«Вчера сутринта дойде да ме види князът; между другото ме предума да се преместя в неговата вила. Знаех си, че непременно ще настоява на това и бях уверен, че направо ще ми го изтърси, че «ще бъде по- приятно за мене да умра между хора и дървета“, както се изразява той. Но днес той не употреби думата умра, а каза „ще бъде по-приятно да продължа съществуванието си“, което обаче в моя случай е почти все същото. Попитах го какво иска да каже с тези свои вечни „дървета“ и защо току ми навира тези „дървета“ — и се зачудих, като ми отговори, че уж самият аз съм казал оная вечер, че съм дошъл в Павловск да погледам за сетен път дърветата. Когато му забелязах, че е все едно дали ще умра под дървета, или като гледам стена от тухли през прозореца си и че за две седмици няма какво толкова да придирва човек, той веднага се съгласи с мене; но той мислеше, че зеленината и чистият въздух непременно ще донесат известна промяна във физическото ми състояние и моята голяма възбуда и сънищата ми ще се изменят и може би ще станат поносими. Аз пак му възразих, смеейки се, че той говори като материалист. Той ми отговори с обичайната си усмивка, че винаги е бил материалист. Тъй като той никога не лъже, тези думи не могат да не означават нещо. Усмивката му е хубава; сега аз го разгледах по-внимателно. Не знам дали го обичам, или не го обичам сега; нямам време в момента да се занимавам с този въпрос. Трябва да забележа, че омразата, която хранех от пет месеца към него, през последния месец започна съвсем да намалява. Кой знае, може би съм дошъл в Павловск главно за да го видя. Но… защо оставих тогава моята стая? Осъденият на смърт не трябва да напуска своя кът; и ако не бях взел сега окончателно решение, а, напротив, бих решил да чакам последния си час, нямаше, разбира се, да оставям стаята си за нищо на света и нямаше да приема предложението да дойда „да умра“ при него в Павловск.

Трябва да побързам да довърша цялото това „обяснение“ непременно до утре. Ще рече, няма да имам време да го чета повторно и да го поправя; това ще сторя утре, когато го прочета на княза и на двама- трима свидетели, които смятам да намеря при него. Тъй като в прочетеното няма да има нито една лъжовна дума, а всичко ще бъде само истина, последна и тържествена, любопитствувам отнапред да зная какво впечатление ще добия лично аз в часа и минутата, когато ще почна да го чета. Впрочем напразно написах думите „последната и тържествена истина“; за две седмици и без това не си струва да лъжеш, защото и да живееш две седмици, няма смисъл; това е най-доброто доказателство, че ще напиша самата истина. (М. В. Да не забравя една мисъл: дали не съм луд в този момент, тоест в известни моменти? Казаха ми положително, че в последния си период охтичавите понякога полудяват временно. Ще проверя това утре по впечатлението, което ще направи четенето на слушателите. На всяка цена трябва да разреша този въпрос напълно ясно; иначе не може нищо да се предприеме.)

Струва ми се, сега написах ужасна глупост; но както казах, нямам време да я поправям; освен това заричам се нарочно да не нанасям в този ръкопис нито една поправка, дори ако забележа, че си противореча на всеки пет реда. Искам именно да видя утре през време на четенето правилно и логически ли тече моята мисъл; забелязвам ли грешките си и вярно ли е, значи, всичко онова, което премислях в стаята си през тези шест месеца, или то е само бълнуване.

Ако трябваше още преди два месеца да оставя както сега стаята си завинаги и да се простя със стената на Майер, сигурен съм, че щеше да ми бъде тъжно. А сега не усещам нищо, макар че трябва утре да напусна завинаги и стаята си, и стената! Ще рече, убеждението ми, че за две седмици няма смисъл да съжаляваш или да се отдаваш на някакви други чувства, надви природата ми и може би сега аз съм господар на всичките си чувства. Ала вярно ли е това? Вярно ли е, че моята природа е сега напълно победена? Ако ме подложеха сега на изтезания, сигурно бих почнал да крещя и не бих казал, че няма смисъл да крещя и да чувствувам болка, когато ми остават да живея само две седмици.

Но вярно ли е, че ми остават да живея само две седмици, а не повече? Тогава в Павловск аз излъгах: Б-н нищо не ми е казвал и дори никога не ме е виждал; но преди около седмица при мене доведоха студента Кислородов91; по убеждение той е материалист, атеист и нихилист, тъкмо затова го и повиках; имах нужда от човек, който да ми каже най-после голата истина, без да ме щади и без да се церемони. И той го направи, и то не само с готовност и без церемонии, но дори с видимо удоволствие (което според мене беше излишно). Направо ми го тръсна, че ми остава да живея около един месец; може би малко повече, ако благоприятствуват обстоятелствата, но може дори и много по-рано да умра. Според него мога да умра внезапно, утре например: имало е такива случаи, няма и два дни как една млада охтичава дама, която живее в Коломна и чийто случай прилича на моя, се готвела да отиде на пазара да направи покупките си, но изведнъж се почувствувала зле, легнала на дивана, въздъхнала и умряла. Кислородов ми съобщи всичко това дори с някаква наперена безчувственост и непредпазливост, сякаш ми прави честта да ме смята и мене за висше същество като него, което отрича всичко и за което естествено смъртта не представлява нищо. В края на краищата едно си остана сигурно: имам да живея един месец, нито ден повече! Напълно съм уверен, че той не се е излъгал.

Останах много учуден как князът можа да отгатне, че сънувам „кошмарни сънища“; той каза буквално, че в Павловск „моята силна възбуда и сънищата“ ще се променят. Но защо говори за сънищата? Той или е лекар, или наистина притежава необикновен ум и е способен да отгатва много неща. (Но че той в края на краищата е „идиот“, в това няма никакво съмнение.) Сякаш нарочно преди пристигането му аз сънувах един хубав сън (впрочем каквито сега сънувам със стотици). Бях заспал — струва ми се, един час преди идването му — и сънувам, че съм в една стая, която не беше моята. Тя беше по-голяма и по-висока от моята, по- добре мебелирана, светла; в нея имаше шкаф, долап, диван и моят креват, голям, широк и покрит със зелен копринен юрган. В тази стая аз забелязах едно ужасно животно, някакво чудовище. То приличаше на скорпион, но не беше скорпион, а по-противно и много по-ужасно. Стори ми се, че се крие някаква тайна в това, че такива животни не съществуват в природата и че все пак то нарочно се е явило в моята стая. Разгледах го много добре: то беше кафяво и люспесто влечуго, дълго около петнадесет сантиметра; главата му беше дебела около два пръста, но тялото му постепенно се изтъняваше към опашката, така че към края опашката нямаше повече от половин сантиметър. На около пет сантиметра от главата от двете страни на туловището се отделяха две лапички, дълги по десетина сантиметра, и образуваха с него ъгъл от четиридесет и пет градуса, така че, гледано отгоре, животното имаше форма на тризъбец. Аз не видях много ясно главата, но забелязах две къси мустачета, също така кафяви, които приличаха на две дебели игли. Две подобни мустачета имаше на края на опашката и по краищата на всяка лапичка, значи, всичко осем мустачета. Животното тичаше по стаята много бързо, като се опираше на лапичките и опашката си, и при тичането и туловището, и лапичките му се извиваха като змийчета с необикновена бързина въпреки люспите му; страшно отвратително беше за гледане. Страхувах се много да не ме ужили; казали ми бяха, че е отровно, ала най-много ме измъчваше мисълта, кой го е пуснал в моята стая, какво искат да ми направят и какво крие тази тайна? То се криеше под долапа, под шкафа, пълзеше по ъглите. Аз се качих на един стол и седнах с подвити крака. То прекоси бързо стаята в диагонал и се скри някъде около моя стол. Озъртах се уплашен, но тъй като седях с подвити крака, надявах се, че то няма да се покатери на стола. Изведнъж чух зад себе си, почти до главата ми, леко изпращяване; обърнах се и видях, че гадината пълзи по стената и се намира вече на височината на главата ми, дори докосва косата ми с опашката си, която се върти и извива извънредно бързо. Аз скочих и животното изчезна. Боях се да легна на кревата, за да не допълзи под възглавницата. В стаята влезе майка ми с някакъв неин познат. Те са спуснаха да ловят гадината, но бяха по-спокойни от мене и дори не изпитваха страх. Но те не разбираха нищо. Изведнъж гадината пак се появи; този път тя пълзеше много бавно и сякаш имаше някакво особено