мисъл, която е свързвала и водила сърцата и оплодотворявала източниците на живота! Ха покажете ми сега нещо, което да прилича на тази сила в нашия век на пороци и железници… тоест би трябвало да кажа в нашия век на параходи и железници, но аз казвам: в нашия век на пороци и железници, защото съм пиян, но прав! Покажете ми една идея, която да свързва днешното човечество поне с половината от оная сила, както през онези столетия! И посмейте да кажете най-сетне, че не са отслабнали, не са помътнели източниците на живота под тази „звезда“, под тази мрежа, която е омотала хората. И не ме плашете с вашето благоденствие, с вашите богатства, с рядко налитащия глад и е бързината на пътните съобщения! Богатствата са повече, но силите са по-малко; няма вече идея, която да свързва хората; всичко се е размекнало, всичко се е спаружило и всички сме се спаружили! Всички, всички, всички сме се спаружили!… Но стига вече, не е там работата, въпросът е сега да се разпоредим ли, уважаеми княже, да поднасят приготвената за гостите закусчица?

Лебедев насмалко не възмути истински някои от слушателите (трябва да отбележим, че през всичкото време не преставаха да отпушват бутилки), но е неочакваното заключение на речта си за закуската примири веднага всичките си противници. Самият той нарече това заключение „ловко, адвокатско извъртане на работата“. Весел смях избухна отново, гостите се оживиха; всички станаха от масата, за да се разтъпчат и разходят по терасата. Само Келер остана недоволен от речта на Лебедев и беше необикновено развълнуван.

— Напада просвещението, проповядва фанатизма на дванадесетия век, криви се, дори без да проявява капчица сърдечна невинност; а самият той с какви пари е издигнал тая къща, питам ви? — казваше той на висок глас, като спираше всички един по един.

— Познавах един истински тълкувател на апокалипсиса — говореше генералът в един ъгъл на други слушатели, между които и Птицин, когото бе хванал за копчето, — покойния Григорий Семьонович Бурмистров; той изгаряше сърцата, така да се рече. Първо, слагаше очилата си, после разгръщаше една голяма стара книга в черна кожена подвързия. Освен това беше с бяла брада и имаше два медала за благотворителност. Започваше сурово и строго, пред него навеждаха глави генерали, а дамите падаха в несвяст. А този пък завършва със закуска! На нищо не прилича!

Слушайки генерала, Птицин се усмихваше и имаше вид на човек, който ще си вземе шапката и ще си отиде, но не се решава или непрекъснато забравя за решението си. Преди още да станат от масата, Ганя изведнъж бе спрял да пие и бе преместил чашата далеч от себе си; нещо мрачно мина по лицето му. Когато станаха от масата, той се приближи до Рогожин и седна до него. Човек би рекъл, че са в най-приятелски отношения. Рогожин, който отначало също няколко пъти се беше канил да се измъкне мълчешката, сега седеше неподвижно и с наведена глава, сякаш и той бе забравил, че искаше да си отиде. През цялата вечер той не пи нито капка вино и беше много замислен; от време на време само вдигаше очи и оглеждаше всички един по един. А сега човек би рекъл, че той чака нещо извънредно важно за него и е решил временно да не си отива.

Князът беше изпил само две-три чаши и бе само весел. Щом стана от масата, той срещна погледа на Евгений Павлович, спомни си, че го чака обяснение с него и се усмихна приветливо. Евгений Павлович му кимна с глава и изведнъж му посочи Иполит, който спеше, изтегнал се на дивана, и върху който той бе вперил в момента поглед.

— Кажете, княже, защо това хлапе се е довлякло у вас? — каза той изведнъж с толкова очебиен гняв и дори със злоба, че князът се зачуди. — Басирам се, че нещо лошо се мъти в главата му!

— Аз забелязах или поне така ми се стори — каза князът, — че много се интересувате за него днес, Евгений Павлич; така ли е?

— И прибавете: при особеното положение, в което сам се намирам, има за какво да мисля; ето защо сам се чудя как цялата вечер не мога да откъсна очи от тази противна физиономия!

— Лицето му е хубаво…

— Ето, ето, гледайте! — извика Евгений Павлович и дръпна княза за ръката. — Ето!…

Князът още веднъж погледна с учудване Евгений Павлович.

Иполит, който внезапно беше заспал на дивана към края на дисертацията на Лебедев, сега изведнъж се събуди, сякаш някой го бутна в хълбока. Той трепна, надигна се, огледа се и побледня; оглеждаше се дори някак уплашено, но когато си припомни и разбра всичко, ужас се изписа на лицето му.

— Отиват ли си вече? Свърши ли се? Всичко ли се свърши? Изгря ли слънцето? — попита той тревожно, като хвана княза за ръката. — Колко е часът? За Бога, кажете ми колко е часът? Аз съм заспал. Дълго ли спах? — прибави той с почти отчаян вид, сякаш бе проспал нещо, от което зависеше най-малко цялата му съдба.

— Спахте само седем-осем минути — отговори Евгений Павлович.

Иполит го погледна жадно и няколко мига мисли.

— А… само! Значи, аз…

И той си пое дъх дълбоко и жадно, като че ли свали от гърба си необикновена тежест. Разбрал бе най- сетне, че нищо „не се е свършило“, че още не се е развиделило, че гостите са станали от масата само за да си хапнат и че са се свършили само дрънканиците на Лебедев. Той се усмихна и по страните му заиграха две яркочервени петна, издайници на охтиката.

— А вие сте броили и минутите, докато съм спал, Евгений Павлич — каза той присмехулно, — цяла вечер не откъсвате от мене очи, забелязах… А! Рогожин! Току-що го сънувах — пошепна той на княза, като се намръщи и кимна към седналия до масата Рогожин. — Ах, да — каза той, прескачайки изведнъж от един предмет на друг, — къде е ораторът, къде е Лебедев? Значи, Лебедев е свършил? За какво говори? Вярно ли е, княже, че вие сте казали веднъж, че „красотата“ ще спаси света? Господа — извика той високо, като се обърна към всички, — князът твърди, че красотата ще спаси света! А аз твърдя, че той има такива весели мисли, защото е влюбен. Господа, князът е влюбен; убедих се в това преди малко, веднага щом влезе. Не се червете, княже, ще ми дожалее за вас. Коя красота ще спаси света? Коля ми разправи това… Вие ревностен християнин ли сте? Коля казва, че вие самият се наричате християнин.

Князът го гледаше внимателно и не му отговори.

— Вие не ми отговаряте? Може би смятате, че аз ви обичам много? — прибави изведнъж Иполит, сякаш тези думи се изтърваха от устата му.

— Не, не мисля. Знам, че не ме обичате.

— Как! Дори след това, което се случи вчера? Бях ли искрен вчера е вас?

— Аз и вчера знаех, че не ме обичате.

— Искате да кажете, че то е, защото ви завиждам ли, защото ви завиждам ли? Винаги сте мислили така и сега мислите същото, но… но защо ли ви говоря за тези неща? Пие ми се още шампанско; налейте ми, Келер.

— Не бива да пиете повече, Иполит, няма да позволя…

И князът дръпна чашата от него.

— Вярно… — съгласи се веднага той със замислен вид — може пак да кажат… но много ме е грижа какво ще кажат! Не е ли така, не е ли така? Нека си приказват после, нали, княже? И какво ни интересува всички нас какво ще бъде после!… Впрочем аз съм още сънлив. Какъв ужасен сън сънувах, едва сега си го припомних… Не ви пожелавам такива сънища, княже, макар че наистина може би не ви обичам. Впрочем, щом не обичаш някого, защо ще му желаеш злото, нали така? Но защо задавам всичките тези въпроси, защо все питам! Дайте ми ръката си; аз ще я стисна здраво, ето така… Но нали вие все пак ми протегнахте ръката си? Значи, знаете, че аз искрено я стискам?… Добре, няма да пия повече. Колко е часът? Впрочем няма защо да ми казвате, знам колко е часът. Настъпи часът! Тъкмо сега е моментът. Какво става там в ъгъла, закуска ли дават? Значи, тази маса е свободна? Прекрасно! Господа, аз… ала всички тези господа не слушат… аз имам намерение да прочета една статия, княже; закуската е, разбира се, по-интересна, но…

И изведнъж, съвсем неочаквано, той извади от горния си външен джоб елин голям пакет, канцеларски формат, запечатан е голям червен печат. Той го сложи през себе си на масата.

Този неочакван жест направи ефект сред обществото, което не беше подготвено за това или, по-скоро