— Да се хвърлите във водата ли? — извика Бахмутов почти изплашен. Може би той бе прочел мисълта по лицето ми.
— Не, засега се ограничавам със следното разсъждение: ето остават ми да живея два-три месеца, може би четири; но да кажем, че в момента, когато ми остават да живея само два месеца и ми се прииска страшно да извърша едно добро дело, което би изисквало труд, тичане, грижи, нещо като работата на нашия доктор — ами че тогава аз би трябвало да се откажа от това дело поради недостатъчното време, което ми остава да живея, и да потърся друго „добро дело“, по-дребно и което да бъде по моите сили (ако все пак е толкова голямо влечението ми към добри дела). Съгласете се, че това е една забавна мисъл!
Бедният Бахмутов беше много разтревожен за мене; изпрати ме чак до вкъщи и беше толкова деликатен, че нито веднъж не се реши да ме утешава и през цялото време почти мълчеше. На сбогуване ми стисна горещо ръката и поиска позволение да ме навестява. Отговорих му, че ако иска да идва при мене като „утешител“ (защото посещението му, макар дори мълчаливо, все пак би имало за цел да ме утешава; аз му обясних това), присъствието му винаги ще ми напомня още повече за смъртта. Той вдигна рамене, но се съгласи с мене; разделихме се доста учтиво, което дори не очаквах.
Но през тази вечер и през следващата нощ бе хвърлено в мене за пръв път семето на моето „последно убеждение“. Аз се залових жадно за тази нова мисъл, жадно я разглеждах във всичките й лъкатушения, във всичките й изменения (не спах цялата нощ) и колкото повече се задълбочавах в нея, колкото повече се прониквах от нея, толкова повече се плашех. Най-сетне ме обзе страшна уплаха и не ме напусна и през следващите дни. Когато мислех понякога за тази си постоянна уплаха, бързо се вледенявах от нов ужас: по тази уплаха можах да заключа, че „последното ми убеждение“ е залегнало в мене с такава сила, че не може да не доведе до развръзка. Но за развръзката ми липсваше решителност. След три седмици всичко бе свършено и решителността ми дойде, но при едно много странно обстоятелство.
Аз отбелязвам тук в моето обяснение всички тези цифри и дати. Наистина всичко това ще ми бъде по- късно безразлично, но сега (може би само в този момент) аз искам тези, които ще преценяват моята постъпка, да могат да си представят ясно през каква верига от логически изводи съм стигнал до моето „последно убеждение“. Току-що казах, че крайната решителност, която ми липсваше за осъществяване на моето „последно убеждение“, ми дойде, струва ми се, съвсем не по пътя на логическия извод, а като последица от някакъв странен тласък, от едно странно обстоятелство, което може би няма никаква връзка с хода на работата. Преди десетина дни намина у дома Рогожин по една своя работа, по която няма какво да се разпростирам тук. Никога по-рано не бях виждал Рогожин, но бях чувал много неща за него. Дадох му всички сведения, от които той се нуждаеше, и той побърза да си отиде, а тъй като бе дошъл само за тези сведения, би могло да се сметне, че всичко между нас е приключено. Но той ме заинтересува много и през целия ден бях под влиянието на такива странни мисли, че реших да отида на другия ден да му върна посещението. Явно бе, че Рогожин не ми се зарадва и дори „деликатно“ намекна, че няма защо да се виждаме повече; все пак аз прекарах у него един час, който бе интересен не само за мене, но, струва ми се, и за него. Контрастът между двама ни беше толкова голям, че не можеше да не ни направи впечатление, особено на мене; аз бях човек с прочетени вече дни, а той водеше най-пълен, импулсивен живот, живееше със страстите на момента, без всякаква грижа за „последните“ изводи, цифри или за каквото и да било, което не се отнася до онова… онова… онова, по което, да речем, е побъркан; нека господин Рогожин ми прости този израз поне като на лош литератор, който не знае да изразява мисълта си. Въпреки всичката му нелюбезност той ми направи впечатление на умен човек, способен да разбере много неща, макар че никак не се интересуваше от това, което не го засяга. Аз не му казах нищо за моето „последно убеждение“, но, кой знае защо, ми се стори, че като ме слушаше, той го отгатна. Той замълча; ужасно мълчалив е. На тръгване му намекнах, че въпреки всичките различия и противоположности между нас — les extremites se touchent96 (преведох му го на руски) — така че самият той може би съвсем не е далеч от моето „последно убеждение“, както изглежда. Той ми отговори с една много начумерена и кисела гримаса, след това стана, отиде да потърси каскета ми и като даде вид, че уж аз самият искам да си отида, чисто и просто ме изведе от своя мрачен дом под предлог, че ме изпраща от учтивост. Къщата му ме смая; прилича на гробище, но аз смятам, че тя му харесва, което впрочем е лесно за разбиране: той води един толкова пълен и интензивен живот, че не му е потребна никаква обстановка.
Това посещение у Рогожин ме много измори. Освен това още от заранта не се чувствувах добре; привечер усетих голяма слабост и си легнах, а на моменти ме разтрисаше силно и дори бълнувах. Коля остана при мене до единадесет часа. Помня обаче всичко, което ми каза, и всичко, което говорехме. Но когато от време на време очите ми се затваряха, постоянно виждах пред себе си Иван Фомич, станал уж милионер. Той все не знаеше какво да прави с милионите си, блъскаше си главата да им намери място, трепереше от страх да не му ги откраднат и най-после като че реши да ги зарови в земята. Аз го посъветвах вместо да зарови на вятъра толкова много злато в земята, да излее от всичкото злато един малък златен ковчег за детето си, което бе оставил „да замръзне“, като предварително изкопае трупа му. Суриков уж прие със сълзи на благодарност този ироничен съвет и побърза да го изпълни. Аз плюх и си отидох. Когато се събудих, Коля ме уверяваше, че никак не съм спал и че през цялото време съм му говорил за Суриков. Навремени изпитвах страшна мъка и вълнение, така че Коля си отиде разтревожен. Когато станах да заключа след него вратата, изведнъж си спомних за картината, която бях видял заранта у Рогожин, над вратата на една от най-мрачните зали на къщата му. Показал ми я беше сам той, когато минавахме край нея, и, струва ми се, аз се спрях около пет минути да я гледам. Макар че бе лишена от всякаква художествена стойност, тя ме хвърли в някаква особена тревога.
Тя представляваше Христос в момента на снемането му от кръста. Ако се не лъжа, художниците имат навика да изобразяват Христос или на кръста, или след снемането му от кръста, и то винаги с необикновено хубаво лице; те гледат да запазят тази хубост дори при най-страшните му мъки. А в картината на Рогожин няма и помен от тази хубост; даден ни е истински труп на човек, понесъл безкрайни мъки още преди разпъването — рани, изтезания, бой от стражата, бой от народа, когато е носил кръста и е паднал под неговата тежест, и най-после мъките, които е изтърпял на кръста в продължение на шест часа (поне според моята сметка). Наистина това е лице на човек, току-що снет от кръста, тоест запазило още много живот и топлина; нито един мускул още не се е втвърдил, така че по лицето на умрелия дори още личи болката, като че ли и сега още то я чувствува (това е много добре схванато от художника); ала лицето не е никак пощадено; всичко в него е естествено и наистина такъв трябва да бъде трупът на който и да е човек след подобни мъки. Аз знам, че християнската църква е утвърдила още в първите векове, че страданията на Христос не са били символични, а действителни и че на кръста тялото му е било подчинено напълно на законите на природата. На картината това лице е страшно обезобразено от ударите, подпухнало, със страшни, подути и кървави синини, очите са отворени, зениците извърнати; бялото на големите отворени очи блести с някакъв мъртвешки, стъклен отблясък. Но странното е, че когато гледаш този труп на измъчен човек, поражда се един особен и интересен въпрос: ако точно такъв труп (а той непременно е трябвало да бъде точно такъв) са видели всичките му ученици, главните му бъдещи апостоли, жените, които са ходили подир него и са стояли пред кръста, всички, които са вярвали в него и са го боготворили — как са могли те да повярват при тази гледка, че тоя мъченик ще възкръсне? Тук неволно ти идва мисълта: ако толкова е ужасна смъртта и толкова силни са законите на природата, как могат да се преодолеят? Как да се надвият, когато не ги е победил сега дори оня, който, докато е бил жив, е побеждавал и природата и тя му се е подчинявала, който е извикал:
