— О, това ми е съвсем безразлично! Бъдете така любезен, моля ви се, да ме оставите на мира — с погнуса се извърна Евгений Павлович.

— Лека нощ, княже — каза Птицин, приближавайки се до него.

— Но той ей сега ще се гръмне, какво правите вие! Погледнете го! — извика Вера и се спусна към Иполит много уплашена, като го хвана дори за ръцете. — Нали каза, че при изгрев-слънце ще се застреля, какво правите вие!

— Няма да се застреля! — измърмориха злорадно няколко гласа, между които и гласът на Ганя.

— Господа, пазете се! — извика Коля, като също хвана Иполит за ръката. — Погледнете го само! Княже! Княже! Княже, какво правите!

Около Иполит се струпаха Вера, Коля, Келер и Бурдовски; и четиримата го държаха за ръцете.

— Това е негово право, негово право!… — мънкаше Бурдовски, също съвсем като че объркан.

— Позволете, княже, какви са вашите нареждания? — приближи се до княза Лебедев, пиян и озлобен до нахалство.

— Какви нареждания?

— Не; позволете; аз съм тук хазаинът, макар и да не желая да не ви засвидетелствувам уважение. Приемам, че и вие сте господар тука, но аз не искам подобни истории в моя собствен дом… Не.

— Няма да се застреля; глези се момчето! — ненадейно извика генерал Иволгин с негодувание и с апломб.

— Бива си ви, генерале! — обади се Фердишченко.

— Знам, че няма да се застреля, генерале, многоуважаеми генерале, но все пак… аз съм хазаинът тук.

— Слушайте, господин Терентиев — каза изведнъж Птицин, който се бе сбогувал с княза и сега протегна ръка на Иполит, — във вашата тетрадка вие говорите, струва ми се, за вашия скелет и го завещавате на Академията? За вашия собствен скелет ли става дума, тоест вашите ли кости вие завещавате?

— Да, моите кости.

— Така-а. Защото могат да се явят недоразумения: казват, че имало вече такъв случай.

— Защо го закачате? — намеси се изведнъж князът.

— И го накарахте да се разплаче — прибави Фердишченко.

Ала Иполит съвсем не плачеше. Той понечи да се дръпне, но четиримата, които го бяха обградили, отведнъж го хванаха за ръцете. Избухна смях.

— Разчитал е, че ще го държат за ръцете; затова ни и прочете тетрадката си — забеляза Рогожин. — Сбогом, княже. Много се заседяхме; болят ме кокалите.

— Ако наистина сте имали намерение да се застреляте, Терентиев — засмя се Евгений Павлович, — след такива комплименти на ваше място аз нарочно не бих се застрелял, за да ги поядосам.

— Ужасно им се иска да видят как ще се застрелям! — каза му Иполит с вид на човек, който иска да се нахвърли върху него.

— Ядосват се, че няма да го видят.

— Значи, и вие смятате, че няма да го видят?

— Аз не ви подбуждам; напротив, смятам, че е много възможно да се застреляте. Но най-важното е да не се сърдите… — каза проточено Евгений Павлович, като разтягаше покровителствено думите си.

— Едва сега виждам, че направих ужасна грешка, дето им прочетох тетрадката си! — каза Иполит и внезапно погледна така доверчиво Евгений Павлович, сякаш го молеше за приятелски съвет.

— Смешно ви е положението, но… право да си кажа, не знам какво да ви посъветвам — отговори усмихнат Евгений Павлович.

Иполит го гледаше строго и втренчено, без да откъсне очи от него, и мълчеше. Човек би рекъл, че на моменти той съвсем се унасяше.

— Но позволете, господа, вижте само какъв начин на действие — каза Лебедев. — Той заявява, че „ще се застреля в парка, за да не безпокои никого!“ Значи, той смята, че няма да обезпокои никого, ако се убие в градината, на три крачки оттук.

— Господа… — започна князът.

— Не, позволете, многоуважаеми княже — яростно се намеси Лебедев, — тъй като сам вие благоволявате да видите, че това не е шега и тъй като най-малко половината от вашите гости са на същото мнение и са уверени, че сега, след това, което чухме тук, той непременно ще трябва да се застреля, за да спаси честта си, то аз като хазаин заявявам пред свидетели, че искам вашата помощ!

— Какво трябва да направя, Лебедев? Аз съм готов да ви помогна.

— Ето какво: първо, веднага да даде пистолета си, с който се хвалеше, с всичките му съоръжения. Ако го даде, съгласен съм да го оставя да пренощува в тази къща, тъй като е болен, при условие, разбира се, че ще бъде под мой контрол. Но утре ще трябва да върви, където иска; извинете, княже! Ако не даде оръжието си, още сега ще го хвана за едната ръка, а генералът за другата и веднага ще пратя да повикат полиция и тогава вече тя ще се занимае с въпроса. Понеже господин Фердишченко ни е близък, ще отиде да я повика.

Вдигна се шум; Лебедев се горещеше и губеше мярката; Фердишченко се готвеше да отиде в полицията; Ганя свирепо настояваше, че няма кой да се застрелва. Евгений Павлович мълчеше.

— Княже, вие скачали ли сте от камбанария? — пошепна му изведнъж Иполит.

— Н-не… — наивно отвърна князът.

— Мислите ли, че аз не съм предвидил цялата тази омраза? — пошепна пак Иполит със светнали очи, като гледаше княза, сякаш наистина чакаше от него отговор. — Стига! — извика той изведнъж, обръщайки се към всички присъствуващи. — Аз съм виновен… повече от всички! — Лебедев, ето ключа (той изкара портмонето си и извади от него една желязна халка с три-четири малки ключета), ето този, предпоследния… Коля ще ви покаже… Коля! Къде е Коля? — извика той, като гледаше Коля, без да го вижда. — Да… ето той ще ви покаже; той ми помогна преди малко да си наредя чантата. Заведете го, Коля; в кабинета на княза, под масата… ще намерите чантата ми… с това ключенце, долу, в една кутия… е моят пистолет и рогчето с барута. Той сам го нагласяше преди малко, господин Лебедев, ще ви го покаже; но при условие, че когато утре рано тръгна за Петербург, вие ще ми върнете пистолета. Чувате ли? Аз правя това за княза, а не за вас.

— Виж, така е добре! — каза Лебедев, като взе ключа, и с една злъчна усмивка се затича към съседната стая.

Коля се спря, като искаше да каже нещо, но Лебедев го помъкна със себе си.

Иполит гледаше гостите, които се смееха. Князът забеляза, че зъбите му тракат като при най-силен студ.

— Какви негодници са всички тези хора! — пак пошепна той яростно на княза. Когато му говореше, той винаги се навеждаше и снишаваше гласа си.

— Оставете ги; вие сте много слаб…

— Ей сега, ей сега… ей сега ще си отида.

Изведнъж той прегърна княза.

— Вие ще помислите може би, че аз съм луд? — погледна го той със странна усмивка.

— Не, но вие…

— Ей сега, ей сега, мълчете, нищо не казвайте, стойте… искам да погледна в очите ви… Стойте така, ще ви гледам. Ще се простя с човека.

Той бе застанал неподвижно и мълчаливо гледа княза около десет секунди, много бледен, с мокри от пот коси по слепоочията и някак странно хванал ръката на княза, сякаш се боеше да го пусне.

— Иполит, Иполит, какво става с вас? — извика князът.

— Ей сега… стига… отивам да си легна. Ще пийна една глътка за здравето на слънцето… Искам, искам, оставете ме!

Той взе бързо чашата си от масата, скочи от мястото си и в един миг се намери до изхода на терасата. Князът изтича подире му, но така стана, че сякаш нарочно в този момент Евгений Павлович му протегна ръка за сбогом. Мина една секунда и изведнъж всички на терасата извикаха. След това настъпи минута на извънредно голямо смущение.

Ето какво се беше случило: