— Хайде, хайде, няма нищо — отговори Лисавета Прокофиевна, — не ми е жал за вазата, а за тебе. Значи, сам признаваш сега, че е имало скандал: ето как „на другата сутрин“ човек си дава сметка, но и това няма значение, защото всеки вижда сега, че няма какво да ти се придирва. Е, довиждане; ако имаш сили, иди се поразходи и после пак си поспи — това е моят съвет. А сетиш ли се, пак намини у нас; бъди уверен веднъж завинаги, че каквото и да се случи, каквото и да стане, ти все пак ще си останеш приятел на нашата къща, най-малкото на мене. За себе си поне мога да отговарям…

Като я чуха да изявява така своите чувства, всички побързаха да повторят поканата. Те си отидоха, но в тяхната наивна бързина да кажат нещо любезно и ободрително се криеше голяма жестокост, за която не беше се сетила самата Лисавета Прокофиевна. Поканата да идва „пак“ и думите „най-малкото за мене“ отново прозвучаха като предупреждение. Князът си припомни държането на Аглая; наистина и на идване, и на тръгване тя беше му се усмихнала очарователно, но не каза нито една дума, дори когато всички други го уверяваха в приятелството си; все пак тя впери един-два пъти поглед в него. Лицето й беше по-бледо от всякога, като че беше спала лошо през нощта. Князът реши да отиде „пак“ на всяка цена още тази вечер и трескаво погледна часовника си. Три минути след като си бяха отишли Епанчини, влезе Вера.

— Лев Николаевич, току-що получих една поверителна поръчка от Аглая Ивановна за вас.

Князът просто се разтрепери.

— Записка?

— Не, устна поръчка; едва има време да ми я съобщи. Много ви моли да не се отделяте целия ден днес нито за момент от къщи, чак до седем часа вечерта или дори до девет, не чух точно.

— Но… защо в това? Какво значи това?

— Нищо не знам; заръча ми само на всяка цена да ви го кажа.

— Така ли каза: „на всяка цена“?

— Не, не точно така: едва успя да ми го каже, като се извърна, добре, че аз се приближих бързо към нея. Но по лицето й се виждаше, че това беше заповед, безразлично дали изрична, или не. Така ме погледна, че сърцето ми примря…

Князът зададе още няколко въпроса, но макар че не узна нищо повече, тревогата му нарасна. Останал сам, той легна на дивана и пак се замисли. „Може би ще има някой у тях до девет часа и тя още се страхува да не изтърся нещо пред гостите“ — каза си най-после той и пак зачака с нетърпение да се мръкне, като гледаше часовника си. Но разгадката дойде много преди вечерта, и то под формата на ново посещение, дори на нова, мъчителна загадка: точно половин час след като си бяха отишли Епанчини, при него дойде Иполит, толкова уморен и изтощен, че влезе, без да каже нито дума и сякаш лишен от съзнание, буквално се строполи в едно кресло и се задави в страшна кашлица, придружена с храчене на кръв. Очите му блестяха и на страните му се появиха червени петна. Князът му каза нещо, но той не отговори и дълго време още не отговаряше, само махаше с ръка, за да не го безпокоят. Най-после се съвзе.

— Отивам си! — едва промълви той с пресипнал глас.

— Искате ли да ви придружа? — попита князът и стана, но се спря, като се сети, че преди малко му бяха забранили да излиза от къщи.

Иполит се засмя.

— Не оттук си отивам — продължи той със същия задъхан и хъркащ глас, — напротив, сметнах за необходимо да дойда при вас, и то по работа… иначе не бих се решил да ви безпокоя. Там си отивам, и то този път, струва ми се, сериозно. Свършено! Аз не казвам това, за да събудя съчувствие, вярвайте ми… дори си легнах тази сутрин в десет часа, за да не стана никак до оня момент, но се размислих и станах още веднъж, за да дойда при вас… ще рече, трябваше.

— Жал ми е да ви гледам; по-добре да бяхте ме повикали, отколкото сам да се измъчвате.

— Хайде, стига. Съжалихте ме, значи, спазихте изискванията за светската учтивост… О, забравих: как сте със здравето?

— Добре съм. Вчера не бях… много…

— Чух, чух. Пострадала китайската ваза; жалко, че не бях там! Но на въпроса. Първо, днес имах удоволствието, да видя Гаврила Ардалионович на среща с Аглая Ивановна при зелената пейка. Останах учуден до каква степен човек може да има глупав вид. Казах го на самата Аглая Ивановна, след като Гаврила Ардалионович си отиде… Вие май на нищо не се учудвате, княже, — прибави той, като гледаше недоверчиво спокойното лице на княза; — казват, че да не се учудваш на нищо, било признак за голям ум; според мене би могло да бъде също така признак за голяма глупост… Впрочем не намеквам за вас, извинете… Много съм нещастен днес в избора на моите изрази.

— Аз знаех още вчера, че Гаврила Ардалионович… — започна князът, но спря, явно смутен, макар че Иполит се ядосваше, задето той не се учудва.

— Знаели сте! Гледай ти! Впрочем не си правете труд да ми разправяте… А не присъствувахте ли днес на срещата?

— Щом сам сте били там, видели сте, че ме няма.

— Е, може да сте се скрили зад някой храст. Във всеки случай се радвам, разбира се, за вас, защото мислех вече, че са предпочели Гаврила Ардалионович пред вас!

— Моля ви да не ми говорите за това, Иполит, особено с такива изрази.

— Толкова повече, че вие знаете вече всичко.

— Лъжете се. Почти нищо не са ми казали и Аглая Ивановна сигурно знае, че не съм в течение на нищо. Дори и за тази среща почти нищичко не знаех… Вие казвате, че имало среща? Добре, тогава да не говорим за това…

— Но как така, хем сте знаели, хем не сте знаели? Вие казвате: „Добре, тогава да не говорим за това.“ Не, не, не бъдете толкова доверчив! Особено ако нищо не знаете. И тъкмо затова сте доверчив, защото нищо не знаете. А знаете ли какви сметки си правят тези двамата, братът и сестрата? Може би това вече подозирате?… Добре, добре, спирам — прибави той, като забеляза нетърпеливия жест на княза, — но аз дойдох по една лична работа, за която искам… да се обясня. Дявол да го вземе, не може дори да се умре без обяснения; просто страшно колко обяснения има да давам. Искате ли да ме изслушате?

— Говорете, аз слушам.

— Обаче аз пак променям решението си: ще почна с Ганечка. Можете ли да си представите, че и на мене днес определиха среща при зелената пейка. Впрочем аз не искам да лъжа: сам настоях за срещата, натрапих се, като обещах да разкрия една тайна. Не знам дали отидох много рано (наистина май отидох рано), но щом заех мястото си до Аглая Ивановна, видях, че се появиха Гаврила Ардалионович и Варвара Ардалионовна, двамата под ръка, като на разходка. Стори ми се, че и двамата се смаяха и дори смутиха, като ме зърнаха, защото не очакваха да ме видят. Аглая Ивановна се изчерви и ако щете вярвайте, ако щете — недейте, малко дори се посмути било от моето присъствие, било просто, дето видя Гаврила Ардалионович, който беше наистина много хубав; факт е обаче, че тя цялата се изчерви и в един миг спаси положението по най-смешен начин: понадигна се, отговори на поздрава на Гаврила Ардалионович и на любезната усмивка на Варвара Ардалионовна и изведнъж отсече: „Исках само да ви изразя лично задоволството си от вашите искрени и приятелски чувства и ако един ден имам нужда от тях, вярвайте ми…“ Тя им се поклони за сбогом и те отминаха — не бих могъл да кажа дали се почувствуваха подиграни, или тържествуващи; Ганечка се беше почувствувал, разбира се, подигран; нищо не беше разбрал и се бе изчервил като рак (чуден израз взема понякога лицето му!), но Варвара Ардалионовна схвана, струва ми се, че трябва по-скоро да си оберат крушите и че няма какво повече да искат от Аглая Ивановна; и тя повлече брат си. Тя е по-умна от него и съм убеден, че сега тържествува. А пък аз бях отишъл да поприказваме с Аглая Ивановна и да се уговорим за срещата й с Настасия Филиповна.

— С Настасия Филиповна! — извика князът.

— Аха! Изглежда, вие губите хладнокръвие и почвате да се учудвате? Много се радвам, че искате да приличате на човек. Затова и ще ви поразвеселя. Ето какво значи да услужваш на млади и с благородна душа госпожици: днес получих от нея плесница!

— Морална ли? — някак неволно попита князът.

— Да, не физическа. Смятам, че никой не би вдигнал сега ръка срещу човек в моето състояние, дори жена; даже Ганечка няма да ме удари! Макар че в един момент вчера мислех, че той ще се нахвърли върху мене… Басирам се, че знам какво мислите сега. Вие мислите: „Да речем, че не трябва да се бие, затова пък може да се удуши в съня му с възглавница или с мокър парцал — дори трябва“… По лицето ви е изписано, че