дейност! И ето че още в първия ден на вашето пристигане на вас ви разправят тъжната и покъртителна история на една оскърбена жена, разправят я на вас, рицаря, девственика — и то за жената! В същия този ден вие я виждате; вие сте омагьосан от нейната красота, фантастична и демонична красота (вие виждате, съгласен съм, че тя е красива). Прибавете състоянието на нервите ви, епилепсията ви, прибавете потискащото влияние на затопляне на времето у нас в Петербург; прибавете обстоятелството, че целия този пръв ден сте прекарали в един непознат и почти фантастичен за вас град, срещнали сте много хора, присъствували сте на разни сцени, запознали сте се най-неочаквано с три красавици, госпожиците Епанчини, и между тях Аглая; прибавете умората, виенето на свят, гостната на Настасия Филиповна и царуващата там атмосфера, и… какво сте могли да очаквате от самия себе си в този момент, как мислите?

— Да, да; да, да — каза князът, като клатеше глава и почваше да се черви, — всичко това е почти вярно; и знаете ли, аз наистина не бях спал почти цялата предишна нощ във вагона, пък и цялата по- предишна нощ, и бях много разстроен…

— Ами да, естествено, нали това исках да кажа и аз? — продължи разпалено Евгений Павлович. — Ясно е, че вие, така да се каже, опиянен от възторг, сте се нахвърлили върху възможността да покажете публично вашето великодушие, като заявите, че вие, княз от рождение и чист човек, не смятате за безчестна една жена, която не е опозорена по нейна вина, а по вината на един отвратителен развратник от висшето общество. О, Господи, та това е много ясно! Но не е там работата, скъпи княже, въпросът е дали вашето чувство е било истинско, искрено, естествено или това е било само една мозъчна екзалтация? Как мислите вие: ако в храма е била простена една такава жена, нали не й е било казано, че тя постъпва добре и е достойна за всички почести и уважения? Нима здравият смисъл след три месеца не ви е подсказал на вас самия в какво се състои работата? Да приемем, че тя е невинна — това е един въпрос, по който няма да настоявам, защото не искам, — но мигар нейните авантюри могат да оправдаят непоносимата й дяволска гордост, нахалния й алчен егоизъм? Извинете, княже, аз се увлякох, но…

— Да, всичко това е възможно; може би вие имате право… — смънка пак князът — тя е наистина много раздразнена и вие имате право, но…

— Искате да кажете, че е достойна за състрадание ли, добри ми княже? Но имахте ли право от състрадание и за нейно удоволствие да опозорите друга благородна и чиста девойка, да я унизите пред нейните надменни, изпълнени с омраза очи? Докъде ще стигне след всичко това състраданието? Та това е едно невероятно преувеличение! Когато човек обича една млада девойка, може ли да я унизи толкова много пред нейната съперница, да я изостави зарад другата пред очите на другата, след като лично вече й е направил честно предложение… а нали вие сте й направили предложение в присъствието на нейните родители и сестрите й! След всичко това, княже, вие честен човек ли сте, позволете да ви попитам? И… и не сте ли излъгали една божествена девойка, като сте я уверили, че я обичате?

— Да, да, имате право, ах, аз чувствувам, че съм виновен! — промълви князът с неизразима тъга.

— Но достатъчно ли е това? — извика Евгений Павлович с негодувание. — Достатъчно ли е само да извикате: „Ах, аз съм виновен!“ Виновен сте, а постоянствувате в грешките си! И къде е било тогава вашето сърце, вашето „християнско“ сърце! Нали сте видели в оня момент израза на лицето й: по-малко ли страдаше тя от другата, от вашата, която ви раздели? Как пред тази гледка сте допуснали да стане това? Как?

— Но… аз не съм допускал нищо… — смотолеви нещастният княз.

— Как не сте допускали?

— Бога ми, нищо не допусках. И досега не разбирам как стана всичко това… аз — аз се затичах тогава подир Аглая Ивановна, а Настасия Филиповна припадна; и оттогава все не ме пускат да отида при Аглая Ивановна.

— Няма значение! Вие трябваше да тичате след Аглая, пък нека другата си припада!

— Да… да, трябваше… но тя щеше да умре! Щеше да се убие, вие не я познавате и… все едно, аз щях да разкажа по-късно всичко на Аглая Ивановна, и… Виждате ли, Евгений Павлович, аз забелязвам, че вие май не знаете всичко. Кажете ми защо не ме пускат при Аглая Ивановна? Аз бих й обяснил всичко. Виждате ли: и двете не говореха тогава по въпроса, съвсем не по въпроса, затова и така стана… Никак не мога да ви обясня това; но може би бих могъл да го обясня на Аглая… Ах, Боже мой, более мой! Вие ми говорите за нейното лице в момента, когато тя избяга… о, Боже мой, спомням си! Да вървим, да вървим! — И князът скочи изведнъж и задърпа Евгений Павлович за ръкава.

— Къде?

— Да идем при Аглая Ивановна, още сега да идем…

— Но тя не е в Павловск, нали ви казах, пък и какво ще правим при нея?

— Тя ще разбере, тя ще разбере! — бърбореше князът, сключил ръцете си за молба. — Ще разбере, че всичко това не е така, а съвсем, съвсем другояче.

— Как съвсем другояче? Нали вие все пак ще се жените? Значи, постоянствувате в грешките си… Ще се жените, или не?

— Е, да… ще се оженя; да, ще се оженя!

— Защо казвате тогава, че това не е така?

— О, не, не е така, не е така! Няма никакво значение, че се женя, нищо от това!

— Как няма никакво значение и нищо от това! Та това дребна работа ли е? Вие се жените за жената, която обичате, за да й създадете щастие, а Аглая Ивановна вижда и знае това и все пак как няма никакво значение?

— Щастие ли? О, не! Аз просто се женя; тя иска; а и какво има в това, че се женя: аз… Но всичко това е безразлично! Иначе тя сигурно би умряла. Виждам сега, че този брак с Рогожин е бил лудост! Сега разбрах всичко, което преди не разбирах, и да ви кажа ли: когато те се изправиха тогава една срещу друга, аз не можах да понеса лицето на Настасия Филиповна… Вие не знаете, Евгений Павлович (понижи той тайнствено гласа си), никому никога не съм казвал това, дори на Аглая, но аз не мога да понасям лицето на Настасия Филиповна… Преди малко вие описахте много добре вечерта у нея; но тук има още едно нещо, което вие пропуснахте, защото не го знаете: аз гледах лицето й! Още сутринта, виждайки го на портрета, не можах да понеса израза му… Ето познавате Вера, дъщерята на Лебедев, тя има съвсем други очи; аз… аз се боя от нейното лице! — прибави той страшно уплашен.

— Боите се?

— Да; тя е — луда! — пошепна той побледнял.

— Сигурен ли сте в това? — попита Евгений Павлович е извънреден интерес.

— Да, сигурен съм: сега вече съм сигурен; напълно се убедих през последните дни!

— Тогава какво правите със себе си? — извика уплашен Евгений Павлович. — Значи, вие се жените от някакъв страх? Нито не мога да разбера… Може би вие дори не я обичате?

— О, не, обичам я от цялата си душа! Защото тя е… дете: сега тя е дете, същинско дете! О, вие нищо не знаете!

— И в същото време сте уверявали Аглая Ивановна в любовта си?

— О, да, да!

— Но как е възможно? Значи, искате и двете да обичате?

— О, да, да!

— Извинете, княже, но какво говорите, опомнете се!

— Без Аглая аз… трябва непременно да я видя!

Аз… аз ще умра скоро, както спя; мислех, че ще умра нощес, както спя. О, ако Аглая знаеше, ако тя знаеше всичко-… искам да кажа абсолютно всичко-. Защото в тая работа трябва да се знае всичко, това е първото нещо! Защо никога не можем да узнаем всичко за другия, когато това е потребно, когато този другият е в грешка!… Впрочем не знам вече какво говоря, обърках се; вие страшно ме развълнувахте… И нима и сега изразът на лицето й е съшият, както когато избяга? О, да, аз съм виновният! Най-вероятното е, че за всичко аз съм виновният! Още не знам в какво именно, но съм виновен… Тук има нещо, което не мога да ви обясня, Евгений Павлович, липсват ми думи да се изразя, но… Аглая Ивановна ще разбере! О, аз винаги съм вярвал, че тя ще разбере.

— Не, княже, няма да разбере! Аглая Ивановна ви обичаше като жена, като човек, а не като… отвлечен