нарастваща тревога.

— Слушайте! Аз знам, че говоренето не значи нищо: по-добре е да дадеш пример, просто да започнеш… аз вече започнах… и — и нима наистина човек може да бъде нещастен? О, какво значение има моята мъка и моето нещастие, ако аз имам сили да бъда щастлив? Да ви кажа ли, аз не разбирам как можеш да минеш край едно дърво и да не бъдеш щастлив, че го виждаш? Да приказваш с един човек и да не бъдеш щастлив, че го обичаш! О, мене ми липсват само думи да изразя това… по колко хубави неща виждаме на всяка крачка, в които дори най-загубеният човек чувствува хубостта? Погледнете детето, погледнете Божата зора, погледнете тревицата как расте, погледнете очите, които ви гледат и които ви обичат…

Казвайки всичко това, князът отдавна вече се беше изправил. Старчето го гледаше вече уплашено. Лисавета Прокофиевна плесна с ръце и извика: „Ах, Боже мой!“ Тя първа се бе досетила какво става. Аглая се спусна бързо към княза, успя да го поеме в ръцете си и ужасена, с изкривено от болка лице чу дивия рев на „духа, който бе разтърсил и повалил“ нещастника. Болният се свлече на килима. Някой сложи набързо възглавница под главата му.

Никой не беше очаквал това. След четвърт час княз N., Евгений Павлович и старчето се опитаха да оживят пак вечерта, но не мина и половин час и всички се разотидоха. Казаха се много съчувствени думи, много съжаления, някои направиха коментарии. Иван Петрович между другото изрази мнението, че „младият човек е сла-вя-нофил или нещо подобно, но че това не е опасно“. Старчето не каза нищо. Вярно, че след това, на втория и на третия ден, всички малко се посърдиха; Иван Петрович дори се обиди, по не много. Шефът на Иван Фьодорович, генералът, известно време беше хладен към него. „Покровителят“ на Епанчини, сановникът, от своя страна също изфъфли няколко назидателни думи на бащата на семейството, като прибави впрочем ласкаво, че извънредно много се интересува от съдбата на Аглая. И наистина той беше доста добър човек; но една от причините за любопитството, което бе проявил тази вечер към княза, беше и неотдавнашната история на Лев Николаевич с Настасия Филиповна; малкото неща, които бе чул да се разправят, го бяха живо заинтересували и той дори искаше да поразпита.

На сбогуване Белоконская каза на Лисавета Прокофиевна:

— Какво да кажа? И добър, и лош; а ако искаш да знаеш мнението ми, по-скоро лош. Сама виждаш какъв е: болен човек!

Лисавета Прокофиевна реши в душата си, че князът е „невъзможен годеник“ и през нощта си даде дума, че „докато е жива, той няма да се ожени за нейната Аглая“. И с това решение се събуди сутринта. Но малко след дванадесет, през време на закуската, тя изпадна в странно противоречие със самата себе си.

На един въпрос, зададен впрочем извънредно предпазливо от сестрите й, Аглая отговори студено, но надменно, сякаш че отсече:

— Никога не съм му давала никаква дума, никога в живота си не съм го смятала за годеник. Той ми е чужд, както и всеки друг.

Лисавета Прокофиевна начаса избухна.

— Не очаквах това от тебе — каза тя с огорчение, — знам, че той е невъзможен като годеник и слава Богу, че така се свърши; но не очаквах такива думи от тебе! Другояче, мислех, ще се изразиш. Аз бих изгонила вчера всички гости, но него бих оставила, ето какъв човек е той!…

Изведнъж тя млъкна, изплашена от това, което каза. Ала да знаеше само колко несправедлива беше в този момент към дъщеря си! Всичко беше вече решила в ума си Аглая; тя също чакаше своя час, който трябваше всичко да реши, и всеки намек, всяко непредпазливо докосване до дълбоката рана раздираше сърцето й.

И за княза тази сутрин започна под влиянието на тежки предчувствия; те можеха да се обяснят с болезненото му състояние, но в тъгата му имаше нещо твърде неопределено и това беше главната причина за мъката му. Наистина той се намираше пред съвсем ясни факти, мъчителни и язвителни, но тъгата му надминаваше всичко, което той си спомняше и представяше; той разбираше, че няма да може да се успокои сам. Малко по малко в него се загнезди очакването, че още днес ще се случи с него нещо извънредно и решително. Вчерашният му припадък беше лек; той не чувствуваше други смущения освен хипохондрия, известна тежест в главата и болки по тялото. Мозъкът му работеше доста ясно, макар че душата му беше болна. Той стана твърде късно и веднага ясно си припомни вчерашната вечер; макар и не съвсем ясно, все пак си припомни и това, как го доведоха в къщи половин час след припадъка. Научи, че са идвали вече да питат за здравето му от страна на Епанчини. В единадесет и половина идваха за втори път; това му направи удоволствие. Вера Лебедева първа дойде да го навести и да му услужи нещо. Щом го видя, изведнъж се разплака, но когато князът начаса я успокои, тя се разсмя. Той бе някак изведнъж смаян от голямото съчувствие, което прояви към него младото момиче; взе ръката й и я целуна. Вера се изчерви.

— Ах, какво правите, какво правите! — извика тя уплашено и отдръпна бързо ръката си.

Тя си отиде скоро в някакво особено смущение. Все пак има време да му разправи, че баща й изтичал още в зори при „покойника“, както наричаше той генерала, за да разбере дали не е умрял през нощта; всички казвали, че няма дълго да живее. Към обед се прибра в къщи и дойде да види княза и самият Лебедев, но всъщност само „за минута, за да се осведоми за скъпоценното му здраве“ и така нататък и освен това да надникне в „шкафчето“. Той само ахкаше и охкаше и князът скоро го освободи, но все пак Лебедев се опита да го поразпита за вчерашния припадък, макар да беше ясно, че знае вече всичко в подробности. След него дотича Коля, също за минута; той наистина бързаше и беше в силна и мрачна тревога. Започна с това, че направо и настойчиво помоли княза да му обясни всичко, което са крили от него, и прибави, че вчера е научил вече почти всичко. Той беше силно и дълбоко развълнуван.

Князът разказа цялата работа с всичкото възможно съчувствие, на което беше способен, изложи фактите с пълна точност и порази като с гръм клетото момче, което не можа да продума дума и мълчаливо заплака. Князът почувствува, че това беше едно от онези впечатления, които остават завинаги и отбелязват за вечни времена прелом в живота на един младеж. Побърза да му каже как гледа на работата и прибави, че според него може би старецът умира главно поради ужаса, който извършената лоша постъпка е оставила в сърцето му, и че не всеки е способен на това. Очите на Коля светнаха, когато чу това от княза.

— Какви негодници са тия Ганка, Варя и Птицин! Аз няма да се карам, с тях, но от този момент пътищата ни са разделени! Ах, княже, от вчера насам аз разбрах много нови неща; това е урок за мене! Смятам също, че сега мама остава на моите ръце; макар и да е на сигурно място при Варя, все пак то е друго…

Той се сети, че го чакат, и скочи; след това попита набързо за здравето на княза и щом чу отговора, изведнъж прибави живо:

— Няма ли и нещо друго? Чух вчера… (впрочем това не е моя работа), но ако някога ви потрябва за каквото и да било верен слуга, той е пред вас. Струва ми се, че и двамата не сме много щастливи, нали? Но… аз не разпитвам, не разпитвам…

Той си излезе, а князът още по-дълбоко се замисли: всички му предричат нещастие, всички са си направили вече заключенията, всички го гледат така, сякаш знаят нещо, и то такова, което той не знае; Лебедев подпитва, Коля направо намеква, а Вера плаче. Най-после той махна ядосано с ръка: „Проклета болезнена мнителност“ — каза си той. Лицето му светна, когато към два часа видя Епанчини, които идваха да го навестят „за минутка“. Те наистина се бяха отбили за минута. Веднага след закуската Лисавета Прокофиевна заяви, че ще отидат сега да се разходят, и то всички вкупом. Известието бе направено във формата на заповед — рязко, сухо, без обяснения. Всички излязоха, тоест маминка, девойките, княз Шч. Лисавета Прокофиевна тръгна веднага в посока, противоположна на оная, която вземаше всеки ден. Всички разбираха какво става, но мълчаха от страх да не ядосват маминка, а тя, сякаш за да отбегне укорите и възраженията, вървеше пред всички, без да се обръща. Най-после Аделаида забеляза, че няма защо да се тича така, когато човек се разхожда, и че те не могат да я настигнат.

— Вижте какво — обърна се изведнъж Лисавета Прокофиевна, — ние минаваме сега край него. Каквото и да мисли Аглая и каквото и да се случи после, той не е чужд човек за нас, още по-малко сега, когато е нещастен и болен; аз поне ще отида да го видя. Който иска, да дойде с мене, който не иска — да отмине; никой няма да го спре.

Разбира се, всички влязоха. Както е редно, князът побърза да се извини още веднъж за вазата, която бе счупил вчера, и за… скандала.