чувства към мене? С какво право посмяхте да ми пишете писма? С какво право вие заявявате всеки момент, на него и на мене, че го обичате, след като сама го напуснахте и избягахте от него така обидно и… позорно?

— Аз не съм заявявала нито на него, нито на вас, че го обичам — отговори с усилие Настасия Филиповна, — но… вие имате право, че избягах от него… — прибави тя едва чуто.

— Как не сте заявявали „пито на него, нито на мене“? — извика Аглая. — А вашите писма? Кой ви е молил да ни сватосвате и да ме увещавате да се омъжа за него? Нима това не е заявяване? Защо ни се натрапвате? Отначало смятах, че вие искате, напротив, да ми вдъхнете отвращение към него с намесата си между нас, за да скъсам с него; едва по-късно се сетих в какво се състои работата: вие просто сте си въобразили, че вършите голям подвиг с всичките тези превземки… Та способна ли сте да го обичате, като обичате толкова много суетността си? Защо просто не заминахте оттук, вместо да ми пишете смешни писма? Защо не се омъжите сега за този благороден човек, който толкова ви обича и ви направи честта да ви предложи ръката си? Причината е много ясна: омъжите ли се за Рогожин, как ще се чувствувате тогава онеправдана? Дори твърде голяма чест ще извлечете от това! Евгений Павлич казваше за вас, че сте чели твърде много поезия и се „твърде много образована за вашето… положение“; че предпочитате да четете, отколкото да работите; прибавете и вашата суетност и ето всичките ваши причини…

— А вие не сте ли безделница?

Разговорът стигна много бързо и много открито до толкова неочакван предел, неочакван, защото, когато тръгваше за Павловск, Настасия Филиповна все още си правеше някакви илюзии, макар че очакваше от тази среща, разбира се, по-скоро нещо лошо, отколкото добро; а Аглая веднага се беше увлякла неудържимо като при падане отвисоко и не можеше да противостои на ужасната наслада на отмъщението. За Настасия Филиповна бе дори странно, че я вижда в такова състояние. Объркана още от първия момент, тя я гледаше и сякаш не вярваше на очите си. Беше ли наистина тя една жена, която е прочела много поезия, както предполагаше Евгений Павлович, или беше просто луда, както бе убеден князът?

Във всеки случай тази жена — въпреки че понякога се държеше много цинично и дръзко — беше всъщност много по-срамежлива, по-нежна и по-доверчива, отколкото можеше да се съди за нея. Вярно, че в нея имаше нещо много непрактично, мечтателно, прикрито и фантастично, но наред е това имаше и силни и дълбоки чувства… Князът го разбираше; страданието бе изписано по лицето й. Аглая го забеляза и потрепери от омраза.

— Как смеете да ми говорите с такъв тон? — каза тя с неизразимо високомерие в отговор на бележката на Настасия Филиповна.

— Навярно не сте чули добре — учуди се Настасия Филиповна. — С какъв тон съм ви говорила?

— Ако сте искали да бъдете честна жена, защо не сте скъсали на времето с вашия прелъстител Тоцки съвсем просто… без театралности? — каза неочаквано Аглая ни в клин, ни в ръкав.

— Какво знаете вие за моето положение, за да си позволявате да ме съдите? — трепна и ужасно побледня Настасия Филиповна.

— Знам това, че не сте отишли да работите, а сте се повлекли с богаташа Рогожин, за да играете ролята на паднал ангел. Не се чудя, дето Тоцки е искал да се застреля заради този паднал ангел!

— Престанете! — с отвращение и като че с болка каза Настасия Филиповна. — Вие сте ме разбрали толкова, колкото… слугинята на Дария Алексеевна, която тези дни се съди с годеника си при мировия съдия. Тя би ме разбрала по-добре от вас…

— Навярно е честно момиче и живее от своя труд. Защо говорите с такова презрение за слугинята?

— Аз не говоря с презрение за труда, а за вас, когато говорите за труда.

— Ако искахте да бъдете честна, щяхте и перачка да станете.

И двете станаха и побледнели се измерваха с очи.

— Аглая, спрете! Вие сте несправедлива — извика князът разстроен. Рогожин вече не се усмихваше, а слушаше със стиснати устни и със скръстени ръце.

— Ето, погледнете я — каза Настасия Филиповна, треперейки от ярост, — погледнете тази госпожица! А аз я смятах за ангел! Как сте дошли без гувернантката си тук, Аглая Ивановна?… А искате ли… искате ли да ви кажа веднага, направо, без заобикалки защо сте дошли тук? Уплашили сте се, ето защо сте дошли.

— От вас ли съм се уплашила? — попита Аглая извън себе си смаяна от наивната дързост, че са посмели да говорят така с нея.

— Разбира се, от мене! Щом сте решили да дойдете при мене, значи, боите се от мене. Човек не презира тези, от които се бои. И като си помисля, че съм ви уважавала дори до този момент! А знаете ли защо се боите от мене и каква е сега главната ви цел? Искали сте лично да се уверите коя от двете ни той обича повече. Защото сте ужасно ревнива…

— Той ми каза вече, че ви мрази… — едва промълви Аглая.

— Възможно; възможно е да не съм достойна за него, само че… само че вие излъгахте, струва ми се! Той не може да ме мрази и не е могъл да ви каже това! Впрочем аз съм склонна да ви простя… от уважение към вашето положение… само че все пак аз имах по-добро мнение за вас; смятах ви за по-умна и дори по- хубава, Бога ми!… Хайде, вземете си вашето съкровище… ето го, той ви гледа, не може да дойде на себе си, вземете го, но при едно условие: махайте се веднага оттук! Още в този момент!…

Тя падна в креслото и се обля в сълзи. Ала изведнъж очите й блеснаха с нов блясък, тя погледна втренчено Аглая и стана.

— А искаш ли ей сега… да му за-по-вя-дам, чуваш ли? Само да му за-по-вя-дам и той начаса ще те напусне и ще остане завинаги при мене, ще се ожени за мене, а ти ще се върнеш бежешком в къщи сама. Искаш ли, искаш ли? — викна тя като безумна и може би сама почти не си вярваше, че е могла да каже такива думи.

Аглая се спусна в уплаха към вратата, но се спря на прага като закована и чу.

— Искаш ли да изпъдя Рогожин? Ти мислеше, че аз ще се омъжа за Рогожин, за да ти направя удоволствие? Ей на, сега пред тебе ще му извикам: „Върви си, Рогожин!“, а на княза ще кажа: „Помниш ли какво ми бе обещал?“ Господи! Защо толкова се унижих пред тях? Та не, ме ли уверяваше ти, княже, че ще тръгнеш след мене, каквото и да ми се случи, и че никога няма да ме напуснеш; че ме обичаш, че всичко ми прощаваш и ме у… ува… Да, и това каза! И аз избягах от тебе, само за да ти върна свободата, но сега вече не искам! Защо тя постъпи с мене като с някаква безсрамница? Попитай Рогожин безсрамница ли съм, той ще ти каже! Сега, когато тя ме опозори, и то пред твоите очи, ти ще се отвърнеш ли от мене, за да си отидеш под ръка с нея. Но бъди проклет, ако го направиш, защото ти си единственият човек, в когото аз повярвах. Върви си, Рогожин, не си ми потребен! — извика тя почти в безсъзнание; думите й излизаха с мъка от гърдите, лицето й беше изкривено, устните засъхнали; явно бе, че сама не вярваше нито дума от това, което бе току-що казала в пристъп на самохвалство, но в същото време искаше да продължи поне още един миг самоизмамата. Кризата беше толкова силна, че може би щеше да докара смъртта й, така поне се стори на княза. — Ето го, гледай! — извика най-после тя на Аглая, като й посочи княза. — Ако не дойде веднага при мене и не те остави зарад мене, вземи го, отстъпвам ти го, не го искам повече!…

И двете жени бяха застанали неподвижно, сякаш чакаха отговора на княза, когото гледаха като побъркани. Но той може би и не разбираше цялата сила на този зов; това беше дори сигурно. Той виждаше пред себе си само едно отчаяно, безумно лице, което бе „пронизало завинаги сърцето му“, както се бе изтървал да каже веднъж на Аглая. Не можа повече да издържи и като сочеше към Настасия Филиповна, обърна се с молба и укор към Аглая:

— Възможно ли е? Не виждате ли колко е… нещастна!

Но едва можа да каже това и онемя пред ужасния поглед на Аглая. В този поглед личеше такова страдание и в същото време такава безкрайна омраза, че той плесна с ръце, нададе вик и се спусна към нея, но беше вече късно! Тя не можа да понесе дори един миг да се колебае той, закри с ръце лицето си, извика: „Ах, Боже мой!“ — и се втурна да излезе, последвана от Рогожин, който искаше да й отключи пътната врата.

Князът също се затече, но на прага го хванаха две ръце. Посърналото изкривено лице на Настасия Филиповна го гледаше вперено и посинелите й устни шаваха, питайки.

— Ти тичаш подир нея? Подир нея?…

Тя падна в безсъзнание на ръцете му. Той я вдигна, внесе я в стаята, сложи я в креслото и застана наведен над нея в тъпо очакване. На масичката имаше чаша с вода; Рогожин, който се беше върнал, я взе и

Вы читаете Идиот
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату