прибирала в къщи и едва от него научиха за пръв път, че тя е ходила с него у Настасия Филиповна. Разправяха по-късно, че Лисавета Прокофиевна, дъщерите й и дори княз Шч. се отнесли тогава с княза извънредно грубо, враждебно и че още тогава със сърдити изрази му заявили, че не искат вече да го знаят и познават, особено когато Варвара Ардалионовна неочаквано дошла да съобщи на Лисавета Прокофиевна, че от един час вече Аглая Ивановна се намира у нея, в ужасно състояние, и, изглежда, не иска да се върне в къщи. Тази последна новина, която най-вече смая Лисавета Прокофиевна, беше напълно вярна: наистина, когато излезе от Настасия Филиповна, Аглая би предпочела да умре, отколкото да се яви сега пред очите на домашните си и затова изтича у Нина Александровна. А от своя страна Варвара Ардалионовна сметна за необходимо да съобщи веднага на Лисавета Прокофиевна за всичко станало. Майката и дъщерите се затекоха начаса у Нина Александровна, а бащата на семейството Иван Фьодорович, щом се върна в къщи, ги последва; подир дамите се затътри княз Лев Николаевич, въпреки че го бяха изгонили и му бяха казали груби думи; но по нареждане на Варвара Ардалионовна и там не го пуснаха да види Аглая. Впрочем всичко се свърши с това, че когато Аглая видя как майка й и сестрите й плачеха над нея, без да й кажат нито една укорна дума, тя се хвърли в прегръдките им и веднага се върна с тях в къщи. Разправяха също, макар че тези слухове не бяха напълно достоверни, че и този път Гаврила Ардалионович нямал никакъв късмет; останал сам с Аглая, докато Варвара Ардалионовна изтичала да иде у. Лисавета Прокофиевна, той решил да използва случая, за да й говори за любовта си; като го слушала, Аглая забравила за мъката и сълзите си и прихнала да се смее; после изведнъж му задала един странен въпрос: готов ли е, за да докаже любовта си, да си изгори веднага пръста на пламъка на една свещ? Гаврила Ардалионович бил, казват, толкова смаян и сащисан от това предложение, че като видяла слисаното му лице, Аглая избухнала в истеричен смях и избягала в горния етаж при Нина Александровна, дето я намерили и родителите й. Този инцидент бе съобщен на княза на другия ден от Иполит, който — понеже не ставаше вече от леглото — прати нарочно да повикат княза, за да му го разправи. Ние не знаем как бе стигнал до него този слух, но когато князът чу историята за свещта и пръста, така се разсмя, че дори учуди Иполит; след това изведнъж се разтрепери и се обля в сълзи… Изобщо през тези дни той беше в голямо безпокойство, в необикновено смущение, неясно и мъчително. Иполит открито заявяваше, че той не е с ума си; това съвсем не можеше обаче да се каже положително.
Като излагаме всичките тези факти и се отказваме да ги обясним, ние съвсем не желаем да оправдаем нашия герой в очите на читателя. Нещо повече, напълно сме готови да споделим негодуванието, което той предизвика дори у своите приятели. От него беше възмутена някое време дори самата Вера Лебедева; негодуваше даже Коля; преди да го изберат за шафер, възмущаваше се и Келер; колкото до Лебедев, негодуванието му беше толкова искрено, че почна да интригува против княза. Но за това ще говорим по- късно. Изобщо ние одобряваме напълно и безусловно някои много силни и дори с дълбоко психологично проникновение думи, които Евгений Павлович каза направо и безцеремонно на княза в приятелски разговор шест-седем дни след случката у Настасия Филиповна. Тук му е мястото да отбележим, че не само Епанчини, но и всички, които имаха преки или косвени връзки с тях, сметнаха за необходимо да скъсат всякакви отношения с княза. Княз Шч. например си извърна главата, когато срещна княза, и не го по-здрави. Ала Евгений Павлович не се побоя да се изложи, като направи посещение на княза, въпреки че пак беше почнал да ходи всеки ден у Епанчини, дето го приемаха с явна и още по-голяма сърдечност. Той отиде при княза точно на другия ден, след като те напуснаха Павловск. Влизайки у него, той знаеше вече всички слухове, които се носеха в обществото, дори може би сам бе помогнал донякъде за разпространението им. Князът му се зарадва много и веднага отвори дума за Епанчини; това че той заприказва така сърдечно и открито, развърза езика и на Евгений Павлович, който пристъпи направо към въпроса, без заобикалки.
Князът още не знаеше за заминаването на Епанчини; смая се, побледня: но след една минута поклати глава смутено и замислено и се съгласи, че „така е трябвало да бъде“; след това бързо запита „къде са заминали“.
В това време Евгений Павлович го наблюдаваше внимателно и не беше ни най-малко учуден от бързината, с която го разпитваха, от наивността на въпросите, от смущението на княза и в същото време от някаква негова странна откровеност, безпокойство и възбуда. Впрочем той го осведоми любезно и подробно за всичко: съобщи му много неща, защото беше първият човек, който идеше от къщата на Епанчини. Той потвърди, че наистина Аглая била болна и прекарала три дни и три нощи в треска и в безсъние; сега е по- добре и извън всяка опасност, но се намира в крайно възбудено състояние… „Добре поне, че в къщи царува пълен мир! Гледат да не говорят за миналото не само в присъствието на Аглая, но дори когато тя не е между тях. Родителите вече разменяха мисли за едно пътуване в чужбина през есента, веднага след сватбата на Аделаида; Аглая прие мълчаливо първите намеци за това пътуване.“ Самият той може би също ще отиде в чужбина. Не е чудно дори княз Шч. да замине за един-два месеца с Аделаида, ако му позволят работите. Ще остане само генералът. Цялото семейство отишло сега в Колмино, на двадесетина версти от Петербург, дето имат имение с обширна къща. Белоконская не била още заминала за Москва и май че нарочно се забавила. Лисавета Прокофиевна силно настоявала, че е невъзможно да останат повече в Павловск след всичко случило се; Евгений Павлович й съобщавал ден по ден слуховете, които се носели из града. Епанчини също сметнали, че не е възможно да отидат на Елагин.
— Пък и да си говорим правото — прибави Евгений Павлович, — сам ще се съгласите, че положението беше непоносимо… особено след като знаеха всичко, което става всеки час тук у вас, княже, и след всекидневните ви посещения там, въпреки че отказваха да ви приемат…
— Да, да, да, имате право, аз исках да видя Аглая Ивановна… — отговори князът, като пак заклати глава.
— Ах, драги княже — извика изведнъж Евгений Павлович с въодушевление и тъга, — как можахте тогава да допуснете… всичко, което стана? Естествено, естествено всичко това е било за вас така неочаквано… Приемам на драго сърце, че вие сте могли да загубите ума си и… не сте били в състояние да спрете това момиче, изпаднало в лудост, не е било по силите ви! Но все пак трябваше да разберете колко сериозно и силно е било чувството, което… е изпитвало това момиче към вас. Тя не е искала да дели с друга и вие… и вие можахте да напуснете и разбиете такова съкровище!
— Да, да, имате право, да, виновен съм — каза пак князът ужасно натъжен — и знаете ли: Аглая беше единствената, просто единствената, която гледаше така на Настасия Филиповна… Никой освен нея не я преценяваше по този начин.
— Та там е и най-възмутителното я, че в цялата тая работа не е имало нищо сериозно! — извика Евгений Павлович, вече съвсем увлечен. — Извинете ме, княже, но… аз… аз мислих по тези неща, княже, дълго мислих; знам всичко, станало по-рано, знам всичко, случило се преди половин година — нищо не е било сериозно! Всичко това е било само едно замайване на главата, въображение, фантазия, дим и само изплашената ревност на едно съвсем неопитно момиче е могла да го приеме за сериозно!
Сега вече Евгений Павлович съвсем безцеремонно даде воля на своето негодувание. Разумно и ясно и, повтаряме, с едно психологично проникновение той разгъна пред княза картината на по-раншните му отношения с Настасия Филиповна. Той умееше винаги да говори, а сега стигна дори до красноречие.
— Още в началото — каза той — се е почнало у вас с лъжа; а което е започнало с лъжа, трябва и да свърши с лъжа; това е природен закон. Аз не съм съгласен и даже се възмущавам, когато някои ви наричат идиот; вие сте твърде умен, за да ви наричат така; но съгласете се сам, че сте толкова странен, че се различавате от всички хора. Аз стигнах до заключението, че главната причина за всичко станало е, първо, вашата, така да се каже, вродена неопитност (забележете, княже, тази дума: „вродена“), след това необикновената ви наивност; после феноменалната у вас липса на чувство за мярка (което неведнъж сам сте признавали) — и най-после грамадният наплив от дълбоки идеи, които при вашата извънредна честност вие вземате и досега за истински убеждения, природни и непосредни! Съгласете се сам, княже, че вашите отношения с Настасия Филиповна още от началото са почивали върху принципа за
