нищо не разбра и мълком ми отвори вратата за съседната стая, също така малка, ужасно ниска и с жалка най-необходима покъщнина; върху грамадно легло със завески лежеше един човек, когото жената назова „Терентич“ и който ми се видя пиян. На масата догаряше угарка от една свещ в железен свещник и имаше една почти изпразнена половница с водка. Терентич изръмжа нещо, както лежеше, и ми посочи с ръка следващата врата; жената си бе излязла, така че не ми оставаше нищо друго, освен да отворя тази врата. Така и направих и влязох в съседната стая.

Тя беше още по-тясна от първата, просто не знаех накъде да се обърна в нея; тясно, за сам човек легло в ъгъла заемаше страшно много място; останалата мебел се състоеше от три обикновени стола, отрупани с какви ли не парцали, и една груба кухненска дървена маса пред стар мушамен диван, така че едва можеше да се мине между масата и кревата. На масата светеше също такъв железен свещник с лоена свещ както в другата стая, а на кревата пискаше мъничко детенце, най-много може би на три седмици, ако се съдеше по крясъка му; една болна и бледа жена го „пременяше“, тоест преповиваше; тя изглеждаше млада и беше много небрежно облечена; може би току-що започваше да става след раждане; но детето не мирясваше и крещеше в очакване на мършавата гръд на майка си. На дивана спеше друго дете, тригодишно момиченце, покрито, както ми се видя, с фрак. До масата бе застанал един мъж в много изтъркан сюртук (той бе свалил вече палтото си и го бе сложил на кревата) и развиваше синята хартия, в която бяха увити два бели хляба и два малки салама. На масата имаше още пълен чайник и се вардаляха късчета от черен хляб. Изпод кревата се подаваха един отворен куфар и два вързопа с някакви парцали.

С една дума, всичко бе в страшно безредие. От пръв поглед и господинът, и дамата ми се видяха порядъчни хора, но доведени от беднотията до онова унизително състояние, в което безредието надвива най-сетне всеки опит да се бориш с него и дори докарва хората до горчивата необходимост да намират в същото, това безредие, което всеки ден нараства, някакво жалко и сякаш отмъстително чувство на удоволствие.

Когато влязох, господинът, който бе дошъл малко преди мене и развиваше покупките си, разговаряше за нещо е жена си бързо и разгорещено; тя още не бе свършила с повиването, но беше успяла вече да се разплаче; сигурно новините: бяха както винаги лоши. Лицето на господина, който изглеждаше на около двадесет и осем години, ми се видя доста прилично и дори приятно; мургаво и сухо, обкръжено с черни бакенбарди, с гладко избръсната брадичка, то беше начумерено, с мрачен поглед, но е някаква болезнена отсянка на гордост, много лесно раздразнима. Идването ми стана причина за една странна сцена.

Има хора, които изпитват необикновена наслада от своята раздразнителна докачливост, най-вече когато тя стигне у тях (което се случва винаги много бързо) до крайност; в този момент дори им се вижда по- приятно да бъдат обидени, отколкото да не бъдат. Тези раздразнителни хора винаги след това се измъчват ужасно от разкаяние, ако са умни естествено и ако са в състояние да разберат, че са се разгорещили десет пъти повече, отколкото е трябвало. Този господин ме гледа известно време със смайване, а жената е уплаха, като че ли беше нещо нечувано, че може някой да влезе в тяхната стая; ала преди да имам време да кажа две думи, той се нахвърли изведнъж върху мене едва ли не с ярост — сигурно страшно се обиди, като видя, че един прилично облечен човек си позволява така безцеремонно да надзърне в неговия кът и да види цялата му безобразна обстановка, от която самият той толкова се срамува. Разбира се, той се зарадва в същото време, че поне може да излее върху някого своя гняв за всичките си неуспехи. За момент дори помислих, че ще се спусне да ме набие; той побледня като жена, изпаднала в истерия, и ужасно изплаши съпругата си.

— Как посмяхте да влезете? Вън! — изкрещя той разтреперан и едва изговаряйки думите. Но изведнъж съгледа портфейла си в моите ръце.

— Навярно сте го изтървали — казах аз по възможност по-спокойно и по-сухо. (Така и трябваше впрочем.)

Той стоеше пред мене съвсем уплашен и някое време като че ли не можеше нищо да разбере; след това се хвана бързо за страничния си джоб, отвори уста от ужас и се удари по челото.

— Боже! Къде го намерихте? Как стана това?

Аз му обясних съвсем накъсо и по възможност още по-сухо как съм вдигнал портфейла, как съм бягал и съм го викал и как най-после, по досещане и почти слепешката, съм тичал подире му по стълбата.

— О, Боже! — извика той, обръщайки се към жена си. — Тук са всичките ни документи, последните ми свидетелства, тук е всичко… о, уважаеми господине, знаете ли каква услуга ми правите? Аз бях загубен!

В това време аз хванах дръжката на вратата, за да изляза, без да отговоря, но сам се задъхах от вълнение и изведнъж така силно се разкашлях, че едва можах да стоя на краката си. Видях как господинът се мяташе на вси страни, за да ми намери празен стол, как най-после грабна дрипите от единия стол, хвърли ги на пода и като ми го подаде, бързо, но предпазливо ме настани да седна. Кашлицата ми продължи и не стихна още около три минути. Когато се съвзех, той бе седнал вече до мене на друг стол, от който също бе изхвърлил навярно дрипите на пода, и втренчено ме гледаше.

— Вие имате вид на… страдащ човек? — каза той с тон, с който, обикновено говорят докторите, заговаряйки с болния. — Аз самият съм… лекар (той не каза доктор) — и при тези думи, кой знае защо, той ми посочи с ръка стаята, сякаш протестираше против сегашното си положение, — виждам, че вие…

— Аз съм охтичав — казах аз, колкото се може по-кратко и станах.

Веднага скочи и той.

— Може би вие преувеличавате и… като вземете мерки…

Той беше твърде смутен и като че ли все още не можеше да се съвземе; държеше портфейла си в лявата ръка.

— О, не се безпокойте — прекъснах го аз отново и хванах дръжката на вратата, — мене ме гледа миналата седмица В-н (пак казах името на Б-н) — и моята съдба е решена. Извинете…

Опитах се пак да отворя вратата и да оставя моя сконфузен, благодарен и потънал в земята от срам доктор, но проклетата кашлица отново ме захвана. Сега вече моят доктор настоя да поседна отново да си почина; той се обърна към жена си и тя, без да мръдне от мястото си, ми каза няколко любезни думи за благодарност. И тя толкова много се смути, че по бледите й сухи бузи заигра дори руменина. Аз останах, но изразът на лицето ми непрекъснато показваше, че ужасно се боя да не би да ги притеснявам (така и трябваше). Забелязах, че разкаянието бе започнало да измъчва моя доктор.

— Ако аз… — започна той, като всеки миг се прекъсваше и скачаше от мисъл на мисъл — толкова съм ви благодарен и толкова съм виновен пред вас… аз… вие виждате… — той пак посочи стаята. — в този момент аз се намирам в такова положение…

— О — казах аз, — няма нищо за виждане; всичко ми е ясно; вие сигурно сте изгубили службата си и сте пристигнали да се обясните и да търсите друга служба?

— Отде… познахте? — попита той учуден.

— Вижда се от пръв поглед — отговорих аз, без да ща, иронично. — Тук пристигат мнозина от провинцията с надежди, тичат насам-натам и ей тъй живеят.

Изведнъж той заприказва с жар, с треперещи устни; почна да се оплаква, да разправя и трябва да си призная, увлече ме; останах у него почти един час. Той ми разправи историята си, която беше впрочем много обикновена. Бил лекар в една губерния, на държавна служба, но направили някакви интриги, в които замесили дори жена му. Гордостта му засегнали и той изгубил търпение; сменили началството му и това било благоприятно за враговете му; подровили почвата под краката му, оплакали се от него; той загубил мястото си и с последните си средства дошъл в Петербург да се обяснява; както винаги тук дълго го бавили, преди да го изслушат, после му отказали, после го залъгали с обещания, после го смъмрили строго, после му казали да даде писмено обяснение, после отказали да приемат обяснението му, казали му да подаде молба — с една дума, тичал вече пети месец и изял всичко, което имал; последните дрипи на жена му били заложени, а отгоре на всичко им се родило и дете и… „Днес отказаха окончателно на подадената ми молба, а аз нямам, така да се каже, хляб, нищо нямам, жена ми роди. Аз, аз…“

Той скочи от стола и извърна гръб. Жена му плачеше в ъгъла, детето бе почнало да реве отново. Аз извадих бележника си и почнах да записвам някои неща. Когато свърших и станах, той бе застанал пред мене и ме гледаше с плахо любопитство.

— Записах си вашето име — казах му аз — и всичко останало: къде сте служили, името на вашия губернатор, датите, месеците. Имам един другар, още от училище, Бахмутов, а вуйчо му Пьотр Матвеевич