Лебедев дойде с необикновена бързина, „чест било за него да се озове на поканата“, както започна той веднага с влизането си; като че ли никак не си спомняше, че три дни се беше крил и явно бе избягвал да се срещне с княза. Той седна на крайчеца на един стол, като правеше гримаси, усмихваше се, въртеше насам- натам засмени очички, потриваше ръце и имаше вид на напълно наивен човек, който се готви да чуе някаква голяма новина, отдавна очаквана и от всички предусещана. Тръпки побиха пак княза; ставаше му ясно, че всички бяха почнали да чакат нещо от него, че всички поглеждат към него с намеци, усмивки и смигане, сякаш желаят да го поздравят за нещо. Келер се беше вече отбивал два-три пъти за минутка също с явното желание да го поздрави: всеки път започваше възторжено и неясно, но офейкваше, без да довърши. (През последните дни той се беше запил здравата и вдигаше врява в някаква билярдна.) Дори Коля въпреки тъгата си два-три пъти направи неясни намеци пред княза.

Князът запита направо и малко сърдито Лебедев какво мисли за сегашното състояние на генерала и защо той е толкова неспокоен? Той му разправи с няколко думи разигралата се преди малко сцена.

— Всеки си има свои грижи, княже… особено в нашия странен и неспокоен век; така е — доста сухо отговори Лебедев и млъкна обиден, с вид на човек, когото са измамили жестоко в очакванията му.

— Каква философия! — усмихна се князът.

— Философията би била нужна, много нужна в нашия век от практична гледна точка, но я пренебрегват, това е то. Колкото до мене, многоуважаеми княже, макар че вие ми оказахте доверието си в един случай, който ви е известен, но само донякъде и в кръга на обстоятелствата, тясно свързани с този случай… Аз го разбирам и ни най-малко не се оплаквам.

— Лебедев, вие май ми се сърдите за нещо?

— Никак, ни най-малко, многоуважаеми и пресветли княже, ни най-малко! — извика възторжено Лебедев и сложи ръка на сърцето си. — Напротив, тъкмо сега разбрах, че нито с положението си в обществото, нито с умственото ми и душевно развитие, нито с натрупаните ми богатства, нито с досегашното ми поведение, нито със знанията — с нищо не заслужавам да бъда почетен от вашето високо доверие, на което се надявах; и ако мога да ви служа, то ще бъде само като роб или наемник, не другояче… Аз не се сърдя, но ми е мъчно.

— Хайде, моля ви се, Лукиян Тимофеич!

— Не другояче! Така е и сега, така е и в сегашния случай! Тъй като сърцето и мисълта ми неотстъпно ви следват, аз си казвах, срещайки ви: аз не съм достоен за приятелски излияния, но в качеството си на хазаин може би ще мога да получа в съответния момент и към предвижданата дата, така да се каже, предписание или поне някое съобщение пред вид известни предстоящи и очаквани промени.

Произнасяни тези думи, Лебедев просто беше впил пронизващите си очички в княза, който го гледаше изненадан; той още не бе загубил надежда да задоволи любопитството си.

— Абсолютно нищо не разбирам — извика князът почти разгневен — и… вие сте най-ужасният интригант! — избухна той изведнъж в най-искрен смях.

В един миг се разсмя и Лебедев и по сияещия му поглед личеше, че надеждите му се бяха прояснили и дори удвоили.

— И знаете ли какво ще ви кажа, Лукиян Тимофеич? Само не ми се сърдете: аз се учудвам на вашата наивност, и то не само на вашата! Вие с такава наивност очаквате нещо от мене, и то тъкмо сега, в този момент, че на мене ми е дори съвестно и срамно от вас, задето нямам с какво да ви задоволя; ала кълна ви се, че няма абсолютно нищо, можете ли да си представите! Князът пак се засмя.

Лебедев стана сериозен. Наистина неговото любопитство стигаше понякога до голяма наивност и нахалство; но в същото време той беше доста хитър и лукав, а в някои случаи дори твърде коварно потаен; с непрекъснатите си отблъсквания князът почти го беше направил свой враг. Но той го отблъскваше не защото го презираше, а защото любопитството на Лебедев докосваше една деликатна тема. На някои свои мечти князът гледаше още преди няколко дни като на престъпление, а Лукиян Тимофеич, като смяташе, че отказът на княза говори само за лично отвращение и недоверие към него, отиваше си с огорчено сърце и ревнуваше от княза не само Коля и Келер, а и собствената си дъщеря Вера Лукияновна. В този момент дори той имаше може би искреното желание да съобщи на княза една крайно интересна за него новина, но се затвори в мрачно мълчание и не му каза нищо.

— С какво мога всъщност да ви услужа, многоуважаеми княже, тъй като все пак сега… вие ме повикахте? — каза най-после той след известно мълчание.

Князът, който също се бе замислил за минутка, трепна.

— Да, ето какво, аз исках всъщност да поговорим за генерала и… за тази кражба, за която ми бяхте казали…

— Каква кражба?

— И таз хубава, като че не ме разбирате! Боже мой, Лукиян Тимофеич, какви комедии разигравате постоянно! Аз говоря за парите, за парите, за четиристотинте рубли, които бяхте загубили оня ден с портфейла си и за които дойдохте да ми разправите тук сутринта, преди да заминете за Петербург — разбрахте ли най-сетне?

— Аха, вие говорите за онези четиристотин рубли! — каза с провлечен тон Лебедев, сякаш едва сега се досети. — Благодаря ви, княже, за искрения интерес, който проявявате; това много ме ласкае, но… аз ги намерих, и то отдавна вече.

— Намерихте ги! О, слава Богу!

— Това ваше възклицание е много благородно, защото четиристотин рубли не са малко нещо за един нещастник, който изкарва с голяма мъка прехраната си и има многобройно семейство от сирачета…

— Но аз не говоря за това! Разбира се, радвам се, че сте ги намерили — побърза да се поправи князът, — но… как ги намерихте?

— По най-прост начин, намерих ги под стола, на който бе окачен жакетът ми, така че явно портфейлът се е изплъзнал от джоба на пода.

— Как под стола? Не е възможно, нали бяхте ми казали, че сте търсили по всички кътчета; как не сте ги видели на най-личното място?

— Вярно е, че гледах! Спомням си много, много добре, че гледах! На четири крака пълзях, и като не вярвах на собствените си очи, отдръпнах стола и опипвах на това място с ръце; видях, че няма нищо, празно и гладко място, ей на, като дланта ми, но все пак продължих да опипвам. Такива колебания винаги изпитва човек, когато му се иска много да намери нещо… при значителни и печални загуби; вижда, че няма нищо на мястото, дето търси, но все пак поглежда там по петнадесет пъти.

— Да кажем, че е така; но как е могло да стане?… Все още не разбирам — мънкаше объркано князът, — преди казвахте, че там нямало нищо, че сте търсили на това място, а сега пък изведнъж се намерили?

— Да, а сега изведнъж се намериха.

Князът погледна учудено Лебедев.

— А генералът? — попита изведнъж той.

— Тоест какво генералът? — престори се, че не разбира пак Лебедев.

— Ах, Боже мой! Питам ви, какво каза генералът, когато намерихте портфейла си под стола? Нали преди това заедно бяхте търсили?

— По-рано заедно търсихме. Но този път, да си призная, аз не му казах нищо и предпочетох също така да не му съобщавам, че съм намерил вече портфейла сам.

— Но… защо това? А парите всичките ли бяха?

— Аз отворих портфейла; всичките пари бяха там, не липсваше нито една рубла.

— Можехте поне да дойдете да ми кажете — забеляза замислено князът.

— Страх ме беше да не ви безпокоя, княже, при вашите лични грижи, които са извънредно големи може би, ако мога така да се изразя; освен това аз самият се престорих, че уж нищо не съм намерил. След като отворих портфейла и проверих съдържанието му, аз го затворих и го сложих пак под стола.

— Защо?

— Ами така; любопитен бях да видя какво ще стане след това — каза Лебедев, като се кискаше и потриваше ръце.

— Значи, от два дни той е сега там под стола?

— О, не, остана само двадесет и четири часа. Да ви кажа ли, моето желание беше донякъде и генералът също да го намери. Защото, казвах си, ако най-после аз го намерих, защо и генералът да не