в този момент това мислите.

— Никога не съм мислил подобно нещо! — с отвращение каза князът.

— Не знам, тази нощ сънувах, че ме удуши с мокър парцал… един човек… хайде, на вас ще кажа кой беше: представете си — Рогожин! Как мислите, може ли да се удуши човек с мокър парцал?

— Не знам.

— Чувал съм, че може. Добре, да не говорим повече. Да видим сега, защо да съм клюкар? Защо тя ме нахока днес, че съм клюкар? И забележете, направи го, след като ме изслуша докрай и дори ми зададе някои допълнителни въпроси… Ала такива са жените! Зарад нея влязох във връзка с Рогожин, впрочем интересен човек; в неин интерес уредих лична среща с Настасия Филиповна. Дали не засегнах честолюбието й, като намекнах, че се е зарадвала на „огризките“ от Настасия Филиповна? Не отричам, винаги съм й разправял това, но го правех в неин интерес, две писма й написах в този тон и ето днес трето, срещата… С това и започнах преди малко, като казах, че е унизително за нея… А освен това и думата „огризки“ не е моя, а чужда; поне у Ганечка всички я употребяваха, тя самата го потвърди. Защо да съм тогава за нея клюкар? Виждам, виждам: надува ви ужасен смях, като ме гледате сега, и аз се обзалагам, смятате, че за мене се отнасят тези глупави стихове:

Ха-ха-ха! — разсмя се изведнъж той истерично и се закашля. — Забележете — прибави той закашлян — какъв е Ганечка: говори за „огризки“, а самият той желае сега да се възползува от тях!

Князът дълго време не каза нищо; той беше ужасен.

— Вие говорихте за среща с Настасия Филиповна? — смънка той най-после.

— Но нима вие наистина не знаете, че днес ще има среща между Аглая Ивановна и Настасия Филиповна, за което Настасия Филиповна е повикана нарочно от Петербург чрез посредничеството на Рогожин, по покана на Аглая Ивановна и с моите усилия и се намира сега заедно с Рогожин много наблизо до вас, в предишната си квартира, у същата госпожа Дария Алексеевна… нейна приятелка, с много съмнително име; и там, в тази съмнителна къща, Аглая Ивановна ще отиде днес на приятелски разговор с Настасия Филиповна и за да разрешат разни задачи. Искат да приказват за аритметика. Не знаехте ли? Честна дума?

— Това е невероятно!

— Толкова по-добре, ако е невероятно; но откъде знаете? Макар че тук муха да прехвръкне — и вече всички знаят: такова е мястото, дето живеем! Но аз ви предупредих и вие можете да ми бъдете благодарен. Хайде довиждане — на оня свят навярно. Още една дума: ако съм постъпвал подло спрямо вас, то е, защото… нямам причини да ви пожертвувам интересите си, ще се съгласите, нали? Защо да защищавам вашите? Та нали на нея посветих моята „Изповед“ (не знаехте ли?). И как посрещна тя това! Хе-хе! Но виж спрямо нея не съм бил подъл, в нищо не съм виновен пред нея; а тя ме посрами и изложи… Впрочем и пред вас в нищо не съм виновен; ако си позволих пред нея намека за тези „огризки“ и други подобни, в замяна на това пък ви съобщавам деня, часа и мястото на срещата, разкривам ви цялата тази игра… от яд, разбира се, а не от великодушие. Сбогом, аз съм бъбрив като пелтек или като охтичав; но вие си отваряйте очите, вземайте мерки, и то по-бързо, ако само сте достоен да носите името човек. Срещата, ще стане довечера, това е сигурно.

Иполит тръгна към вратата, но князът викна подире му и той се спря на прага.

— Значи, според вас Аглая Ивановна ще отиде днес лично у Настасия Филиповна? — попита князът. По страните и на челото му избиха червени петна.

— Не знам точно, но навярно е така — отговори Иполит, като се поозърна, — впрочем и не може да бъде другояче. Настасия Филиповна няма да отиде у нея, нали? И у Ганечка не може да отиде, у тях има човек на смъртно легло. Не е ли на умиране генералът?

— Това само стига, за да не може да отиде у него! — отвърна князът. — Но как ще излезе тя, дори и да иска? Вие не познавате… нравите в тази къща: тя не може да отиде сама у Настасия Филиповна; това са празни приказки!

— Да ви кажа ли, княже: никой не скача от прозореца, но стане ли пожар и най-големият джентълмен, и най-изисканата дама могат да скочат. Стане ли й нужда, няма що, нашата госпожица ще отиде и при Настасия Филиповна. Но нима тях никъде не ги пускат, вашите госпожици де?

— Не, не това исках да кажа…

— Щом не е това, достатъчно е за нея да слезе от входната площадка и да тръгне направо, пък ако ще и да не се връща после у дома си. Има случаи, когато и кораби се горят понякога, и човек не се връща дори в къщи: животът не се състои само от закуски, обеди и князе Шч. Мене ми се струва, че вие вземате Аглая Ивановна за малко момиче или за някаква пансионерка; аз й го казах вече и тя май се съгласи с мене. Чакайте да стане седем или осем часът… Да бях на ваше място, щях да пратя там някого на стража, за да издебне точно момента, когато тя ще слезе от входната площадка. Пратете поне Коля; той на драго сърце ще шпионира, бъдете сигурен, за вас естествено… защото всичко това е относително… Ха-ха!

Иполит излезе. Нямаше причина князът да праща някого да шпионира, дори ако беше способен на подобна постъпка. Заповедта на Аглая да стои в къщи ставаше за него сега почти ясна: може би тя имаше намерение да дойде да го потърси. А може би наистина е искала да го задържи в къщи, тъкмо за да не се изтърси там по време на срещата… И това беше възможно. Виеше му се свят; цялата стая се въртеше около него. Легна на дивана и затвори очи.

Така или иначе работата вземаше, решителен, пълен обрат. Не, той не смяташе Аглая нито за малко момиче, нито за пансионерка; чувствуваше сега, че отдавна вече се е боял, и то тъкмо от нещо подобно; но защо тя иска да я види? Студени тръпки минаха по цялото му тяло: той беше отново в треска.

Не, той не я смяташе за дете! Ужасяваха го напоследък някои нейни възгледи, някои думи. Друг път му се струваше, че тя прави като че ли големи усилия да се владее, да се сдържа, и той си спомняше, че това го плашеше. Наистина през всичките тези дни той се мъчеше да не мисли за това, отпъждаше тежките си мисли, но какво се криеше в тази душа? Тоя въпрос го измъчваше отдавна, макар че той имаше вяра в нейната душа. И ето че всичко това щеше да се разреши и разясни още днес. Страшна мисъл! И пак „тази жена“! Защо винаги му се беше струвало, че тя ще се яви в съдбоносния момент, за да скъса като гнил конец цялата му съдба? Макар и в полуунес, той беше готов да се закълне сега, че това чувство не беше го напускало никога. Ако напоследък се мъчеше да я забрави, то беше единствено защото се боеше от нея. Тогава: обичаше ли я той, или я мразеше? Той не си зададе този въпрос нито веднъж днес; в това отношение сърцето му беше чисто: той знаеше кого обича… Това, което го плашеше, не беше толкова срещата между двете жени, нито нейната странност, нито причината за нея, неизвестна още нему, нито нейният изход, какъвто и да бъде — плашеше го самата Настасия Филиповна. Той си спомни вече по-късно, след няколко дни, че през тези трескави часове постоянно му се струваше, че вижда нейните очи, нейния поглед, че чува нейния глас — някакъв странен глас, макар че малко нещо бе останало в паметта му след тези трескави и мъчителни часове. Едва помнеше например, че Вера му донесе обеда и че той яде, но не си спомняше дали бе спал след това, или не. Знаеше само, че нея вечер почна да различава напълно ясно всичко едва от момента, когато Аглая влезе изведнъж при него на терасата и той скочи от дивана и отиде до средата на стаята, да я посрещне: беше седем и четвърт. Аглая бе съвсем сама, облечена просто и сякаш набързо, с леко наметало. Лицето й беше бледо, както при последната им среща, но очите й святкаха с ярък и сух блясък; такъв израз в погледа й той не бе виждал никога у нея. Тя го изгледа внимателно.

— Вие сте напълно готов — забеляза тя тихо и като че ли спокойно, — облечен сте, с шапка в ръка; значи, са ви предупредили. Аз знам кой: Иполит?

— Да, той ми говори… — смънка князът почти полумъртъв.

— Да вървим: вие знаете, че трябва непременно да ме придружите. Имате, струва ми се, достатъчно сили да излезете, нали?

— Сили имам, но… възможно ли е това?

Той млъкна изведнъж и не можа да промълви повече ни дума. Това беше едничкият му опит да спре