като ви показах, че не се хващам така лесно на въдицата, аз искам още да ви обясня защо държах толкова много да поставя вашия брат в смешно положение. Знайте, че го направих от омраза, признавам си искрено. Умирайки (защото все пак аз ще умра, въпреки че съм надебелял според вас), умирайки, казвам, аз почувствувах, че ще отида в рая много по-спокойно, ако сполуча да осмея поне един представител на оная многобройна категория хора, които са ме преследвали цял живот и които цял живот съм мразил. Вашият многоуважаем брат представя ярък образ на тази категория хора. Аз ви мразя, Гаврила Ардалионович, единствено защото — и това може би ще ви се види чудно — вие сте типът, въплъщението, олицетворението и най-висшият израз на най-нахалната, най-самодоволната, най- просташката и отвратителна посредственост! Вие сте надутата посредственост, която не се съмнява в нищо и е олимпийски спокойна; вие сте рутина на рутините! Не е съдено да покълне някога ни най-незначителната собствена идея нито в ума ви, нито в сърцето ви. Ала вие сте безкрайно завистлив; вие сте твърдо убеден, че сте най-великият гений, но все пак понякога в моменти на скръб ви посещава съмнението и вие ставате зъл и завистлив. О, все още има черни точки на вашия хоризонт; те ще се изличат, когато вие съвсем оглупеете, което не е далеч; все пак на вас ви предстои дълъг и разнообразен живот, няма да кажа весел и се радвам, че е така. Първо, предричам ви, че вие няма да получите ръката на една известна особа…

— Но това е нетърпимо! — извика Варя. — Ще свършите ли вие, противно и злобно човече?

Ганя мълчеше, побледнял и разтреперан. Иполит спря, погледна го втренчено и с удоволствие, премести погледа си върху Варя, усмихна се, поклони се и си тръгна, като не прибави нито дума.

Гаврила Ардалионович беше в правото да се оплаче от съдбата си и от неуспеха. Някое време Варя не се решаваше да му заприказва, дори не го погледна, когато той закрачи с широки крачки край нея; най- сетне той се приближи до прозореца и застана гърбом към нея. Варя мислеше за руската пословица: „Тоягата има два края“. В горния етаж пак се чу шум.

— Там ли отиваш? — обърна се изведнъж Ганя към нея, като чу, че тя става. — Почакай, я виж това.

Той се приближи и хвърли на масата пред нея едно малко листче, сгънато във формата на записчица.

— Господи! — извика Варя и плесна с ръце.

Записката имаше само седем реда:

— Иди я разбери след всичко това! — разпери ръце Варвара Ардалионовна.

Колкото и да не беше разположен да се поперчи в този момент, Ганя не можа да скрие своето тържество, особено след толкова унизителните предричания на Иполит. Усмивка на искрено самодоволство блесна по лицето му, а и самата Варя засия цялата от радост.

— И то в същия ден, в който обявяват у тях годежа! Върви я разбери сега какво иска!

— Как мислиш ти, за какво ще ми говори утре? — попита Ганя.

— Няма значение, важното е, че от шест месеца тя за пръв път изказва желание да те види. Ала слушай, Ганя: каквото и да става, каквато и насока да вземе разговорът, знай, че това е важно! Много важно! Този път не вдигай голям шум, не върши пак грешки, но и страхлив не бъди, отваряй си очите! Възможно ли е тя да не е разбрала защо цели шест месеца аз се мъкнех у тях? И представи си: нито дума не ми каза днес, не се издаде. А пък аз бях наминала у тях крадешком, старата не знаеше, че съм там, иначе може би щеше да ме изпъди. За тебе рискувах, исках на всяка цена да науча нещо…

Пак се чуха викове и шум горе; няколко души слизаха по стълбата.

— За нищо на света не бива да се допуска сега това! — извика Варя бързо и уплашено. — Трябва да се избегне и най-малкият скандал! Върви искай прошка!

Но бащата на семейството беше вече на улицата. След него Коля мъкнеше чантата. Нина Александровна бе застанала на входната площадка и плачеше; искаше й се да изтича подире му, но Птицин я задържаше.

— С това само още повече го дразните — каза й той, — няма къде да върви, след половин час пак ще го доведат, говорих вече с Коля; оставете го да полудува.

— Какви са тези безобразия, къде отивате! — извика Ганя от прозореца. — А и няма къде да отидете!

— Върнете се, татко! — викна Варя. — Съседите слушат.

Генералът се спря, обърна се, простря ръката си и извика:

— Да бъде проклет от мен този дом!

— И непременно трябва да го каже с театрален тон! — измърмори Ганя, като затръшна прозореца.

Съседите наистина слушаха. Варя излезе бързо от стаята.

Когато Варя излезе, Ганя взе записката от масата, целуна я, цъкна с език и подскочи, като удари крак в крак.

Скандалът с генерала във всяко друго време би минал без всякакви последици. И по-рано се бяха случвали с него подобни внезапни щуротии, макар и доста рядко, защото, общо взето, той беше много кротък човек и с доста добри наклонности. Сто пъти може би се опитваше да се бори с безредието, което го бе налегнало през последните години. Внезапно си спомняше, че е „баща на семейство“, помиряваше се с жена си, плачеше искрено. Уважението му към Нина Александровна стигаше до обожание, защото тя му прощаваше толкова неща, без да каже дума, и го обичаше дори въпреки шутовския му и унизителен вид. Но тази великодушна борба с безредието обикновено продължаваше кратко време; макар по свой начин, генералът беше също така „буен“ човек и обикновено не можеше да понесе живота на покаяние и бездействие сред своето семейство, затова накрая избухваше; отдаваше се на буйство, за което може би сам се укоряваше още в същия момент, но нямаше сила да се въздържи: караше се, почваше да ораторствува надуто, искаше да му оказват прекомерно и невъобразимо почитание и в края на краищата изчезваше от къщи, понякога дори за дълго време. От две години насам той имаше смътна представа за това, което става в семейството му, или беше осведомен по слухове; престанал бе да навлиза в подробности, защото не чувствуваше ни най-малък интерес.

Но този път в „скандала с генерала“ пролича нещо необикновено; случило се беше сякаш нещо, за което всички знаеха, но никой не смееше да говори. Генералът се върна „официално“ в семейството си, тоест при Нина Александровна, едва преди три дни, но вместо да прояви смирение и разкаяние, както ставаше винаги при предишните „връщания“, той, напротив, се показа необичайно раздразнителен. Беше приказлив, неспокоен, заговорваше разпалено с всеки срещнат и сякаш се нахвърляше върху човека, но все говореше за толкова различни и неочаквани неща, че просто беше невъзможно да откриеш истинската причина за сегашното му безпокойство. На моменти биваше весел, но по-често се умисляше, без сам впрочем да знае точно защо; изведнъж започваше да разправя нещо — за Епанчини, за княза, за Лебедев — и изведнъж прекъсваше и спираше да говори, а на тези, които го питаха какво става по-нататък, отговаряше само с една тъпа усмивка, без дори да забележи, че го питат. Последната нощ той прекара в охкане и пъшкане, като измъчи Нина Александровна, която, кой знае защо, непрекъснато му слагаше топли лапи; призори ненадейно заспа, но след четири часа се събуди в много силен и изключителен пристъп на ипохондрия, който и завърши със скарването с Иполит и с „проклятието на този дом“. Забелязали бяха също през тези три дни, че той се засягаше непрекъснато до немай-къде на честолюбие и поради това необикновено много се обиждаше. А Коля твърдеше настойчиво пред майка си, че причина за всичко това е мъката му, че не пие, а може би и зарад Лебедев, с когото генералът се беше сприятелил много напоследък. Ала преди три дни той се бе скарал изведнъж с Лебедев и се бе разделил ужасно разярен, станала била някаква сцена дори с княза. Коля помоли княза да му обясни причината и почна най-после да подозира, че и