето дразни жена си и децата със своето „големство“ и с „ужасно глупавите си планове да намери пари“; майката — „личност достойна за уважение и благородна, но безразсъдна“; галеникът на семейството, най-големият син — „хубавец“, „от най-буржоазните натури, но претендиращ за самобитност“; необичайният в семейството по-млад син — „идиот“, и една храненица — отблъснатата от всички, подивяла и озлобена „Миньона“.
По-неясно са обрисувани в записките на Достоевски представителите на другото семейство, което е в роднинска връзка с първото: бащата — „развратник“ („в приятелски връзки с онова старче, съученик“), майката („приятелка на майката от другото семейство… самата тя — тип на помешчица, другата — на жена на петербургски чиновник“) и тяхната дъщеря — „героиня“ (или „Геро“), годеница на „хубавеца“, девойка, която е „високомерна“, горда и „извънредно хубава“.
Освен тези главни лица в записките към първата редакция има и някои други: богат вуйчо-сенатор, на чието наследство се надява семейството на „хубавеца“, годеник на сестрата на „хубавеца“ — офицер, който дава „срещу залог пари“, сестрата на годеника, „една стара мома“ и други.
