главния герой. „Общо взето, планът е съставен — пише той на А. Н. Майков. — Мяркат се по-нататък подробностите, които ме съблазняват много и поддържат у мене огъня. Но цялото? Но героят? Защото цялото у мене — това е образът на героя. Такава ми е композицията. Длъжен съм да определя образа. Ще се развие ли той под перото ми? И представете си какви ужаси изникнаха от само себе си: излезе, че освен героя има и героиня (Настасия Филиповна. — Г. Ф.), ще рече, два героя! А освен тези герои има още два характера — съвсем главни, тоест почти герои (Аглая и Рогожин. — Г. Ф.). (Странични характери, които съм длъжен да обясня, има безброй много, а и романът е в 8 части.) От четиримата герои двама са съвсем изяснени в душата ми, единият още никак не е изяснен, а четвъртият, тоест главният, тоест първият герой, е извънредно блед. Може би в сърцето ми не е блед, но — ужасно мъчен. Във всеки случай трябва ми двойно повече време (minimum), за да го напиша“ („Письма“, т. II, стр. 61).

Първите глави на романа не са задоволявали напълно Достоевски. „Според мене първата част е слаба — пише той. — Но струва ми се, че още има спасение: още нищо не е компрометирано и може да се развие в другите части задоволително (ех, да бъде така!). Първата част е всъщност само увод. Нужно е само тя да събуди поне известно любопитство към по-нататъшното развитие… Във втората част всичко трябва да бъде окончателно поставено (но съвсем още да не бъде разяснено)… Втората част ще реши всичко: тя е най-трудната“ (пак там, стр. 61—62).

В края на февруари 1868 година Достоевски завършил следващите девет глави от романа, които се появили във февруарската книжка на „Русский вестник“ (при промяната на първоначалните намерения на автора те са съставяли не втората част, а края на първата).

След завършване на първата част в работата над „Идиот“ настъпило прекъсване, предизвикано от болестта на писателя и на неговата жена, от мъчнотии на живота им в чужбина, а също така от онези вътрешни затруднения, които Достоевски е изпитвал в процеса на творческата работа. „Този роман ме измъчва страшно много, както никой предишен: на него възлагам големи надежди“ — признавал Достоевски в писмо до В. М. Иванова от Женева от 24 февруари (7 март) 1868 година („Письма“, т. II, стр. 89).

За това, колко мъчително е вървяла работата над романа и колко бавно е напредвала, свидетелствуват не само многобройните писма, които съдържат оплаквания за трудността на работата, но и записната тетрадка на Достоевски за времето от март до ноември 1868 година, изпълнена със скици и чернови бележки към трите последни части на „Идиот“ („Из архива Ф. М. Достоевского. Идиот. Неизданные материали“, М.—Л., 1931, стр. 96—168). Както се вижда от тази тетрадка, Достоевски дълго време се е колебаел между различните варианти на продължението и едва постепенно планът на „Идиот“ узрял напълно в главата на писателя. Между сюжетните мотиви, които са занимавали въображението на Достоевски, но са били отхвърлени, са: женитбата на княза с Настасия Филиповна, любовта на Рогожин с Аглая, бягството на Аглая от къщата на родителите й при Ганя Иволгин, бракът на княза с Аглая, смъртта на Настасия Филиповна в един публичен дом и така нататък. Голямо място в плановете на последните части на „Идиот“ дълго време е заемал един „детски клуб“, образуван около княза и намиращ се под негово влияние: по замисъла на автора децата трябвало да вземат „извънредно голямо участие“ в отношенията между княза, Настасия Филиповна и Аглая; в края на романа, след смъртта на Настасия Филиповна, князът е трябвало да се отдаде „напълно“ на клуба и на възпитанието на децата.

Някои бележки, направени в този стадий на работата над „Идиот“, отразяват постепенното оформяване и конкретизиране на идейния замисъл на романа: както се вижда от тях, Достоевски си е поставил задачата широко да обрисува в романа руския следреформен обществен живот, характерните за него социални типове, социалните и морални конфликти. Стълкновението на княза, израсъл далеч от Русия, с различните слоеве на руското общество от 60-те години, е трябвало по замисъла на писателя да спомогне пред героя на романа, а заедно с това и пред читателя, постепенно да изникнат и да се разкрият в цялата им широта „болните въпроси“ на руската следреформена действителност. За това говори една характерна бележка, която се отнася към началото на втората част: „Князът се връща, смутен от безброй многото нови впечатления за Русия, от грижи, идеи, състояние и какво да се прави“ (пак там, стр. 136). В последните думи можем да видим намек за заглавието на романа на Чернишевски: Достоевски като че ли се съгласява с Чернишевски, че въпросът: „Какво да се прави?“ е главният въпрос за руския живот от онова време и иска да даде в романа свой отговор на този въпрос.

Редица бележки на Достоевски скицират отделните важни сюжетни и идейни мотиви на романа: „Главната задача е характерът на Идиот. Да се развие. Ето основната мисъл на романа. Как е отразена Русия… Той възражда Н. Ф. и действува с влиянието си върху Рогожин. Довежда Аглая до човечност“ (пак там, стр. 131, 132). „Ако Дон Кихот и Пикуик като добродетелни лица са симпатични на читателя и са сполучливи, то е, защото са смешни. Героят на романа, князът, ако не е смешен, има друга симпатична черта — той е невинен.“ „Всички въпроси и личните на княза (в които децата вземат голямо участие), и общите се решават в него и в това има нещо много трогателно и наивно, защото в своите най-крайни, трагични и лични моменти князът се занимава с разрешаването и на общите въпроси. N. В. Да се приготвят много случаи и повести“ (пак там, стр. 120).

Достоевски формулира главния стремеж на княза с думите „да се възроди и възкреси човекът“ (пак там, стр. 144). Тази идея се конкретизира в редица други бележки: „Князът само се докосна до техния (на другите герои. — Г. Ф.) живот… Но дето и да се е докоснал — навред е оставил незаличима следа. И оттук в романа безкрайно многото истории (на miserabl-ите) тоест на отхвърлените от съдбата — Г. Ф. (от всички съсловия) наред с развитието на главния сюжет“ (пак там, стр. 122, 123).

При разработването на отделните черти от образа на Мишкин и на свързаните с него епизоди на романа писателят е използувал черти от своята лична биография. Както и някои други свои герои, писателят е надарил Мишкин с оная тежка нервна болест, епилепсията, от която е страдал самият той; състоянието на Мишкин пред епилептичния припадък отговаря на онова, което, според разказите на Достоевски, той е изпитвал при наближаване на болестта (виж „Воспоминания о Ф. М. Достоевском“ Н. Н. Страхова — „Биография, письма и заметки из записной книжки Ф. М. Достоевского“, СПБ, 1883, стр. 213—214). Както посочва А. Г. Достоевская, автобиографичен характер има любовта на княза към децата; неговото отношение към кредиторите на покойния търговец, който се е явил при него след получаване на наследството (това отношение напомня за отношението на Достоевски към кредиторите на покойния му брат), възхищението от „чудесните писмени принадлежности“. Спомените на Мишкин за това, как в Швейцария е срещал тайфа тичащи от училището деца, датират от времето на дрезденските впечатления на писателя, а разказът за пияния войник, с който князът си разменя кръста, е подсказан от аналогичен случай из петербургския живот на Достоевски, станал през 1865 година, когато е работил над „Престъпление и наказание“ (Л. П. Гроссман, Семинарии по Достоевскому, М.—П., 1923, стр. 58—60).

Още в писмото си до А. Н. Майков от 20 март (2 април) 1868 година Достоевски казва, че „много нещица“ в края на първата част „са взети от натура, а някои характери — просто са портрети, например генерал Иволгин, Коля“ („Письма“, т. II, стр. 102—103). Същото важи, както може да се предполага, и за редица лица от следващите части, които са имали свои жизнени прототипове, останали обаче за нас неизвестни. Изключение прави майката на Рогожин: според А. Г. Достоевская неин прототип е била лелята на Ф. М. Достоевски — Александра Фьодоровна Куманина (1796—1869), жена на богат московски търговец, която в края на живота си се вдетинила (Л. П. Гроссман, Семинарии по Достоевскому, М.—П. 1923, стр. 60).

Както и в други свои романи, Достоевски се проявява в „Идиот“ като дълбок, правдив и честен критик на руския обществен живот от негово време. С люта омраза е обрисуван в романа „покровителят“ на Настасия Филиповна — Афанасий Иванович Тоцки, чиято „поевропейчена“ външност не може да скрие отвратителните черти на помешчика-крепостник. Но романът съдържа критическа характеристика не само на дворянството и висшата аристокрация. Достоевски показва в „Идиот“ засилването на властта на парите, онези исторически процеси, които са били свързани с развитието на капитализма в Русия. В този смисъл много сцени и образи в романа добиват символично значение. Такава е сцената, в която Настасия Филиповна хвърля в камината донесените от Рогожин сто хиляди; образът на Ганя Иволгин с неговия скрит стремеж към паричното могъщество, в името на което той е способен да извърши всяка морална низост; вложената в устата на Лебедев характеристика на съвременността като царство на „мярата“, описанието на мрачната празна къща на Рогожин.