мъчението, дали щеше да отиде да го разпънат и да умре, както го е направил? И този въпрос неволно ти идва на ум, когато гледаш картината.

Цял час и половина, след като си отиде Коля, всичко това ми се мяркаше и на мене в ума — несвързано, може би наистина сред бълнувания, а понякога и в конкретни образи. Може ли да ти се мярка в образ онова, което няма образ? Ала от време на време мене сякаш ми се струваше, че виждам в някаква странна и невъзможна форма тази безкрайна сила, това глухо, тъмно и нямо същество. Спомням си, че някой, който държеше свещ, уж ме поведе за ръка, показа ми някакъв грамаден и отвратителен паяк и почна да ме уверява, че тъкмо това е тъмното, глухо и всесилно същество и понеже аз негодувах, той се смееше. Нощем палят винаги в стаята ми кандилото пред иконата — светлината е мъждива и слаба, но все пак всичко може да се види и дори може да се чете под кандилото. Мисля, че беше вече малко след полунощ; съвсем не спях и лежах с отворени очи; изведнъж вратата на стаята ми се отвори и влезе Рогожин.

Той влезе, затвори вратата, погледна ме мълком и отиде полека към стола, който се намираше в ъгъла на стаята, почти под самото кандило. Аз бях много учуден и гледах в очакване какво ще направи; Рогожин се облакъти на масичката и ме загледа мълчаливо. Така минаха две-три минути и спомням си, че неговото мълчание много ме оскърби и ядоса. Но защо не иска да говори? Странно ми се видя, разбира се, дето бе дошъл толкова късно, но, спомням си, че не бях пък кой знае колко смаян. Напротив: макар че сутринта не бях му изразил ясно мисълта си, знаех, че той я е разбрал; а тази мисъл беше такава, че си заслужаваше да дойдеш зарад нея да поприказваш още веднъж въпреки късния час. С такова намерение, мислех си, е дошъл. Сутринта се бяхме разделили малко враждебно и дори си спомням, че един-два пъти той ме беше погледнал много подигравателно. Ето тази подигравка прочетох и сега в погледа му, точно тя ме оскърби. А че това беше наистина самият Рогожин, а не видение или халюцинация — отначало ни най-малко не се съмнявах. Дори и през ум не ми мина.

А той все продължаваше да седи и да ме гледа със същата подигравателна усмивка. Аз се обърнах ядосано в леглото, също се облакътих на възглавницата и нарочно реших да мълча като него, ако ще това да продължи и безкрай. Не знам защо, но исках непременно той да заприказва пръв. Така минаха, струва ми се, двадесетина минути. Изведнъж ми дойде една мисъл: ами ако това не е Рогожин, а само видение?

Никога досега не бях виждал още призрак, нито през време на болестта ми, нито по-рано; но от детинството ми и до днес, тоест до скоро, макар че не вярвам в никакви призраци, винаги ми се е струвало, че ако видя призрак, ще умра на мястото си. Ала когато ми мина през ума, че това не е Рогожин, а само призрак, спомням си, никак не се уплаших. Нещо повече, дори се ядосах. Чудно беше и друго: разрешението на въпроса дали имам пред себе си призрак, или самия Рогожин, съвсем не ме занимаваше, нито ме тревожеше, както това би било естествено; за друго мислех тогава, струва ми се. Например много повече ме интересуваше да зная защо Рогожин, който беше сутринта в халат и с домашни пантофи, сега е във фрак, бяла жилетка и с бяла връзка? Помислих си също: ако това е призрак и аз не се боя от него, защо не стана и не се приближа, за да се уверя сам какво е? А може би впрочем наистина не смеех и се страхувах. Но едва помислил, че се боя, изведнъж като че ли почувствувах лед по цялото си тяло; студени тръпки полазиха по гърба ми и коленете ми се разтрепериха. В същия този миг Рогожин сякаш отгатна страха ми, дръпна ръката си, на която се облягаше, изправи се и заразтваря уста, като че се канеше да се засмее; гледаше ме втренчено. Такава ярост ме обзе, че ми идеше да се хвърля върху него, но тъй като се бях заклел да не заговарям пръв, не мръднах от леглото си, толкова повече, че не бях още сигурен Рогожин ли е това, или не е.

Не си спомням точно колко време продължи тази сцена; не помня също със сигурност унасях ли се от време на време в дрямка, или не. Ала най-после Рогожин стана, изгледа ме бавно и внимателно както когато влезе, но без да се подсмива вече, и тихо, почти на пръсти, отиде до вратата, отвори я и излезе, като я затвори след себе си. Аз не станах от кревата; не помня колко време още лежах с отворени очи и все мислех; бог знае за какво мислех; не помня също как съм задрямал. Минаваше девет часът, когато на другата сутрин потропаха на вратата ми и аз се събудих. Така бях наредил, че ако сам не отворя вратата до десет часа и не повикам да ми донесат чай, Матрьона сама трябва да почука. Когато й отворих вратата, веднага си казах: как е могъл да влезе, когато вратата е била заключена? Разпитах и се уверих, че истинският Рогожин не е могъл да влезе, тъй като всички наши врати нощем се заключват.

Ето този особен случай, който ви описах така подробно, стана причина да взема окончателно „решението си“. За това решение спомогна, значи, не логиката, не логическото убеждение, а чувството на отвращение. Не мога да продължа да водя един живот, който взема за мене такива странни, обиждащи форми. Този призрак ме унизи. Аз нямам сили да се подчиня на една тъмна сила, която взема образа на паяк. И едва когато по здрач най-после осъзнах едно пълно и окончателно решение, почувствувах облекчение. Това беше само първата фаза; втората отидох да прекарам в Павловск, но по нея вече достатъчно се обясних.“

„Аз имах малък джобен пистолет, набавил си го бях още като дете, в оная смешна възраст, когато изведнъж почват да ти допадат историите за дуели и за нападения на разбойници; представях си как и мене ще извикат на дуел и с какво достойнство ще стоя срещу пистолета на противника. Преди един месец аз го прегледах и приготвих. В сандъчето, дето беше сложен, намерих два куршума, а в барутното рогче барут за две-три зареждания. Този пистолет е съвсем калпав, бие встрани и улучва само до петнадесетина крачки, но ако го допреш до сляпото си око, той може, разбира се, да ти строши черепа.

Реших да умра в Павловск, при изгрев-слънце, след като сляза в парка, за да не безпокоя никого във вилата. Моето „Обяснение“ е достатъчно, за да обясни всичко на полицията. Любителите на психиката и заинтересуваните могат да извлекат от него всичко, каквото си щат. Но аз не бих желал да се даде гласност на този ръкопис. Моля княза да запази единия екземпляр за себе си и да предаде другия на Аглая Ивановна Епанчина. Това е моята воля. Завещавам скелета си на Медицинската академия за научни цели.

Не признавам никому правото да ме съди и знам, че се намирам извън властта на какъвто и да е съд. Неотдавна ми дойде на ум едно смешно предположение: ако ми хрумне изведнъж да убия сега някого, дори десет души от един път, или да направя нещо ужасно, най-ужасното, което може да се извърши в тоя свят, в какво ли затруднение ще поставя съда, като ми остават да живея само две-три седмици и ще трябва да бъдат отменени всякакви мъчения и изтезания? Ще умра комфортно и на топло в болницата, заобиколен от грижите на докторите, може би много по-комфортно и по̀ на топло, отколкото в къщи. Не разбирам защо тази мисъл не идва на ума на хора, които се намират в моето положение, па ако ще да е само на шега. Може пък да им идва; малко ли весели хора ще се намерят и у нас.

Но ако и да не признавам съдии над себе си, все пак знам, че ще ме съдят, когато бъда вече глух и ням подсъдим. Ето защо не искам да си отида от този свят, без да оставя едно възражение — възражение свободно, а не по принуда, — не за да се оправдавам — о, не, нямам намерение да искам от никого и за нищо прошка, — а просто за свое собствено удоволствие.

Тук, първо, се явява една странна мисъл: кой, в името на какво право, в името на каква подбуда би могъл да ми оспорва сега правото да разполагам с живота си през тези две-три седмици? Кой съд може да се намеси тука? Кому точно е потребно не само да бъда осъден, но и в интереса на морала да излежа наказанието си? Нима наистина това е потребно някому? На морала ли? Все още бих се съгласил, че ако в разцвета на здравето и силите си посегна на моя живот, който „би могъл да бъде полезен на моя ближен“ и така нататък, моралът би могъл да ме укори по стар шаблон, задето съм се разпоредил с живота си без разрешение или за нещо друго, което той си знае. Но сега, сега, когато ми е прочетена смъртната присъда? На кой морал е потребно освен живота ви и последното изхриптяване, с което ще изпуснете сетния атом от живота си, като слушате утешенията на княза, който в своите християнски разсъждения непременно ще стигне до щастливата мисъл, че всъщност по-добре е така, дето умирате. (Такива християни като него винаги стигат до тази идея: това е любимата им тема.) И какво ли искат те със своите смешни „павловски дървета“? Да подсладят последните часове от живота ми? Нима не разбират, че колкото повече се забравя, колкото повече се отдам на този последен призрак на живота и любовта, с който те искат да скрият от очите ми стената на Майер и всичко, което така откровено и наивно е написано на нея, толкова по-нещастен ще