намерение; извивайки се лениво, което я правеше още по-гадна, тя прекоси пак стаята в диагонал и тръгна към вратата. В този момент майка ми отвори вратата и повика Норма, нашето куче — грамаден терньоф92, черен и рошав; умря преди пет години. То се втурна в стаята и застана като вкаменено пред гадината. Спря се и тя, но все още се извиваше и шляпаше по пода с краищата на лапичките и опашката си. Ако се не лъжа, животните не могат да изпитват мистичен страх; но в този миг ми се стори, че в уплахата на Норма имаше като че ли нещо много необикновено и почти мистично и че тя също като мене вижда в животното някакъв съдбоносен и тайнствен призрак. Норма почна да се отдръпва предпазливо назад, докато гадината бавно и внимателно пълзеше към нея; тя се готвеше, изглежда, да се хвърли изведнъж върху нея и да я ужили. Но въпреки уплахата си и макар че трепереше с цялото си тяло, Норма го гледаше с ужасна ярост. Изведнъж тя бавно оголи страшните си зъби, отвори огромната си червена уста, нагоди се, издебна момента, реши се и изведнъж хвана гадината със зъби. Сигурно тя направи голямо усилие да се изплъзне, защо го Норма още веднъж я хвана, вече във въздуха, и на два пъти се опита да я вкара в устата си, като я държеше все още във въздуха, сякаш искаше да я глътне. Люспите запращяха между зъбите й; опашката и лапите на животното се подаваха от устата и се движеха с ужасна бързина.

Изведнъж Норма жално изквича; гадината все пак бе успяла да ужили езика й. С квичене и вой тя отвори от болка уста и аз видях, че сгризаната гадина все още шаваше в устата й; полусмачканото й туловище изпускаше по езика на кучето изобилна бяла течност, която приличаше на течността на отъпкана черна хлебарка… В този момент аз се събудих и влезе князът.»

„Мисълта (продължи той да чете), че не си заслужава да живееш за няколко седмици, почна да ме завладява истински, струва ми се, преди един месец, когато ми оставаха да живея още четири седмици, но напълно ме завладя едва преди три дни, когато се върнах оная вечер от Павловск. За пръв път почувствувах, че тази мисъл непосредствено прониква дълбоко в мене, когато бях на терасата на княза, тъкмо в момента, когато реших да направя последен опит с живота. Аз исках да видя хора и дървета (да приемем, че това са били мои думи), горещих се, защищавах правото на Бурдовски, „моя ближен“, и мечтаех, че всички присъствуващи изведнъж ще разтворят ръце, за да ме приемат в прегръдките си, и ще ми поискат прошка, а и аз от тях; с една дума, свърших като бездарен глупец. И ето през тези часове се разгоря в мене „последното убеждение“. Чудя се сега как съм могъл да живея цели шест месеца без това „убеждение“! Положително знаех, че имам охтика и че тя е неизлечима; аз не се заблуждавах и ясно виждах състоянието си. Но колкото по-ясно го виждах, толкова по-трескаво ми се живееше; аз се вкопчвах за живота и исках да го продължа на всяка цена. Съгласен съм, че съм могъл тогава да негодувам срещу мрачната и глуха съдба, която, без да знае защо, бе решила да ме смачка като муха, но защо не се ограничих с това негодуване? Защо наистина започвах да живея, когато знаех, че това не ми беше вече позволено; защо опитвах, когато знаех, че няма вече защо да опитвам? А в това време стигнах дотам, че не можех да чета дори книги и се отказах от четенето; защо да чета, защо да се образовам за шест месеца? Тази мисъл ме караше неведнъж да захвърлям започнатата книга…

Да, тази стена на Майер би могла да разправи много неща! Много неща записах на нея. Нямаше петно на тази мръсна стена, което да не запомня много добре. Проклета стена! И все пак тя ми е по-скъпа от всички дървета в Павловск или по-скоро би трябвало да бъде по-скъпа, ако не ми беше сега всичко безразлично.

Спомням си сега с какъв жаден интерес почнах тогава да следя техния живот; не съм имал по-рано такъв интерес. С нетърпение и ругатни чаках понякога Коля, когато се разболях толкова много, че не можех да напускам стаята. Такова внимание обръщах на всички дреболии и се интересувах от всякакви слухове, че станах, струва ми се, клюкар. Не разбирах например как тези хора, които имаха в себе си толкова живот, не знаят да разбогатеят (не го разбирам впрочем и днес). Познавах един сиромах, за когото по-късно ми разправяха, че умрял от глад, и си спомням, че тази вест просто ме вбеси; ако можеше да се съживи този сиромах, аз щях, струва ми се, да го убия. Понякога здравето ми се подобряваше за цели седмици и аз можех да излизам на улицата; ала улицата почна накрай така да ме озлобява, че по цели дни аз стоях нарочно затворен, макар че можех да излизам като всички. Не можех да понасям тези суетящи се и навиращи се навред хора, които сновяха край мене по тротоарите вечно угрижени, навъсени и разтревожени. Защо е тази тяхна вечна тъга, тази тяхна вечна тревога и суета, тази тяхна вечна злоба (защото са лоши, лоши, лоши)? Кой им е виновен, че са нещастни и не знаят да живеят, когато имат пред себе си по шестдесет години живот? Защо Зарницин се е оставил да умре от глад, като е имал шестдесет години пред себе си? И всеки показва своите дрипи, своите работни ръце, сърди се и крещи: „Ние работим като волове, ние се трудим, гладни сме като псета и сме бедни! Други не работят, не се трепят, а пък са богати!“ (Вечен припев!) Наред с тях тича и се суети от сутрин до вечер някакъв клетник, целият смачкан, но от „благородна кръв“, Иван Фомич Суриков — живее в нашата къща, над нас — вечно със съдрани лакти и с изпокъсани копчета. Пращат го насам-натам разни хора с какви ли не поръчки, и то от сутрин до вечер. Поприказвайте с него: той ще ви каже, че е „беден, нещастен и сакат, жена му умряла, нямало с какво да й купи лекарства, а през зимата детето му замръзнало; по-голямата му дъщеря отишла някъде на прехрана…“ — вечно хленчи, вечно се оплаква! О, нито тогава, нито сега не чувствувам никакво състрадание към тези глупци — с гордост ви го казвам! А защо той не стане Ротшилд? Кой му е виновен, че няма милиони като Ротшилд, че няма купища от златни империали93 и наполеони, купища, високи като тези, които се виждат по заговезни на панаирите! Жив ли е, всичко е в неговата власт! Кой му е виновен, че не го разбира?

О, сега ми е вече все едно, сега вече нямам време за сърдене, но тогава, тогава, повтарям, буквално ръфах нощем възглавницата си и късах завивката си от ярост. О, как мечтаех тогава, как желаех, как желаех нарочно да ме изпъдят мене, осемнадесетгодишния, на улицата, полугол, покрит с някоя дрипа, и да ме оставят съвсем сам, без жилище, без работа, без парче хляб, без роднини, без нито един познат в някой огромен град, гладен, пребит (толкова по-добре), но здрав. Тогава щях да им покажа…

Какво щях да им покажа?

О, нима смятате, че не знам колко се унизих и без това вече с моето „Обяснение“! Та кой няма да ме вземе за нещастен хлапак, който не познава живота, забравил, че вече не съм на осемнадесет години; забравил, че да живееш така, както живеех аз през тези шест месеца, значи, да си доживял вече до бели