коси! Но нека се смеят и казват, че всичко това са приказки. Защото наистина това са приказки, които аз си разказвах. Аз запълвах с тях целите си нощи и все си ги спомням сега.

Но трябва ли сега пак да ги повтарям — сега, когато дори за мене е минало вече времето на приказките? Пък и кому! Защото аз се утешавах с тях тогава, когато ясно виждах, че ми забраниха да изучавам дори гръцката граматика и точно тогава ми хрумна: „Няма да стигна дори до синтаксиса и ще умра“ — казах си на първата страница и хвърлих книгата под масата. Тя и сега се вардаля там; забраних на Матрьона да я вдигне.

Възможно е оня, комуто попадне в ръце моето „Обяснение“ и който ще има търпение да го прочете, да ме сметне за побъркан или дори за гимназист, а най-вероятно за осъден на смърт, на когото с право е почнало да се струва, че всички хора освен него не ценят много живота си, с голяма лекота го прахосват, твърде лениво, твърде безсъвестно го използуват, а това ще рече, че всички до един са недостойни за него! И после? Аз заявявам, че моят читател ще сгреши и че моето мнение не е повлияно никак от смъртната ми присъда. Попитайте ги, попитайте ги само как всички те без изключение разбират в какво се състои щастието? О, бъдете уверени, че Колумб е бил щастлив не когато е открил Америка, а когато е бил на път да я открие; бъдете уверени, че най-висшият момент на неговото щастие е бил може би точно три дни преди откриването на Новия свят, когато екипажът му се е разбунтувал от отчаяние и насмалко не е обърнал кораба назад към Европа! Въпросът тук не е бил до Новия свят, дори той да пропаднеше. Колумб е умрял почти без да го види и без да знае всъщност какво е открил. Важното е животът, само животът — откриването му, непрекъснато и вечно, а съвсем не откритието му! Но какво ще говоря! Подозирам, че всичко, което казвам сега, прилича на най-общи фрази, че сигурно ще ме сметнат за ученик от долните класове, който показва домашното си върху „изгрева на слънцето“, или ще кажат, че може би съм искал да кажа нещо, но че въпреки всичкото ми желание не съм могъл… „да се обясня“. Ала аз ще прибавя, че във всяка гениална или нова човешка мисъл или просто дори във всяка сериозна човешка мисъл, която се ражда в нечия глава, винаги остава нещо, което съвсем не може да се съобщи на другите хора, ако ще да напишете цели томове и да разяснявате мисълта си тридесет и пет години; винаги ще остане нещо, което по никакъв начин няма да иска да излезе от черепа ви и ще остане завинаги у вас; и вие ще умрете, без да сте съобщили никому може би най-главното от вашата идея. Но ако и аз сега също не можах да ви кажа всичко онова, което ме мъчеше през тези шест месеца, то поне ще разберат, че съм платил много скъпо за „последното си убеждение“, до което съм стигнал сега; тъкмо това смятах, че е необходимо — поради известни мои цели — да изложа в моето „Обяснение“.

Но аз продължавам.“

„Не искам да лъжа: през тези шест месеца действителността ме завладяваше и мене и понякога дотолкова ме увличаше, че аз забравях за смъртната си присъда или по-скоро не исках да мисля за нея и дори започвах да работя. Тъкмо сега е моментът да кажа как живеех тогава. Когато преди около осем месеца се разболях тежко, аз скъсах всичките си връзки и престанах да се виждам със старите си приятели. Тъй като винаги съм бил в доста мрачно настроение, другарите ми лесно ме забравиха; разбира се, те щяха да ме забравят и да не бях такъв. Животът ми в къщи, тоест „в семейството“, беше също самотен. Преди около пет месеца аз си заключих стаята веднъж завинаги и се отделих напълно от домашните. Свикнали бяха да ми се подчиняват и никой не смееше да влезе в стаята ми освен в определени часове, когато разтребваха и донасяха обеда ми. Майка ми трепереше пред моите заповеди и дори не смееше да плаче пред мене, когато понякога решавах да я пусна да влезе. Тя биеше постоянно децата, за да не вдигат шум и да не ме безпокоят; все пак аз се оплаквах често от техните викове; представям си колко ме обичат сега! Струва ми се, че доста измъчвах и „верния Коля“, както го бях нарекъл. Напоследък и той ме мъчеше: всичко това беше в реда на нещата, нали хората са създадени, за да се измъчват. Но аз бях забелязал, че той понася моята раздразнителност, сякаш се беше предварително зарекъл да щади болния. Естествено това ме дразнеше; имах също впечатлението, че той бе решил да подражава на княза в „християнското му смирение“, ала това вече изглеждаше малко смешно. Той е младо и пламенно момче и, разбира се, подражава на всичко; но мене ми се струваше понякога, че му е дошло времето да живее по свой ум. Аз го обичам много. Мъчех също и Суриков, който живее над нас и тича от сутрин до вечер да изпълнява чужди поръчки; аз му доказвах постоянно, че той си е сам виновен за беднотията и той най-после се изплаши и престана да идва при мене. Той е много смирен човек, изключително смирено същество (N.B. Казват, че смирението е страшна сила; трябва да питам княза, защото изразът е негов.); но когато през март се качих у тях, за да видя как са оставили „да замръзне“, както казваше той, детето им, аз неволно се усмихнах над трупа му, защото почнах отново да обяснявам на Суриков, че той „сам си е виновен“. Тогава устните на този клетник изведнъж затрепериха, той ме хвана с едната си ръка за рамото, с другата ми посочи вратата и тихо, почти шепнешком, ми рече: „Вървете си, господине!“ Аз си излязох и неговият жест ми хареса много, хареса ми веднага, дори в момента, когато той ме пъдеше; но думите му ми правеха дълго време след това, когато си ги спомнях, тежко впечатление на някакво странно, презрително съжаление към него, което съвсем не исках да изпитвам. Дори в момента, когато така го оскърбих (защото аз чувствувам, че го бях оскърбил, макар че нямах намерение), дори в такъв момент този човек не беше способен да се разсърди! Ако устните му затрепериха тогава, то съвсем не беше от яд, кълна ви се: той ме хвана, за ръката и изрече своето великолепно „вървете си, господине“ без ни най-малък гняв. В него имаше достойнство, голямо достойнство, дори то не подхождаше на лицето му (което наистина беше твърде смешно), но яд нямаше. Може би той беше почувствувал изведнъж презрение към мене. От него ден го срещнах един-два пъти по стълбата — той веднага ме поздравяваше и сваляше шапка, което никога по-рано не бе правил, но вече не се спираше, а минаваше бързо край мене със сконфузен вид. Но и да ме презираше, все пак това беше по негов начин: „смирено презираше“. Или пък сваляше шапка просто от страх, защото аз бях син на неговата кредиторка: той вземаше постоянно заеми от майка ми и нямаше никаква възможност да се отърве от дълговете. Това предположение е дори най-вероятното. Канех се по едно време да се обясня с него и съм сигурен, че след десет минути той би ми поискал извинение; казах си обаче, че е по- добре да не го закачам.

По същото време, тоест около средата на март, когато Суриков остави „да замръзне“ детето му, здравето ми изведнъж се подобри и така продължи близо две седмици. Взех да излизам, най-вече по здрач. Обичах мартенския здрач, когато започва да замръзва и запалват фенерите; ходех понякога далеко. Един ден по улица Шестте дюкяна ме настигна в тъмнината един „благородник“, но аз не го разгледах добре; той носеше нещо увито в хартия и беше облечен в някакво късо палтенце, жалко и твърде леко за сезона. Когато се изравни с един фенер, на десетина крачки пред мене, аз забелязах, че нещо падна от джоба му. Побързах да го вдигна — и то беше тъкмо навреме, защото един индивид в дълъг кафтан се беше вече втурнал натам, но като видя предмета в ръцете ми, не рачи да спори, хвърли бегъл поглед към ръцете ми и бързо отмина. Този предмет беше един голям, здраво натъпкан старомоден портфейл от марокенова кожа, ала, кой знае защо, от пръв поглед отгатнах, че съдържаше всичко друго, но не и пари. Минувачът, който го беше загубил, се намираше вече на около четиридесет крачки пред мене и скоро се изгуби в тълпата. Стръкнах се подире му и завиках; но тъй като освен „ей!“ не можех нищо друго да му викна, той не се обърна. Изведнъж се мушна вляво, във входа на една къща. Когато стигнах до входа, дето беше много тъмно, нямаше вече никой. Къщата беше една от тези грамадни сгради, които строят спекулантите и които се състоят от малки апартаменти; в някои от тези къщи има понякога до сто стаи. Когато изтичах през входа, стори ми се, че в десния заден ъгъл на огромния двор върви някакъв човек, макар че в мрака едва можех да го различа. Затекох се към този ъгъл и видях вход за една стълба, която беше тясна, необикновено мръсна и съвсем неосветена; понеже чух високо горе бързите стъпки на човек, който се изкачва, и аз се втурнах по стълбата, като разчитах да го настигна, преди да му отворят. Така и стана. Площадките на стълбите бяха близо една до друга, но по брой ми се видяха безкрайно много и аз се задъхах ужасно; на петия етаж една врата се отвори и затвори, долових го, когато бях още на три площадки по-долу. Няколко минути ми бяха потребни, докато стигна на петата площадка, докато си поема дъха и потърся звънеца. Отвори ми най-после една жена, която разпалваше самовар в една мъничка кухня; тя изслуша мълком въпросите ми, естествено