забележи един предмет, който, така да се каже, боде в очите ти, стърчи под стола. Няколко пъти аз вдигах стола и го местех, така че портфейлът вече съвсем личеше, ала генералът не забелязваше нищо. Това трая цяло денонощие. Изглежда, че е станал много разсеян, не може да го разбере човек; приказва, разправя истории, смее се, киска се и току изведнъж избухва в силен гняв срещу мене, не знам по каква причина. Тръгнахме най-после да излизаме от стаята, а аз нарочно оставих вратата отворена; той се поколеба един момент, отвори уста да каже нещо, навярно се уплаши, дето е оставен така един портфейл с толкова пари, но изведнъж ужасно се разсърди и не каза нито дума; не изминахме и две крачки по улицата, той ме остави и тръгна в друга посока. Намерихме се едва вечерта в кръчмата.

— Ала най-сетне вие взехте все пак портфейла изпод стола?

— Не; още същата нощ той изчезна от това място.

— И къде е сега?

— Ето тук — засмя се изведнъж Лебедев, като се изправи целият и загледа весело княза, — намери се неочаквано тук, в полата на собствения ми жакет. Ето, ако искате сам да се уверите, пипнете.

Наистина в лявата пола на жакета, точно отпред на лично място, се беше образувала като че цяла торбичка и по пипането можеше веднага да се досети човек, че там има кожен портфейл, който през скъсан джоб се е изтърсил под хастара.

— Извадих го, за да проверя; всичките пари бяха там. Пак го пуснах на същото място и така го нося от вчера сутринта в полата, удря ме дори по краката.

— А вие се преструвате, че не го забелязвате?

— Не го забелязвам ами, хе-хе! И представете си, многоуважаеми княже — макар че темата е недостойна да привлече вашето специално внимание, — джобовете ми са били винаги здрави, а сега изведнъж за една нощ такава дупка! Почнах да я разглеждам по-внимателно — като че ли са разрязали плата с ножче; просто за невярване, нали?

— А… генералът?

— Целия ден ми се сърди, и вчера, и днес; ужасно е недоволен; ту веселието и виното го правят прекалено любезен, ту е сантиментален до сълзи, ту изведнъж така се разсърди, че ме хваща дори страх, Бога ми; все пак, княже, аз не съм военен. Седим вчера в кръчмата, а случайно полата на жакета ми се издула на показ като същинска гърбица; той поглежда крадешком, сърди се. Отдавна вече не ме гледа в очите, освен когато е много пиян или се разчувствува; вчера обаче един-два пъти така ме погледна, че просто тръпки ме полазиха по гърба. Впрочем аз имам намерение да намеря утре портфейла, а дотогава ще се позабавлявам още с него тази вечер.

— Но защо така го измъчвате? — извика князът.

— Не го мъча княже, не го мъча — с жар отвърна Лебедев, — аз го обичам искрено и… го уважавам; а сега, ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, станал ми е още по-скъп; почнах да го ценя още повече!

Лебедев каза всичко това толкова сериозно и искрено, че князът дори възнегодува.

— Обичате го, а го мъчите по такъв начин! Ами, моля ви, с това само, дето е сложил изгубената вещ на показ, отначало под стола, а след това в жакета, с това само той направо ви дава доказателство, че не иска да хитрува с вас, а чистосърдечно ви моли за прошка. Чувате ли: моли ви за прошка! Надява се, значи, на деликатността на вашите чувства, вярва в приятелството ви към него. А вие довеждате до такова унижение един така… честен човек!

— О, много честен, княже, много честен! — поде Лебедев с блеснали очи. — И само вие, преблагородни княже, бяхте способен да произнесете една толкова справедлива дума! Тъкмо затова съм ви предан до обожание, макар и да съм прогнил от разни пороци! Решено! Намирам портфейла си още сега, в този момент, а не утре; ето изваждам го пред вашите очи; ето го; ето и парите са налице всичките; вземете ги, преблагородни княже, вземете ги и ги пазете до утре. Утре или вдругиден ще си ги взема; а знаете ли, княже, че тези пари сигурно са лежали първата нощ след загубването им под някой камък в градинката ми; как мислите вие?

— Внимавайте, не му казвайте направо в очите, че сте намерили портфейла. Оставете го да види чисто и просто, че няма вече нищо в полата на дрехата ви; той ще разбере.

— Така ли? Не е ли по-добре да му кажа, че съм го намерил и да се преструвам, че досега нищо не съм забелязал?

— Не — замисли се князът, — не, сега вече е късно; така е по-опасно; наистина по-добре не казвайте нищо! Бъдете любезен с него, но… без много-много преструвки и… и… вие знаете…

— Знам, княже, знам, тоест знам, че сигурно няма да направя нищо; защото за тая работа човек трябва да има сърце като вашето. А и той самият е раздразнителен и натрапчив, държи се сега с мене понякога твърде отвисоко; ту хленчи и ме прегръща, ту изведнъж почне да ме унижава и да ми се надсмива презрително; в един такъв момент ще взема нарочно да му пъхна под носа полата на жакета ми, хе-хе! Довиждане, княже, виждам, че ви задържам и смущавам, така да се каже, най-интересните ви чувства…

— Но за Бога, пазете тайна както по-рано!

— С тихи стъпки, с тихи стъпки!

Но макар че въпросът бе уреден, князът остана може би по-угрижен от преди. Той чакаше с нетърпение утрешната си среща с генерала.

Срещата бе определена между единадесет и дванадесет часа, но князът закъсня поради едно съвсем непредвиждано обстоятелство. Когато се върна в къщи, завари генерала, който го чакаше. От пръв поглед забеляза, че той беше недоволен може би тъкмо задето е бил принуден да чака. Князът се извини и побърза да седне, но някак особено плахо, като че гостенинът му беше от порцелан и той се боеше всеки момент да не го строши. Досега той никога не беше изпитвал страх в присъствието на генерала, а и подобна мисъл никога не му бе идвала на ум. Скоро князът забеляза, че има пред себе си съвсем различен човек от вчерашния: смущението и разсеяността бяха сторили място на някаква необикновена сдържаност; човек би рекъл, че той бе взел някакво безвъзвратно решение. Спокойствието му беше впрочем повече външно, отколкото истинско. Във всеки случай държането му беше благородно и непринудено, макар и с отсянка на сдържано достойнство; в началото дори той заприказва на княза с известна снизходителност, точно както говорят понякога някои горди хора, в чийто тон на благородство и непринуденост проличава, че са оскърбени несправедливо. Той говореше любезно, но с известна горчивина в гласа си.

— Ето списанието, което взех от вас тези дни — кимна той важно към масата, дето го бе сложил, — благодаря.

— Ах, да, прочетохте ли тази статия, генерале? Харесва ли ви? Интересна, нали? — каза князът, зарадван, че може да почне един по-страничен разговор.

— Интересна може би, но нескопосно написана и, разбира се, глупава. А може да е и от край до край лъжа.

Генералът говореше със самоувереност, като дори малко провлачваше думите си.

— Да, но това е един толкова наивен разказ; авторът е стар войник, който е бил свидетел на пребиваването на французите в Москва104; някои места са прелестни. Впрочем всякакви записки на очевидци имат голяма цена, който и да е авторът им. Нали?

— Да бях на мястото на редактора, нямаше да го напечатам; колкото до записки на очевидци въобще, склонни сме по-скоро да вярваме на грубия, но забавен лъжец, отколкото на един достоен и заслужил човек. Аз знам някои записки за дванадесета година, които… Княже, аз реших: напускам тази къща, къщата на господин Лебедев.

Генералът погледна многозначително княза.

— Вие си имате жилище в Павловск у… у вашата дъщеря… — каза князът, като не знаеше какво да каже. Той си спомни, че генералът бе дошъл да иска съвет по един важен въпрос, от който зависи съдбата му.

— У моята жена; с други думи, у дома и в къщата на моята дъщеря.

— Извинете, аз…