ме направят? За какво ми е вашата природа, вашият Павловски парк, вашите изгреви и залези на слънцето, вашето синьо небе и вашите предоволни лица, когато целият този безкраен пир започна с това, че единствен мене сметна за излишен? За какво ми е цялата тази красота, когато всеки миг, всяка секунда трябва да знам, принуден съм да знам, че ето дори тази мъничка мушица, която бръмчи сега около мене в един лъч на слънцето, и тя дори участвува в целия този пир и хор на природата, знае своето място, обича го и е щастлива, а аз само съм изхвърлен от съдбата и единствено малодушието ми пречеше досега да го разбера! О, много добре знам как биха искали князът и всички други да ме накарат да се откажа от тези „коварни и злобни изрази“ и да запея от благонравие в името на тържествуващия морал прочутата и класическа строфа на Милвоа98:

Но вярвайте, вярвайте, простодушни хора, че и в тази благонравна строфа, в тази академична благословия на света във френските стихове се крие толкова много затаена злъч, толкова непримирима, самонаслаждаваща се от ритмите злоба, че дори сам поетът може би се е объркал и е взел тази злоба за сълзи на умиление и с тази илюзия е умрял; мир на праха му! Знайте, че има един предел на позора, когато човек осъзнава собственото си нищожество и безсилие, предел, зад който той не може да отиде и от който започва да чувствува грамадна наслада в самия позор… Наистина смирението е в този смисъл грамадна сила, съгласен съм — макар и не в този смисъл, в който религията приема смирението за сила.

Религията! Приемам вечния живот и може би винаги съм го приемал. Съгласен съм, че съзнанието е светило, запалено от волята на една висша сила, че то е обгърнало с поглед света и е казало: „Аз съм!“ Съгласен съм също, че изведнъж тази висша сила му е заповядала да угасне, понеже тя така е искала зарад известна цел, без дори да обяснява за каква. Добре, приемам всичко това, необходимо е, но все пак остава вечният въпрос: защо е било нужно моето смирение? Нима не могат ей тъй просто да ме изядат, без да искат от мене да пея възхвали на този, който ме е изял? Мигар наистина там горе някой ще се: обиди, задето аз не искам да почакам две седмици? Не вярвам; много по-правилно е да се предположи, че моят нищожен живот е просто един необходим атом за съвършенството на някаква всемирна хармония, че той служи за някакво събиране или вадене, за някакъв контраст или за друго нещо, точно както всеки ден трябва да се жертвува животът на множество същества, без чиято смърт останалият свят не може да съществува (макар и да трябва да отбележим, че тази мисъл съвсем не е великодушна сама по себе си). Но карай да върви! Съгласен съм, че другояче, тоест ако хората не са се изяждали непрекъснато един друг, не е било възможно да се уреди светът; съгласен съм дори да приема, че не разбирам нищо от това устройство; но затова пък ето какво знам със сигурност: щом веднъж са ми позволили да осъзная, че „аз съм“, какво ме е грижа, че светът е уреден с грешки и че другояче не може да съществува? Кой прочее ще ме съди след това и за какво? Мислете, каквото искате, но всичко това е невъзможно и несправедливо.

И все пак, колкото и да исках, никога не можех да си представя, че няма бъдещ живот и провидение. Най-вероятното е, че всичко това съществува, но че ние нищо не разбираме от бъдещия живот и от неговите закони. Но ако това е толкова мъчно и дори невъзможно да се разбере, нима ще ме държат отговорен, задето не съм могъл да разбера необяснимото? Вярно е, другите казват — а с тях е, разбира се, и князът, — че тук е нужно послушание, че трябва да се подчиняваш, без да разсъждаваш, чисто и просто от благонравие и че за моята кротост аз ще бъда без друго възнаграден на оня свят. Ние унижаваме твърде много провидението, като му приписваме нашите идеи от яд, че не можем да го разберем. Ала все пак повтарям, че ако не е възможно да го разберем, мъчно е и да отговаряме за нещо, което не е дадено на човека да го разбере. А ако е така, тогава как ще ме съдят за това, че не съм могъл да разбера истинската воля и законите на провидението? Не, по-добре да оставим религията настрана.

Но стига вече. Когато стигна до тези редове, сигурно слънцето ще е изгряло и „зазвучало на небето“, а по цялата вселена ще се е разляла грамадна, неизмерима сила. Нека! Аз ще умра, съзерцавайки този източник на сила и живот, но няма да имам желание за този живот! Ако бих имал власт да не се раждам, сигурно не бих се съгласил да живея при такива смешни условия. Но все още имам властта да умра, макар и да връщам вече само преброени дни. Не е голяма тази власт, не е голямо и бунтуването ми.

Едно последно обяснение: аз умирам съвсем не защото нямам сили да изкарам тези три седмици; о, аз бих намерил необходимите сили и ако пожелаех, бих почерпил достатъчна утеха само от съзнанието за нанесената ми обида; но аз не съм френски поет и не искам такива утехи. Най-после има и една съблазън: осъждайки ме да живея три седмици, природата така ограничи моето поле на действие, че може би самоубийството е едничкото нещо, което още мога да започна и завърша по моя собствена воля. Какво пък, може би и аз искам да се възползувам от последната възможност за действие? Протестът не е малко нещо понякога…“