— Аз напускам къщата на Лебедев, скъпи княже, защото скъсах с този човек; скъсах снощи, съжалявайки, че не съм го направил по-рано. Аз изисквам уважение, княже, и желая да ми го засвидетелствуват дори онези, на които дарявам, така да се каже, сърцето си. Княже, аз често дарявам сърцето си и почти винаги бивам излъган. Този човек не беше достоен за моя подарък.

— Той е доста объркан — сдържано забеляза князът — и има някои черти… но между всичко това се забелязва сърце, хитър, а понякога и забавен ум.

Изтънчените изрази и почтителният тон явно поласкаха генерала, макар че от време на време все още личеше в погледа му известна недоверчивост. Ала тонът на княза беше толкова естествен и искрен, че не можеше да има никакво съмнение.

— Той има и хубави качества — поде генералът — и аз пръв му ги признах, като насмалко не подарих приятелството си на този индивид. Но аз не се нуждая нито от неговия дом, нито от гостоприемството му, защото си имам собствено семейство. Пороците си не оправдавам; аз съм невъздържан; пиех с него вино и сега може би си плащам за това. Но мигар само за пиенето (извинете, княже, грубата откровеност на един раздразнен човек), само за пиенето се привързах към него? Аз бях пленен тъкмо от качествата му, за които споменахте вие. Ала всичко си има граница, дори и качествата; и когато той изведнъж има дързостта да твърди пред мене, че в дванадесета година, още като дете, загубил левия си крак и го погребал във Ваганковското гробище в Москва, това вече минава всяка мярка и е проява на неуважение и нахалство…

— Може би това е било само шега, за да се посмеете весело.

— Разбирам. Невинната шега, измислена, за да се посмее човек весело, дори да е груба, не оскърбява човешкото сърце. Някои лъжат пък, ако искате, само от приятелство, за да бъдат приятни на събеседника си; но ако личи, че има неуважение, ако тъкмо с това неуважение искат да ви покажат, може би, че сте им дошли до гуша, тогава на благородния човек остава само да обърне гръб и да скъса, за да постави оскърбителя на мястото му.

При тези думи генералът дори се изчерви.

— Но Лебедев не е могъл да бъде в дванадесета година в Москва; той е твърде млад за това; смешно е.

— Това първо; но да речем, че по онова време е бил вече роден; ала как може да твърди в очите ми, че един френски стрелец насочил срещу него топа и му откъснал крака ей тъй, само за развлечение; че той прибрал този крак и го занесъл у дома си, после го погребал във Ваганковското гробище и казва, че поставил над него паметник с надпис от едната страна: „Тук е погребан кракът на колежкия секретар Лебедев“, а от другата: „Почивай, мили прах, до радостното утро“105 и че най-после му прави всяка година панихида (което е вече богохулство) и по този случай всяка година отива в Москва. А за доказателство ме кани да го придружа в Москва, за да ми покаже гроба и даже в Кремъл същия оня френски топ, паднал в плен; уверява ме, че бил единадесетият предмет, като се почне от вратата, френски фалконет106 от стара система.

— А пък като гледаш, и двата му крака цели! — засмя се князът. — Уверявам ви, че това е невинна шега; не се сърдете.

— Но позволете ми и аз да разбирам; а пък дето и двата му крака наглед са цели, това е още, да речем, не съвсем невероятно; той уверява, че има изкуствен крак, доставен от Черносвитов…

— Ах, да, казват, че с такъв крак може и да се танцува.

— Положително го знам; когато изнамери своя изкуствен крак, Черносвитов най-напред дотича при мене да ми го покаже. Но такъв крак бе изнамерен много по-късно… А освен това Лебедев твърди, че дори покойната му жена не е знаела в продължение на целия им брачен живот, че той имал дървен крак. Когато му забелязах, че цялата тази история е глупава, той ми възрази: „Щом ти си бил в дванадесета година придворен паж на Наполеон, позволи и на мене да съм погребал крака си във Ваганковското гробище.“

— Но нима вие… — започна князът и смутено спря.

Генералът погледна княза решително отвисоко и едва ли не подигравателно.

— Доизкажете се, княже — особено плавно провлече той, — доизкажете се. Аз съм снизходителен, кажете всичко: признайте си, смешно ви се вижда дори да гледате пред себе си човек, изпаднал до такава степен на унижение и… безполезност и в същото време да слушате, че този човек е бил личен свидетел на… велики събития. Той още ли не ви е казал… някоя и друга клюка?

— Не; нищо не съм чул от Лебедев, ако говорите за него…

— Хм, аз мислех обратното. Всъщност и нашият разговор вчера започна все по повод на тази… странна статия в „Архив“. Аз забелязах, че е глупава и тъй като съм бил личен свидетел… вие се усмихвате, княже, гледате ме в лицето?

— Не, не, аз…

— Аз съм младолик на вид — каза провлечено генералът, — но съм малко по-стар, отколкото изглеждам всъщност. В дванадесета година бях на десет или единадесет години. И аз сам не си знам точно годините. В служебния списък са намалени, а и самият аз имах слабостта да ги намалявам през целия си живот.

— Уверявам ви, генерале, че не виждам нищо странно в това, че сте били в дванадесета година в Москва и… естествено можете да имате спомени за разправяне… тъй както всички, които са живели в оная епоха. Един от нашите автобиографи107 започва книгата си тъкмо с това, че в дванадесета година е бил кърмаче и френските войници са го хранили с хляб в Москва.

— Ето виждате ли — забеляза снизходително генералът, — моят случай, разбира се, без да има нищо изключително, все пак не е от обикновените. Много често истината изглежда невероятна. Придворен паж! Странно звучи наистина! Ала приключението на едно десетгодишно дете се обяснява може би тъкмо с възрастта му. То не би ми се случило на петнадесет години, сигурно не, защото на тази възраст аз нямаше да избягам от нашата дървена къща в Стара Басмания в деня, когато Наполеон влязъл в Москва, нямаше да избягам от майка ми, която закъсня да напусне Москва и трепереше от страх. На петнадесет години и аз щях да се уплаша, а на десет не се страхувах от нищо и се проврях през тълпата чак до входа на двореца в момента, когато Наполеон слизаше от коня.

— Наистина много право забелязахте, че тъкмо на десет години можеш да се покажеш безстрашен… — съгласи се князът, като се стесняваше и измъчваше от мисълта, че ей сега ще се изчерви.

— Наистина и всичко стана така просто и естествено, както може да се случи само в живота; ако един романист се бе заловил да опише това приключение, то щеше да гъмжи от измислици и невероятности.

— О, така е! — извика князът. — Тази мисъл и мене ме е поразявала, и то неотдавна. Аз знам една истинска история за убийство зарад един часовник, сега вече и вестниците пишат за нея.108 Ако това престъпление бе измислено от писател — познавачите на народния живот и критиците веднага щяха да викнат, че е невероятно, но прочетете ли го във вестниците като свършен факт, чувствувате, че тъкмо тези факти хвърлят светлина върху руската действителност. Много добре сте забелязали това, генерале! — с жар завърши князът, като страшно се зарадва, че можа да избегне изчервяването.

— Нали? Нали? — извика генералът и очите му дори светнаха от удоволствие. — Едно хлапе, едно дете, което не схваща опасността, се провира през тълпата, за да види блясъка, униформите, свитата и най-после великия човек, за когото са му говорили толкова много. Защото тогава, няколко години поред, всички приказваха само за него. Светът беше изпълнен с това име; закърмен бях с него, така да се каже, както с млякото на майка си. Наполеон минава на две крачки от мене и неочаквано улавя моя поглед; аз бях в костюм на господарско дете, хубаво ме обличаха. Само аз бях облечен така сред тази тълпа, съгласете се…

— Без съмнение сигурно това го е смаяло и му е доказало, че не всички са заминали и че в Москва са останали и дворяни с децата си.

— Именно, именно! Той искаше да привлече болярите! Когато хвърли към мене орловия си поглед, сигурно в отговор очите ми са блеснали. „Voila un garcon bien eveille! Qui est ton pere?“109 Аз веднага му отговорих, почти задъхан от вълнение: „Генерал, умрял на бойното поле за своята родина.“ — „Le fils d'un boylds et d'un brave par-dessus le marche! J'aime les boyards. M'aimes- tu, petit?“110 На този бърз въпрос аз отговорих също така бързо: „Руското сърце е способно да познае великия човек дори във врага на своята родина!“ Право да си кажа, не