Князът я изслуша усмихнат.
— Значи, вие — обърна се той изведнъж към старчето, — значи, вие сте спасили преди три месеца от заточение студента Подкумов и чиновника Швабрин?
Старчето дори се изчерви малко и измърмори, че трябва той да се успокои.
— А за вас пък съм слушал — обърна се той веднага към Иван Петрович, — че в -ска губерния сте раздали безплатно дървен материал за строеж на селяни, които са живели на ваши земи и са пострадали от пожар, макар че след като сте ги освободили, те са ви създавали много неприятности.
— О, това е пре-уве-ли-чено — смънка Иван Петрович, с вид обаче на приятно поласкан човек; ала този път той имаше пълно право да говори за преувеличение: това беше само неверен слух, който бе стигнал до ушите на княза.
— А вие, княгиньо — се обърна той изведнъж към Белоконская с лъчезарна усмивка, — не ме ли приехте преди половин година в Москва като ваш син, като прочетохте едно препоръчително писмо на Лисавета Прокофиевна? И не ми ли дадохте като на роден син един съвет, който аз няма никога да забравя? Помните ли?
— Какво току ровиш? — ядосано каза Белоконская. — Добър човек си, пък си смешен: дадат ти два гроша, а ти благодариш, като че са ти спасили живота. Мислиш, че това е хубаво, а то е противно.
Насмалко тя щеше съвсем да се разсърди, но неочаквано се разсмя, този път съчувствено. Светна лицето и на Лисавета Прокофиевна; засия и Иван Фьодорович.
— Нали съм казвал, че Лев Николаич е човек… човек… с една дума, само да не се запъхтява, както забеляза княгинята… — смънка генералът в радостно опиянение, като повтаряше думите на Белоконская, които го бяха смаяли.
Само Аглая беше някак тъжна; но лицето й все още пламтеше, може би и от негодувание.
— Наистина той е много мил — каза пак старчето на Иван Петрович.
— Аз влязох тук с мъка на сърцето — продължи князът, чието смущение нарастваше и той говореше все по-бързо и по-бързо, все по-странно и по-възторжено, — аз… аз се страхувах от вас, страхувах се и от себе си. Най-вече от себе си. Когато се връщах тук в Петербург, аз си дадох дума на всяка цена да видя нашите първи хора, потомци на стари, отколешни семейства, към които сам принадлежа, между които съм един от първите по потекло. Нали сега седя със също такива князе като мене, нали? Аз исках да ви опозная, това беше необходимо, извънредно много необходимо!… Винаги съм слушал за вас много лоши неща, повече лоши, отколкото добри; говорили са ми за вашата дребнавост, за изключителността на вашите интереси, за изостаналостта ви, за слабата ви образованост, за смешните ви навици — о, нали пишат и говорят толкова много за вас! Аз идвах днес тук с любопитство и със смущение; трябваше да видя със собствените си очи и лично да се убедя: вярно ли е, че целият този горен слой на руското общество не струва нищо, изживял е времето си, пресъхнала е някогашната му жизненост и е способен само да умре, но все още води дребнава завистлива борба с хората… на бъдещето, като им пречи, без сам да си дава сметка, че умира? Аз и по-рано не вярвах напълно на това мнение, защото ние никога не сме имали аристократично съсловие освен една каста придворни, която се отличаваше с униформите си или… според случая, а сега и тя съвсем изчезна, нали така, нали?
— Хайде де, съвсем не е така — се разсмя злъчно Петрович.
— Хайде, пак се раздрънка! — не се стърпя да каже Белоконская.
— Laisses le dire,130 той вече цял трепери — предупреди пак старчето полугласно.
Князът беше решително извън себе си.
— И какво видях тук? Видях хора изящни, сърдечни, умни; видях как един старец се държи мило и изслушва едно момче като мене; виждам хора, способни да разбират и да прощават, добри руси, почти също така добри и сърдечни като тези, каквито срещнах там; във всеки случай не струват по-малко. Съдете колко приятно бях изненадан! О, позволете ми да го изразя! Често съм слушал и сам често съм вярвал, че в обществото всичко се свежда до добри маниери, до остарял формализъм, а същността е пресъхнала; но сега сам виждам, че такъв не може да бъде случаят у нас; това може да се случи другаде, но не и у нас. Нима можете да бъдете всички тук йезуити и измамници? Чух преди малко как разказваше княз N.: та не е ли това искрен, непринуден хумор, не е ли това истинско добродушие? Могат ли такива думи да излизат от устата на едни човек… мъртъв, с изсушено сърце и талант? Нима мъртъвци можеха да се държат с мене така, както вие се държахте? Нима тук няма зачатъци… за бъдещето, зачатъци, които оправдават надеждите? Нима такива хора могат да не разберат и да останат надире?
— Още веднъж ви моля, успокойте се, приятелю, за всичко това ще поговорим друг път и аз с удоволствие… — усмихна се „сановникът“.
Иван Петрович се поизкашля и се завъртя в креслото си; Иван Фьодорович се размърда; неговият шеф генералът приказваше със съпругата на сановника и не обръщаше вече никакво внимание на княза; но тя често наостряше уши и поглеждаше към него.
— Не, знаете ли, по-добре да говоря! — продължи князът в нов порив на треска, като някак особено доверчиво и дори поверително се обръщаше към старчето. — Аглая Ивановна ми забрани вчера да говоря и дори ми изброи темите, които не бива да засягам; тя знае, че съм смешен, когато заприказвам по тях! Аз съм на двадесет и седем години, но си давам сметка, че се държа като дете. Нямам право да изразявам мисълта си, отдавна вече съм го казал; само в Москва можех да приказвам откровено с Рогожин… Ние с него четяхме Пушкин, целия го прочетохме; той не знаеше нищо за него, дори името му… Винаги се страхувам със смешния си вид да не компрометирам мисълта си и
— Vraiment?131 — усмихна се старчето.
— Но има моменти, когато си казвам, че греша, като мисля така: искреността не струва ли един жест? Не е ли така?
— Понякога.
— Аз искам всичко да ви обясня, всичко, всичко, всичко! О, да! Вие мислите, че аз съм утопист? Идеолог? О, не, кълна ви се, мислите ми са толкова прости… Вие не вярвате? Усмихвате се? Знаете ли, аз съм понякога подъл, защото губя вяра в себе си; преди малко, идвайки насам, аз си мислех: „Е, как ще им заприказвам? С какви думи трябва да започна, за да разберат поне нещо?“ Колко се боях, но за вас се боях повече, ужасно, ужасно! А пък каква причина имаше да се боя, не беше ли срамно да се боя? Какво значение има, че на един напредничав се пада такава тълпа от назадничави и лоши хора? Моята радост иде тъкмо от това, дето съм сега убеден, че всъщност тази тълпа не съществува и че има само елементи, пълни с живот! Няма защо да се смущаваме от това, че сме смешни, нали? Защото това е наистина така, ние сме смешни, лекомислени, с лоши навици, отегчаваме се, не знаем нито да гледаме, нито да разбираме, всички сме такива, всички, и вие, и аз, и те! Но нали вие не се оскърбявате, дето ви казвам в очите, че сте смешни? А щом е така, нима вие не сте елементи за живот? Знаете ли, че според мене понякога е добре, дори по- добре да бъдеш смешен: по̀ си склонен на взаимна прошка и на смирение; не ни е дадено да разберем всичко отведнъж и съвършенството не се постига ей тъй направо! За да стигнеш до съвършенството, трябва да почнеш да не разбираш много неща! Този, който разбира много бързо, разбира без съмнение лошо. На вас го казвам това, на вас, които сте съумели вече да разберете толкова неща… без да ги разберете. Сега не се боя за вас; нали не се сърдите, че едно момче като мене ви казва такива думи? Вие се смеете, Иван Петрович. Вие мислите, че аз съм демократ, апологет на равенството, че съм техен адвокат и че за тях се боя? — засмя се той истерично (той избухваше час по час в къс и възторжен смях). — Аз се боя за вас, за всички вас и за всички нас едновременно. Нали съм княз от стар род и се намирам между князе. Аз говоря за общото ни спасение, за да не изчезне нахалост в мрак нашето съсловие, задето нищо не е предвидило, а само се е карало и всичко е проиграло. Защо да изчезнем и да отстъпим мястото на други, когато можем да останем напредничави и да бъдем начело на обществото? Бъдем ли хора на напредъка, ще бъдем и начело. Да станем слуги, за да ръководим.
Той се опитваше да стане бързо от креслото, но старчето все го задържаше, като го гледаше обаче с
