тази безумна жена, а след това тръгна подире й като роб. Колкото и да бяха смътни мислите му, все пак разбираше, че тя ще отиде там и без него и затова на всяка цена трябваше да я придружава. Той отгатваше колко силна е нейната решителност; не му беше по силите да спре този див порив. Те вървяха мълком й по целия път не размениха почти нито една дума. Той забеляза само, че тя знае добре пътя и когато й предложи да заобиколят по една по-далечна, но по-малко оживена уличка, тя го изслуша като че много внимателно и отговори накъсо: „Все едно!“ Когато стигнаха досам къщата на Дария Алексеевна (голяма и стара дървена постройка), оттам излезе една разкошно облечена дама, придружена от младо момиче; те се качиха във великолепната каляска, която ги чакаше пред портата, като приказваха и се смееха високо, без да погледнат нито веднъж към новодошлите, сякаш не ги бяха забелязали. Щом каляската се отдалечи, вратата веднага се отвори повторно и Рогожин, който ги чакаше, ги пусна да влязат и заключи след тях.

— Освен нас четиримата няма никой сега в цялата къща — забеляза той на висок глас и погледна странно княза.

Настасия Филиповна ги чакаше още в първата стая, също облечена много просто и цялата в черно: тя стана да ги посрещне, но не се усмихна и дори не подаде ръка на княза.

Тя нетърпеливо впери неспокоен поглед в Аглая. Двете седнаха малко далеч една от друга, Аглая на дивана, в ъгъла на стаята, Настасия Филиповна до прозореца. Князът и Рогожин останаха прави, пък и никой не ги покани да седнат. Князът погледна пак Рогожин с недоумение и сякаш с болка, но той все още се усмихваше с предишната си усмивка. Мълчанието продължи още няколко мига.

Някаква зловеща тръпка мина най-после по лицето на Настасия Филиповна; погледът й, който тя нито за миг не откъсваше от гостенката си, доби израз на упоритост, твърдост и почти омраза. Аглая наглед бе смутена, но не уплашена. На влизане тя беше погледнала бегло съперницата си и сега през цялото време седеше с наведени очи, като че ли мислеше. Един-два пъти сякаш неволно тя обгърна с поглед стаята; по лицето й се изписа явно отвращение, като че се боеше да не се измърси тук. Тя оправяше машинално дрехата си и дори с безпокойство промени веднъж мястото си, като се дръпна към ъгъла на дивана. Надали самата тя съзнаваше всичките си движения, но тяхната несъзнателност ги правеше още по-оскърбителни. Най-после тя се реши да посрещне твърдо святкащия поглед на Настасия Филиповна, в който веднага прочете ясно омразата на своята съперница. Жената разбра жената. Аглая трепна.

— Вие знаете естествено защо ви поканих да дойдете — каза най-после тя, но много тихо и като се спираше един-два пъти, докато довърши тази къса фраза.

— Не, нищо не знам — отвърна Настасия Филиповна сухо и рязко.

Аглая се изчерви. Може би изведнъж й се видя ужасно чудно и невероятно, че е седнала сега до тази жена, в къщата на „тази жена“, и чувствува нужда да чуе нейния отговор. При първите звуци на гласа на Настасия Филиповна сякаш тръпки минаха по тялото й. Разбира се „тази жена“ забеляза много добре всичко това.

— Вие всичко разбирате… но нарочно се правите, че уж не разбирате — почти пошепна Аглая, като гледаше навъсено в земята.

— Защо пък? — едва-едва се усмихна Настасия Филиповна.

— Вие искате да се възползувате от моето положение… от това, че съм във вашия дом — смешно и неловко продължи Аглая.

— За това положение сте виновна вие, а не аз! — избухна изведнъж Настасия Филиповна. — Не аз ви поканих, а вие ме поканихте на тази среща, причината за която не знам и досега.

Аглая вдигна надменно глава.

— Сдържайте езика си; аз не съм дошла тук да се боря с вас с това оръжие, което е свойствено на вас…

— О! Значи, все пак сте дошли „да се борите“? Представете си, аз пък смятах, че вие сте… по- остроумна…

И двете се гледаха една друга, без да скриват вече омразата си. А едната от тези жени беше същата, която бе писала неотдавна на другата толкова трогателни писма. И ето че всичко се изпари от първата среща, от първите думи. Как да се обясни това? В този момент като че ли никой от присъствуващите в тази стая лица не намираше в това нищо чудно. Князът, който до вчера още не би повярвал, че е възможно да види подобна сцена дори насън, сега стоеше, гледаше и слушаше така, сякаш отдавна вече я беше предчувствувал. Най-фантастичният сън се беше превърнал изведнъж в най-ярка и конкретна действителност. В този момент едната от тези жени толкова много презираше другата и така желаеше да й го каже (може би бе дошла дори само затова, както се изрази на другия ден Рогожин), че колкото и екстравагантна да беше другата, колкото и разстроен ум и болна душа да имаше, като че не би могла да запази никакво, обмислено отнапред държане срещу злъчното и чисто женско презрение на своята съперница. Князът беше сигурен, че Настасия Филиповна няма да заприказва първа за писмата; по святкащите й погледи той се досещаше какво може да й струва сега това, че ги е написала; но той би дал половината си живот да не заприказва за тях сега и Аглая.

Но Аглая като че ли изведнъж се съвзе и се овладя.

— Вие не ме разбрахте — каза тя, — аз не съм дошла, за да се карам с вас… макар и да не ви обичам. Аз… аз дойдох тук… за да ви говоря човешки. Когато ви поканих на тази среща, аз бях вече решила за какво ще говоря с вас и няма да отстъпя от това си решение, ако ще би и никак да не ме разберете. Толкова по- зле ще бъде за вас, а не за мене. Аз исках да ви отговоря на това, което ми писахте, и то да отговоря лично, защото така ми се видя по-удобно. Чуйте прочее отговора ми на всички ваши писма. За пръв път ми дожаля за княз Лев Николаевич в деня, когато се запознах с него и когато по-късно научих за всичко случило се вечерта у вас. Дожаля ми за него, тъй като той е толкова простодушен човек, та в простотата си е повярвал, че може да бъде щастлив… с една жена… с такъв характер. Това, от което се боях за него, стана; вие не сте могли да го обикнете, измъчили сте го и сте го оставили. А не сте могли да го обикнете, защото сте много горда… не, не горда, сгреших, а суетна… дори не и това: вие сте егоистка до… лудост, което се доказва и от вашите писма до мене. Вие не можахте да обикнете едно толкова добродушно същество като него и дори може би в сърцето си сте го презирали и сте му се смели; вие можете да обичате само собствения си позор и постоянната мисъл, че са ви опозорили и оскърбили. Ако бяхте по-малко безчестна или съвсем не бяхте, щяхте да бъдете по-нещастна… (Аглая произнасяше с наслада и много бързо тези думи, които отдавна вече бе приготвила и обмислила, още тогава обмислила, когато и насън не й бе идвало, че е възможна сегашната среща; тя следеше със злобен поглед какво отражение ще имат те върху, изкривеното от вълнение лице на Настасия Филиповна.) Спомняте ли си — продължи тя, — тогава той ми писа едно писмо, за което ми каза, че вие го знаете и дори сте го чели? От това писмо аз разбрах всичко, и то добре го разбрах; неотдавна той сам ми потвърди дума по дума всичко, което ви казвам сега. След писмото почнах да чакам. Отгатнах, че вие сигурно ще дойдете тук, защото не можете да живеете без Петербург: твърде млада и хубава сте още за провинцията… Тези думи впрочем също не са мои — прибави тя, като цяла се изчерви и от този миг червенината не се махаше вече от лицето й чак докато спря да говори. — Когато видях отново княза, страшно ме заболя и ми стана обидно за него-. Не се смейте; ако се смеете, ще рече, че сте недостойна да разберете това…

— Вие виждате, че аз не се смея — отговори тъжно и строго Настасия Филиповна.

— Впрочем мене ми е все едно, смейте се, колкото искате. Когато сама го разпитах, той ми каза, че отдавна вече не ви обича, че дори споменът за вас е мъчителен за него, но че му е жал за вас и че когато мисли за вас, сърцето му е като че ли „пронизано завинаги“. Длъжна съм още да ви кажа, че не съм срещала в живота си човек, равен нему по благородно добродушие и безгранична доверчивост. След като чух това от него, разбрах, че всеки, който иска, би могъл да го излъже, а който го излъже, ще бъде после простен от него; ето защо го обикнах…

Аглая спря за миг поразена, сякаш не вярвайки на себе си, че е могла да произнесе такава дума; но в същото време почти безгранична гордост засия в погледа й; струваше й се, че сега всичко й е безразлично, дори ако „тази жена“ почнеше сега да се смее на признанието, което се беше изплъзнало от устата й.

— Казах ви всичко и сега вие сигурно вече разбрахте какво искам от вас, нали?

— Може би разбрах, но кажете го вие самата — отговори тихо Настасия Филиповна.

Лицето на Аглая пламна от гняв.

— Исках да узная от вас — каза тя твърдо и сричка по сричка, — с какво право вие се месите в неговите