Бахмутов е действителен държавен съветник и директор…
— Пьотр Матвеевич Бахмутов! — извика моят лекар почти цял разтреперан. — Ами че от него зависи, кажи-речи, всичко!
И наистина в историята на моя лекар и в нейната развръзка, за която аз неочаквано спомогнах, всичко се нагоди и оправи, като че нарочно бе уредено, също като в роман. Аз казах на тези бедни хора да не хранят никакви надежди в мене, защото и самият аз съм беден гимназист (нарочно преувеличих скромността на положението си, отдавна вече съм свършил гимназия и не съм гимназист); няма защо да знаят името ми, но аз ще отида още сега на Василевския остров при моя другар Бахмутов и тъй като знам сигурно, че вуйчо му, действителен държавен съветник, ерген и без деца, обожава своя племенник и го обича страстно, понеже вижда в него последната издънка от своя род, „може би моят другар ще може да направи нещо за вас — зарад мене, разбира се — пред вуйчо си…“
— Да може само да ми позволят да обясня случая пред негово превъзходителство! Да бих могъл само да получа честта да обясня устно! — извика той със светнали очи и разтреперан, сякаш имаше треска. Точно така каза:
С този Бахмутов бяхме живели в гимназията няколко години в постоянна вражда. Смятахме го в класа за аристократ, поне аз така го наричах: обличаше се великолепно, пристигаше със собствен екипаж, никак не се надуваше, винаги беше отличен другар, винаги беше необикновено весел и понякога дори много духовит, макар че не беше кой знае какъв ум, въпреки че винаги беше пръв в класа, а аз не бях никога в нищо пръв. Всички другари го обичаха с изключение единствено на мене. На няколко пъти през тези няколко години той правеше опити да се сприятели с мене, но всеки път аз сърдито и гневно го отблъсвах. Една година как не бях го виждал; той беше в университета. Когато към девет часа влязох при него (с големи церемонии, защото предварително докладваха за мене), той ме посрещна отначало с учудване, дори съвсем нелюбезно, но веднага се развесели и като ме гледаше, прихна да се смее.
— Как ви е хрумнало да дойдете да ме видите, Терентиев? — извика той с вечната си сърдечна естественост, която беше понякога дръзка, но никога не оскърбяваше човека; тая негова черта обичах много и за нея толкова го мразех. — Но какво е това — продължи той уплашен, — вие изглеждате много болен!
Пак ме замъчи кашлицата, аз се тръшнах на един стол и едва можах да си поема дъх.
— Не се безпокойте — казах аз, — аз съм охтичав. Идвам при вас е една молба.
Той седна изненадан и аз веднага му разправих цялата история на доктора, като му обясних, че той би могъл да направи нещо поради голямото влияние, което има върху вуйчо си.
— Ще направя, непременно ще направя и още утре ще уловя вуйчо си; радвам се дори и вие така хубаво го разправихте… Но все пак отде накъде ви дойде на ума да се обърнете към мене, Терентиев?
— Тая работа зависи до голяма степен от вашия вуйчо, освен това, Бахмутов, ние бяхме винаги врагове, а тъй като вие сте благороден човек, аз си помислих, че няма да откажете на своя враг — прибавих аз с ирония.
— Както Наполеон се е обърнал към Англия!94 — извика той и прихна да се смее. — Ще направя, ще направя! Дори ей сега ще отида, ако е възможно! — побърза да каже той, като ме видя, че ставам сериозно и строго от стола.
И наистина тая работа се уреди най-неочаквано, донемайкъде добре. След месец и половина нашият лекар получи служба в друга губерния, платиха му пътни пари, дори му дадоха помощ. Подозирам, че Бахмутов бе склонил дори доктора да приеме от него пари назаем; той ходеше често у него (докато аз самият нарочно престанах да посещавам доктора и когато се отбиваше при мене, приемах го почти сухо). С Бахмутов се срещнах един-два пъти през тези шест седмици, за трети път се видяхме, когато празнувахме изпращането на доктора. Бахмутов даде у дома си прощална вечеря с шампанско, на която присъствува и жената на доктора, но тя си отиде рано заради детето. Това беше в началото на май, вечерта бе ясна, огромното кълбо на слънцето се спускаше в залива. Бахмутов ме изпрати до вкъщи; тръгнахме по Николаевския мост и двамата пийнали. Той ми говореше с възторг, че така добре се е уредила работата, благодареше ми за нещо, обясняваше ми колко приятно се чувствува след извършеното добро дело, уверяваше ме, че цялата заслуга се пада на мене и че напразно мнозина сега учат и проповядват, че индивидуалното добро дело няма никакво значение. Обзе ме силно желание да кажа и аз нещо.
— Който посяга на индивидуалната милостиня — започнах аз, — посяга на природата на човека и презира неговото лично достойнство. Ала организацията на „обществената милостиня“ и въпросът за личната свобода са две различни неща и взаимно не се изключват. Личното добро дело ще остане да съществува винаги, защото е потребност на личността, жизнена нужда да упражни пряко влияние върху близкия си. В Москва живял един старец, един „генерал“95, искам да кажа, действителен държавен съветник, с немско име; целия си живот той прекарал в посещения на затвори и на престъпници; всяка група заточеници за Сибир знаела предварително, че на Воробиевите възвишения ще я посети „старчето-генерал“. Той вършел работата си с най-голяма сериозност и благочестие; идвал, минавал край всички заточеници, наредени около него, спирал се пред всеки един, всекиго разпитвал за нуждите му, почти никога не четял никому морал, на всички казвал „милички“. Той раздавал пари, изпращал им необходими неща — партенки, навуща, платно, носил им понякога религиозни книжки, които разпределял между грамотните, дълбоко убеден, че те ще ги прочетат по пътя и ще разправят съдържанието им на неграмотните. Рядко ги разпитвал за престъпленията им, но ако някой сам заговорел, изслушвал го. Всички престъпници били за него еднакви, нямало разлика. Той им говорел като на братя, ала и те най-сетне почнали да го смятат за свой баща. Ако забележел в групата някоя жена с, дете на ръцете, той се приближавал, галел детето, щракал му с пръсти, за да го разсмее. Така прекарал той дълги години, чак до смъртта си; в края на краищата той станал известен в цяла Русия и по цял Сибир, тоест между всички престъпници. Разправяше ми един завърнал се от Сибир, че той лично е бил свидетел как най-закоравелите престъпници си спомняли за генерала, макар че посещавайки заминаващите за Сибир групи, той рядко е могъл да даде повече от двадесет копейки на човек. Наистина тези хора не си спомняли за него с особено топли думи, нито пък някак твърде сериозно. Понякога един от тези „нещастници“, който е убил цяла дузина хора или е заклал шест деца единствено за да си направи удоволствие (и такива, казват, имало), ни в клин, ни в ръкав, й то може би най-многото един път на двадесет години, изведнъж ще въздъхне и ще каже: „А какво ли прави старият генерал, дали е още жив?“ И може би дори ще се усмихне — и нищо повече. А можете ли да знаете какво семе е хвърлено завинаги в душата му от този „стар генерал“, когото той двадесет години не е забравил? Можете ли да знаете, Бахмутов, какво значение ще има това приобщаване на едно човешко същество с друго върху съдбата на приобщеното?… Та тук има цял един живот и безкрайно множество от скрити за нас разклонения. Най-добрият и най-прозорливият шахматен играч може да предвижда само няколко хода на противника; писаха като за някакво чудо за един френски играч, който можел да предвиди десет хода отнапред. А колко хода и комбинации има тук, които са ни неизвестни? Хвърляйки вашето семе, вашата „милостиня“, вашето добро дело под каквато и да било форма, вие давате част от вашата личност и получавате част от личността на другия; взаимно се приобщавате един към друг; още малко внимание и като награда вие вече познавате, правите най-неочаквани открития. Непременно ще почнете да гледате на вашето добро дело като на наука; тя ще обхване целия ви живот и може би ще го изпълни от край до край. От друга страна всичките ви мисли, всичките семена, които сте хвърлили и може би вече забравили, ще покълнат и ще израснат; този, който ги е получил от вас, ще ги предаде на друг. И кой знае какво участие ще ви се падне в бъдеще при решаване съдбините на човечеството? И ако вашето знание и целият ви живот, посветен на тая работа, ви издигнат най-после до висини, отдето ще можете да хвърлите едно грамадно семе, да оставите в наследство на света една грамадна мисъл, тогава… И така нататък говорих много на тая тема.
— И като помислиш, че именно на вас ви е отказан животът! — извика Бахмутов с вид на човек, който пламенно укорява някого.
В този момент ние бяхме се облакътили на перилата на моста и гледахме Нева.
— А знаете ли какво ми дойде на ум? — казах аз и се наведох още повече над перилата.
