той като че ли крие нещо от него. Ако се е състоял, както с най-голяма вероятност предполагаше Ганя, някакъв особен разговор между Иполит и Нина Александровна, чудното бе, че този зъл господин, когото Ганя направо бе нарекъл клюкар, не си беше направил удоволствието да постави и Коля в течение на работата. Много възможно бе, че Иполит не е вече такъв зъл „хлапак“, какъвто го описваше Ганя, пред сестра си, и че злината му е от някакво друго естество; но и да беше съобщил нещо на Нина Александровна, надали го бе направил само „за да разкъса сърцето й“. Нека не забравяме, че причините за човешките постъпки обикновено са много по-сложни и разнообразни, отколкото винаги по-късно си ги обясняваме, и рядко се очертават ясно. Най-добре е понякога разказвачът да се ограничи с просто излагане на събитията. Точно така ще направим и ние при по-нататъшните обяснения на катастрофата, случила се сега с генерала; защото въпреки волята ни виждаме се напълно задължени да отделим и на това второстепенно лице от нашия разказ малко по-голямо внимание и място, отколкото предполагахме досега.
Събитията се нижеха едно подир друго в следния ред: Когато Лебедев замина за Петербург да търси Фердишченко и се върна още същия ден в Павловск заедно с генерала, той не съобщи нищо особено на княза. Ако князът не беше тогава доста разсеян и погълнат от други важни за него грижи, щеше бързо да забележи, че и през следващите два дни Лебедев не само не му даде никакви обяснения, но, кой знае защо, като че ли избягваше дори да се срещне с него. Когато най-сетне обърна внимание на това, князът си спомни с учудване, че през тези два дни, в случайни срещи с Лебедев, той го бе виждал сияещ от добро настроение и почти винаги заедно с генерала. Двамата приятели не се разделяха нито за миг. Князът чуваше понякога шумни и оживени разговори в горния етаж, весели спорове, прекъсвани от изблици на смях; веднъж дори, много късно вечерта, до него стигнаха звуците на неочаквано подета военна гуляйджийска песен и той веднага позна пресипналия бас на генерала. Но прозвучалата песен изведнъж секна и настъпи мълчание. След това около един час още продължи силно оживеният и по всички признаци пиянски разговор. Лесно беше да се разбере, че развеселилите се горе приятели се прегръщат и че най- после един от тях заплака. След това изведнъж последва силна караница, която също така бързо затихна. През цялото време Коля беше в някакво особено угрижено настроение. Князът не беше почти никога през деня в къщи и често пъти се връщаше много късно; винаги му съобщаваха, че през целия ден Коля го търсел и питал за него. Но когато се виждаха, Коля нямаше какво особено да му каже освен това, че е много „недоволен“ от генерала и от сегашното му поведение: „Мъкнат се, пиянствуват тук наблизо в една кръчма, посред улицата се прегръщат и се карат, дразнят се взаимно и не могат да се разделят.“ Когато князът му забеляза, че и по-рано почти всеки ден е било същото, Коля решително не знаеше какво да отговори и как да обясни причината за сегашното си безпокойство.
На сутринта след пиянската песен и караницата князът се готвеше да излезе към единадесет часа, когато изведнъж пред него изникна генералът, извънредно развълнуван и сломен.
— Отдавна търся честта и случая да ви срещна, многоуважаеми Лев Николаевич, отдавна, много отдавна — измърмори той, като стисна ръката на княза извънредно силно, почти до болка, — много, много отдавна.
Князът го покани да седне.
— Не, няма да седна, освен това аз ви задържам, аз — друг път. Струва ми се, мога да ви поздравя с… изпълнението… на желанията на сърцето ви.
— Какви желания на сърцето?
Князът се смути. Нему му се струваше, както и на повечето хора в неговото положение, че положително никой нищо не знае, не се досеща и не разбира.
— Бъдете спокоен, бъдете спокоен! Аз няма да докосвам най-деликатните ви чувства. Сам съм преживял тези неща и знам, че един чужд нос… да се изразя така… според пословицата… не трябва да се пъха там, дето не му е работа. Всяка сутрин изпитвам тази истина. Идвам по друга работа, по важна работа. По много важна работа, княже.
Князът още веднъж го покани да седне и сам седна.
— Само за една секунда… Идвам за съвет. Аз живея, разбира се, без практически цели, но от уважение към себе си и… общо взето, от грижа за практичността, която толкова много липсва на руснака… желая да си създам едно положение, за мене, жена ми и децата… накъсо, княже, аз търся съвет.
Князът го похвали горещо за намерението му.
— Но всичко това е празна работа — прекъсна го бързо генералът, — аз не идвам главно за това, а по друг важен въпрос. И реших да открия сърцето си тъкмо на вас, Лев Николаевич, като на човек, в искреността и в благородните чувства на когото съм уверен като… като… Не ви ли учудват думите ми, княже?
Князът наблюдаваше своя гост ако не с особено учудване, то с необикновено внимание и любопитство. Старецът беше малко бледен, от време на време устните му леко потрепваха, ръцете му сякаш не можеха да намерят спокойно място. Седнал само от няколко минути, той на два-три пъти вече изведнъж ставаше от стола и изведнъж пак сядаше, без, види се, да си дава сметка за вълнението си. На масата имаше книги; продължавайки да говори, той взе едната, отвори я, погледна страницата, затвори я веднага и я сложи на масата. После взе друга книга, която вече не отвори, а я държа през цялото останало време в дясната си ръка, като непрекъснато я размахваше.
— Достатъчно! — извика той изведнъж. — Виждам, че много ви обезпокоих.
— Ни най-малко, моля ви се, бъдете така добър, напротив, слушам ви с интерес и искам да отгатна…
— Княже! Аз желая да си създам положение на уважаван човек… желая да имам уважение към самия себе си и… към правата си.
— Човек, който има такова желание, е вече достоен за всяко уважение.
Князът произнесе тази фраза, взета от някое ръководство за писане, с твърдата увереност, че тя ще произведе прекрасен ефект. Той чувствуваше някак инстинктивно, че с подобна празна, но приятна фраза, казана на място, може изведнъж да се покори и успокои душата на такъв човек като генерала, особено пък в положението, в което се намира той. Във всеки случай такъв гостенин не трябва да си отиде, преди да си облекчил сърцето му — ето къде беше въпросът.
Фразата поласка, трогна и се хареса много: генералът изведнъж се разчувствува, в един миг промени тона и се впусна във възторжено дълги обяснения. Но колкото и да напрягаше слуха си, с колкото и голямо внимание да слушаше, князът не можа да разбере буквално нищо. Генералът говори десетина минути разпалено, бързо, сякаш не смогваше да изкаже всичките мисли, които го бяха навалили; накрая дори сълзи блеснаха в очите му, но все пак това бяха само фрази без начало и край, неочаквани думи и неочаквани мисли, които бързо и неочаквано се натискаха и блъскаха една друга в надпревара.
— Стига вече! Вие ме разбрахте и аз съм спокоен — завърши той изведнъж, като стана, — сърце като вашето не може да не разбере страдащия. Княже, вие сте благороден като идеал! Какво са другите пред вас? Но вие сте млад и аз ви благославям. В края на краищата аз дойдох да ви помоля да ми определите час за един важен разговор и ето в този разговор е главната ми надежда. Аз търся само приятелство и сърце, княже; никога не съм могъл да направлявам изискванията на моето сърце.
— Но защо не сега? Аз съм готов да ви изслушам…
— Не, княже, не! — с жар го прекъсна генералът. — Не сега! Сега е мечта! Работата е много, много важна! Този час на разговор ще реши съдбата ми. Този час ще принадлежи на мене и аз не бих желал в такъв свещен момент да може да ни прекъсне първият влязъл, първият нахалник и то често пъти такъв нахалник — той изведнъж се наведе към княза и му зашепна със странен израз на тайнственост и почти на уплаха, — такъв нахалник, който не струва колкото тока… на обувката на вашия крак, възлюбени княже! О, аз не казвам: на моя крак! Забележете добре, че аз не казах „моя крак“, защото се уважавам твърде много, за да говоря за това без заобикалки; ала само вие единствен сте способен да разберете, че като изключвам в подобен случай моя ток, аз давам доказателство може би за извънредна гордост и достойнство. Освен вас никой няма да го разбере, а
Накрая князът почти се уплаши и определи на генерала среща за следния ден в същия час. Той си излезе бодър, извънредно много утешен и горе-долу успокоен. Вечерта, между шест и седем часа, князът прати да помолят Лебедев да дойде за момент при него.
