сина му го бяха смаяли със своята необикновена откровеност. В първия момент той не намери дори думи да възрази. И най-после, едва когато Иполит прихна да се смее при отговора на Ганя и извика: „Е, чухте ли, собственият ви син също казва, че не е имало никакъв Еропегов“, старецът, съвсем объркан, смотолеви:

— Аз говоря за Капитон Еропегов, а не за капитан… Капитон… запасен подполковник, Еропегов… Капитон.

— И Капитон не е имало! — съвсем вече се разсърди Ганя.

— За… защо да не е имало? — смънка генералът и червенина заля лицето му.

— Хайде стига! — намесиха се Птицин и Варя.

— Мълчи, Ганка! — извика пак Коля.

Но това застъпничество като че ли върна самоувереността на генерала.

— Как да не е имало? Защо да не е съществувал? — заплашително се нахвърли той върху сина си.

— Просто защото не е имало. Не е имало и толкоз, това е напълно невъзможно! Това е. Престанете, казвам ви.

— И това е синът ми… собственият ми син, когото аз… о, Боже! Не бил съществувал Еропегов, Ерошка Еропегов!

— Видяхте ли, ту Ерошка, ту Капитошка! — подхвърли Иполит.

— Капитошка, господинчо, Капитошка, а не Ерошка! Капитон, Капитан Алексеевич, искам да кажа Капитон… подполковник… от запаса… ожени се за Мария… за Мария Петровна Су… Су… мой приятел и другар… Сутугова, знаем се още от юнкери. Аз пролях за него… закрих го с тялото си… но го убиха. Не било имало Капитошка Еропегов! Не бил съществувал!

Генералът крещеше разярен, но така, та можеше да се помисли, че спори за едно, а крещи за друго. Наистина в друго време той, разбира се, щеше да понесе и нещо много по-обидно от твърдението, че не е съществувал никакъв Капитон Еропегов, щеше да покрещи, да вдигне скандал, да изгуби всяко търпение, но все пак в края на краищата щеше да се качи да спи горе в стаята си. А сега по някаква особена странност на човешкото сърце чашата преля тъкмо защото изказаха съмнение в съществуването на Еропегов. Старецът почервеня, вдигна ръце и изкрещя:

— Стига! Проклети да сте… далеч от тази къща! Николай, вземи пътната ми чанта, аз си отивам… далеч оттук!

И той излезе бързо, страшно разгневен. Подире му се втурнаха Нина Александровна, Коля и Птицин.

— Е, каква я свърши ти сега! — каза Варя на брат си. — Може пак да се завлече там. Какъв срам, какъв срам!

— Да не беше крал! — извика Ганя, като почти се задъхваше от яд; изведнъж погледът му срещна погледа на Иполит; Ганя почти се разтрепери. — А вие, уважаеми господине — викна той, — би трябвало да помните, че все пак се намирате в чужда къща, и… се радвате на гостоприемството й, а не да дразните един старец, който явно се е побъркал…

Иполит също като че ли насмалко не избухна, но в миг се сдържа.

— Аз съвсем не съм съгласен с вас, че баща ви се е побъркал — спокойно отговори той, — напротив, струва ми се, че напоследък дори е поумнял, Бога ми; не вярвате ли? Станал е един такъв предпазлив, мнителен, всичко иска да знае, претегля всяка дума… Та за този Капитошка той ми заприказва с известна цел: представете си, искаше да ме наведе на…

— Какво ме интересува, дявол да го вземе, на какво е искал да ви наведе! Аз ви моля да не хитрувате и да не извъртате пред мене, господине! — изписка Ганя. — Ако вие също знаете истинската причина, поради която старият е в такова състояние (а вие така добре шпионирахте у нас през последните пет дни, че сигурно я знаете), съвсем не би трябвало да дразните този… нещастник и да тревожите майка ми, като преувеличавате нещата, защото цялата тази работа е глупост, само една пиянска история, нищо повече; тя дори с нищо не е доказана и аз не й отдавам за пет пари значение… Но на вас ви трябва да обиждате и да шпионирате, защото вие… вие сте…

— Свърдел — усмихна се Иполит.

— Защото сте лош човек; половин час измъчвахте хората и гледахте да ги изплашите, че ще се застреляте с вашия незареден пистолет, с който изиграхте такава срамна комедия; вие сте преструващ се самоубиец, пукнала се жлъчка… на два крака. Аз ви дадох гостоприемство, вие надебеляхте, престанахте да кашляте и ето как се отплащате…

— Две думи само, моля ви се; аз съм гост на Варвара Ардалионовна, а не на вас; вие не сте ми давали никакво гостоприемство и аз дори смятам, че вие самият използувате гостоприемството на господин Птицин. Преди четири дни аз помолих майка ми да ми потърси жилище в Павловск и самата тя да се премести, защото наистина се чувствувам тук по-добре, макар че съвсем не съм надебелял и все още кашлям. Майка ми ми съобщи снощи, че жилището е готово и аз бързам да ви известя на свой ред, че още днес ще се пренеса, след като благодаря на вашата майка и на вашата сестрица; взех това решение още снощи. Извинете, че ви прекъснах; вие искахте да ми кажете, струва ми се, още много неща.

— О, щом е така… — потрепери Ганя.

— Щом е така, позволете ми да седна — прибави Иполит, като се настани много спокойно на стола, на който бе седял генералът, — защото все пак аз съм болен; хайде, сега съм готов да ви слушам, толкова повече, че това е последният наш разговор и дори може би последната ни среща.

На Ганя изведнъж му стана съвестно.

— Повярвайте, аз няма да се унижа дотам, да уреждам сметки с вас — каза той — и ако вие…

— Напразно говорите така отвисоко — прекъсна го Иполит, — от своя страна аз се зарекох още в деня на моето идване тук да не се отказвам от удоволствието да ви кажа категорично всичко, и то съвсем откровено, когато се разделяме. Тъкмо сега е моментът да изпълня намерението си, след като вие свършите да говорите, разбира се.

— А аз ви моля да излезете от тази стая.

— По-добре говорете, защото после ще се разкайвате, че не сте казали всичко, което сте имали на сърцето си.

— Престанете, Иполит, всичко това е ужасно срамотно; направете ми удоволствието да спрете! — каза Варя.

— Добре, но само заради дамата — засмя се Иполит и стана. — Щом желаете, Варвара Ардалионовна, за вас аз съм готов да съкратя този разговор, но само да го съкратя, тъй като е абсолютно необходимо известно обяснение между мене и вашия брат и аз за нищо на света няма да се реша да си отида, като оставя тук едно недоразумение.

— Вие сте чисто и просто клюкар — извика Ганя — и затова не се решавате да си отидете, без да пуснете някои клюки.

— Ето виждате ли — забеляза хладнокръвно Иполит, — не можахте да се сдържите. Право ви казвам, ще се разкайвате, дето не казахте всичко. Още веднъж ви отстъпвам думата. Ще почакам.

Гаврила Ардалионович мълчеше и го гледаше презрително.

— Не искате. Смятате да не отстъпите докрай — ваша воля. На мой ред аз ще бъда по възможност кратък. Два-три пъти чух днес да ми натяквате за оказаното ми гостоприемство; това е несправедливо. Когато ме поканихте да дойда тук, вие имахте намерение да ме хванете в примката си. Надявахте се, че аз искам да отмъстя на княза. Чули бяхте освен това, че Аглая Ивановна беше проявила съчувствие към мене и беше прочела моята „Изповед“. Разчитайки, кой знае защо, че аз целият ще се обрека на вашите интереси, вие се надявахте, че може би ще намерите в мое лице един помощник. Няма да се спирам по-подробно на това! Не искам също и вие нито да признаете, нито да потвърдите това; достатъчно ми е, че ви оставям лице срещу лице с вашата съвест и че сега ние се разбираме много добре един друг.

— Ей, че работа правите от нищо и никакво! — извика Варя.

— Нали ти казах: „клюкар и хлапак“ — рече Ганя.

— Позволете, Варвара Ардалионовна, аз продължавам. Разбира се, аз не мога нито да обичам, нито да уважавам княза; ала той е решително добър човек, макар и… смешен. Но аз нямам никаква причина да го мразя; аз не се издадох пред вашия брат, когато той ме подбуждаше против княза; чаках развръзката, за да се посмея. Знаех, че вашият брат ще ми наприказва куп приказки и ще се изложи до немай-къде. Така и стана… Аз съм готов сега да го пощадя, но единствено от уважение към вас, Варвара Ардалионовна. Но след