— Не знам дали съм искал, или не… — отвърна сухо Рогожин, изненадан от въпроса и дори като че ли не го разбрал.

— Никога ли не си носил ножа, когато си идвал в Павловск?

— Никога не съм го носил. За този нож ето какво мога да ти кажа, Лев Николаевич — прибави той след кратко мълчание: — аз го извадих тази заран от чекмеджето, дето бе заключен, защото цялата работа стана заранта, между три и четири часа. Той стоеше постоянно между страниците на една книга… И… и ето още едно нещо, което ме учудва: ножът като че ли проникна седем… дори девет сантиметра… под лявата гръд… а пък кръв изтече по ризата ей тъй около половин супена лъжица, не повече…

— Това е, това е, това е — понадигна се изведнъж князът, страшно развълнуван, — това е, знам аз, чел съм… това се нарича вътрешен кръвоизлив… Понякога дори не капва нито капка. Когато ударът е право В сърцето…

— Спри, чуваш ли? — бързо го прекъсна Рогожин и седна уплашено на постилката. — Чуваш ли?

— Не! — също така бързо и уплашено промълви князът, като гледаше Рогожин.

— Ходят! Чуваш ли? В залата…

И двамата се ослушаха.

— Чувам — пошепна с увереност князът.

— Ходят ли?

— Ходят.

— Да заключим ли, или не?

— Да заключим…

Заключиха вратата и пак легнаха. Последва дълго мълчание.

Изведнъж князът зашепна със същия развълнуван и забързан тон, сякаш пак бе хванал нишката на мисълта и ужасно се боеше да не я загуби отново:

— Ах, да! — каза тон като дори подскочи на леглото. — Да… исках да те питам… тези карти! Картите… Казаха ми, че ти си играел на карти с нея?

— Играех — каза Рогожин след кратко мълчание.

— А къде са… картите?

— Играех — каза Рогожин, след като помълча по-дълго време, — ето ги…

Той извади от джоба си и подаде на княза едно тесте карти, завито в хартия, с които бе вече играно. Князът го взе, но като че ли не знаеше какво прави. Ново, тъжно и безрадостно чувство притисна сърцето му; изведнъж разбра, че в този момент и от дълго време вече говори и върши всичко друго освен това, което би трябвало да говори и върши и че ето на, тези карти, които държи в ръцете си и на които толкова се зарадва, сега вече нищо, нищо няма да му помогнат. Той стана и плесна с ръце. Рогожин лежеше неподвижно и сякаш не чу и не видя това движение; но очите му, широко отворени и неподвижни, блестяха ярко в тъмнината. Князът седна на един стол и го загледа уплашено. Мина около половин час; изведнъж Рогожин, забравил като че ли, че трябва да говори шепнешком, избухна в гръмък и пресеклив смях:

— А офицера, офицера… помниш ли как тя го шибна на концерта, помниш ли, ха-ха-ха! А кадетът… кадетът… кадетът, дето подскочи…

Князът скочи от стола, наново изплашен. Когато Рогожин се умири (а той се умири веднага), князът се наведе полека над него, седна до него и почна да го наблюдава. Сърцето му биеше силно и той дишаше тежко. Рогожин не извръщаше глава към него и дори сякаш го бе забравил. Но князът го гледаше и чакаше; времето минаваше, почна да се зазорява. От време на време Рогожин започваше внезапно да говори високо, рязко и несвързано: започваше да крещи и да се смее; тогава князът протягаше към него трепереща ръка, докосваше нежно главата му, галеше косите и страните му… това беше всичко, което можеше да направи! Той самият бе почнал пак да трепери и отново краката му се подкосиха. Някакво съвсем ново чувство измъчваше сърцето му с безкрайна тъга. В това време съвсем се развидели; най-после той полегна на възглавницата, вече напълно съсипан от умора и отчаяние, и притисна лицето си до бледото и неподвижно лице на Рогожин; от очите му течаха сълзи по страните на Рогожин, но може би той вече не чувствуваше собствените си сълзи и дори нямаше съзнание за тях…

Все пак, когато много часове по-късно вратата се отвори и влязоха хора), намериха убиеца в пълно безсъзнание и треска. Князът седеше на леглото до него неподвижен и спокоен и всеки път, когато болният почнеше да крещи или да бълнува, бързаше да прекара трепереща ръка по косите и страните му, сякаш го милваше и умиряваше. Но той не разбираше вече нищо от това, което го питаха, и не познаваше хората, които влизаха и го заобикаляха. И ако самият Шнайдер би дошъл сега от Швейцария да види своя бивш ученик и пациент, той щеше да си припомни състоянието, в което се намираше някога князът през първата година на лекуването си в Швейцария, щеше да махне с ръка и щеше да каже както тогава: „Идиот!“

Вдовицата на учителя отскочи до Павловск и отиде направо у Дария Алексеевна, която беше от вчера в страшно смущение. Тя й разправи всичко, което знаеше, и така съвсем я изплаши. Двете дами решиха веднага да влязат във връзка с Лебедев, който също така беше развълнуван и като приятел на своя квартирант, и като собственик на квартирата, наета от него. Вера Лебедева съобщи всичко, което знаеше. По съвета на Лебедев решиха да отидат и тримата в Петербург, за да предвардят най-скоро онова, „което бе много възможно да се случи“. Така още на другия ден сутринта, към единадесет часа, жилището на Рогожин бе отключено от полицията в присъствието на Лебедев, на дамите и на брата на Рогожин Семьон Семьонович, който живееше в другото крило на къщата. За това най-много спомогнаха показанията на дворника, който заяви, че видял как предната вечер Парфьон Семьонович влиза заедно с един човек крадешком през входната площадка. След тези показания вече не се поколебаха да строшат вратата, на която напразно звъняха.

Рогожин лежа два месеца от възпаление на мозъка, а когато оздравя, го чакаше следствие и съд. Той даде по всичко верни, точни и напълно задоволителни показания, поради което още отначало князът не бе подведен под отговорност. Рогожин беше мълчалив през време на процеса. Той не противоречеше на ловкия и красноречив адвокат, натоварен със защитата му, когато той доказваше ясно и логично, че престъплението е било извършено вследствие на мозъчно възпаление, започнало дълго време още преди убийството поради огорчения на подсъдимия. Но той не прибави нищо в подкрепа на тази теза и както при следствието ясно и точно повтори и потвърди и най-малките подробности на събитието. Признаха му смекчаващи вината обстоятелства и го осъдиха на петнадесет години каторга в Сибир. Той изслуша присъдата мрачно, безмълвно и „замислено“. С изключение на една сравнително много малка част, пропиляна в първите месеци в гуляи, цялото му огромно състояние мина в ръцете на брат му Семьон Семьонович, за негова голяма радост. Старата Рогожина все още живее и като че ли понякога си спомня, макар и смътно, за любимия си син Парфьон: Бог пощади ума и сърцето й от съзнанието за ужасното нещастие, което сполетя нейния тъжен дом.

Лебедев, Келер, Ганя, Птицин и много други лица от нашия разказ продължават да живеят както в миналото, никак не са се променили и ние почти нямаме какво да кажем за тях. Иполит умря в страшно вълнение и малко по-рано, отколкото очакваше, около две седмици след смъртта на Настасия. Филиповна. Коля беше силно поразен от всичко станало; той се сближи окончателно с майка си. Нина Александровна се страхува за него и го намира прекалено замислен за възрастта си; може би от него ще стане добър човек. Между другото той спомогна донякъде да се уреди и по-нататъшната съдба на княза: отдавна вече между всички лица, с които се беше запознал напоследък, той бе спрял избора си върху Евгений Павлович Радомски; той беше първият, който отиде при него и му разправи всичко, което знаеше за събитието и за сегашното положение на княза. Не се излъга: Евгений Павлович взе най-живо участие в съдбата на нещастния „идиот“ и благодарение на неговите усилия и грижи князът отново бе настанен в лечебното заведение на Шнайдер в Швейцария. Самият Евгений Павлович, който замина за чужбина с намерение да живее дълго в Европа и искрено се наричаше „напълно излишен човек в Русия“, доста често, поне един път в няколко месена, посещава своя болен приятел у Шнайдер; ала всеки път Шнайдер е все по-загрижен: клати глава, загатва за пълна повреда на умствените способности и макар че не говори още със сигурност за неизлечимост, все пак си позволява да прави най-песимистични предположения. Евгений Павлович взема всичко това много присърце, защото има сърце, нещо, което доказа вече с това, дето получава писма от