— Дами, приемете извиненията ми за ранното събуждане. Аз съм кралски писар и трябва да ви задам няколко въпроса. Една жена от вашия… — той се поколеба — от вашата общност, Франсоаз Суртийон, е била убита в гората Ашдаун.

Усмивките им изчезнаха.

— Знае ли някой защо е отишла там?

— При лорд, Фицалан — обади се дебела червенокоса жена.

— Тя ли го каза? — попита Корбет.

— Франсоаз споделяше малко с мен — отвърна червенокосата, — но едва ли изобщо би казала нещо на сестрите ми.

— Знае ли някоя от вас защо! — избухна Ранулф. Чувстваше се неудобно. Мястото му навяваше спомени, а това го караше да се срамува, сега, когато сърцето му беше пленено от невинната и красива Алиша.

— Нищо не знаем! — дръзко отвърна червенокосата.

Отговорът й бе посрещнат с кимания и одобрителен шепот.

— Онази, която може да ви каже нещо — обади се една млада, русокоса жена от края на масата, — е Сесилия.

— Къде е тя? — попита Корбет.

— Няма я — отвърна Рохейша. — Лорд Хенри я взе оттук.

— Защо?

— Не знаем. Чухме слухове, че отседнала в хана в Ашдаун, а после била изпратена в чужбина.

— Защо лорд Хенри би направил подобно нещо?

— Не знам. Той я купи от Франсоаз, плати за услугите й със злато. Сесилия замина и повече нищо не чухме за нея.

— Значи може да е в Рай?

— Възможно е — обади се червенокосата, — но мистрес Рохейша е права. Лорд Хенри харесваше момичето. Беше с нея няколко пъти, а после я взе.

— Това обичайно ли е?

— Ако някой благородник си хареса момиче, може да я откупи и да й наеме жилище, за да я използва само за собствено удоволствие. — Рохейша повдигна едното си рамо, после намигна на Корбет в знак, че иска да му каже още нещо, но не там. После стана: — Е, ако нямаш повече въпроси, сър писарю, момичетата ми трябва да си починат.

Корбет огледа лицата край масата, но не долови никакъв знак, че тези нощни пеперуди са готови да му помогнат. Благодари им, даде две сребърни монети на Рохейша, за да ги почерпи с по чаша вино и я последва обратно в салона. Тя затвори вратата зад гърба му и спря, цъкайки с език.

— Съжалявам — усмихна му се после. — Среброто ти току-що ме подсети нещо. Франсоаз беше близка със Сесилия, но като всички нас, никога не би попречила на възхода на една от своите сестри. Да станеш любовница на благородник е добро начало.

— Но? — попита Корбет.

— Сесилия замина преди около два месеца. Една вечер открих Франсоаз тук в ужасно състояние. Не искаше да ми каже какво е станало, освен онова, което току-що чухте: че лорд Хенри е качил Сесилия на някакъв кораб и я е изпратил в чужбина.

— Защо?

— Не знам. Но Франсоаз твърдеше, че е разпитала на всички кораби, които хвърлят котва в Рай. Очевидно беше научила за случилото се от капитана на някаква рибарска лодка.

— И?

— Франсоаз каза само, че ще даде на онзи безпътник да се разбере, задето се е отнесъл така със Сесилия. Попитах я какво значи това, но тя не ми отговори.

— Остави ли Франсоаз някакви документи? — попита Ранулф. — Писма?

Корбет извади още една златна монета от кесията си. В очите на Рохейша проблесна алчност.

— Франсоаз можеше да пише и да чете.

— А Сесилия?

— Възможно е.

— Как изглеждаше тази Сесилия? — попита Корбет.

— Млада, стройна, много красива, с коса като злато. Стигаше почти до земята и тя много се гордееше с нея. Франсоаз обичаше да я реши. Благородниците много харесваха нашата Сесилия и Франсоаз ги караше да плащат скъпо и прескъпо за нейните услуги. — Тя погледна към златната монета. — Ще видя какво мога да направя.

Рохейша излезе от салона, след като попита искат ли да се подкрепят с нещо, но Корбет отказа. Бегло съмнение се промъкна в ума му.

— Какво мислиш? — попита Ранулф, когато Рохейша излезе.

— Не знам. Да видим какво ще намери тази дама.

— Трябваше да отидем с нея — настоя Ранулф. — Да претърсим къщата.

Корбет поклати глава.

— Първо, Ранулф, това само ще настрои нашите скъпи дами срещу нас. Второ, Франсоаз я няма вече от месец. Сигурен съм, че добрата Рохейша вече е преровила документите й. Тя знае дали между тях има нещо, което може да ни заинтересува и ще го намери. Но ако започнем да тропаме с крака и да размахваме мечове, едва ли ще ни го даде.

Рохейша се върна с купчина пергаменти с омазнени краища, които пъхна в ръцете на Корбет, но не ги пусна, докато той не й подаде златната монета. На светлината на свещ той бързо ги прегледа. Имаше списъци за покупки и едно писмо, загадъчно и кратко: Корбет заподозря, че е послание за някой от клиентите й или поне чернова, която не е била изпратена. Той вдигна очи. Рохейша го наблюдаваше внимателно.

— Внимавай, мистрес — предупреди я той. — Не ти плащам, за да се подиграваш с мен. Беше наясно, още откак ни видя!

— Има нещо — призна тя, — но не е много.

Корбет продължи да рови между документите и го откри. Чернова от писмо до Сесилия Хокълуел, адресирано до хана „Шамбар“ в Диеп. Корбет се почувства неловко. Писмото бе написано по-скоро като на любовница, отколкото на приятелка. Франсоаз пишеше колко й липсва Сесилия, изказваше надеждата, че тя ще се върне. Той забеляза фразата „когато си възвърнеш блясъка“. Погледна въпросително Рохейша.

— „Когато си възвърнеш блясъка“? Какво значи това, за Бога?

Тя го погледна безизразно. Корбет нави пергамента и го прибра в кесията си.

— Мистрес, аз съм кралски служител. Знаеш много добре, че Франсоаз е била убита в същата гора, където е бил убит и лорд Хенри. Той не е бил обикновен посетител. Бил е свързан с Франсоаз заради Сесилия. Лорд Хенри я отвел, вероятно за да я има само за себе си, но после я отпратил в чужбина. Франсоаз започнала да я търси. Открила я, но тя изглежда отказала да се върне, докато не си възвърне „блясъка“. — Той стисна Рохейша за китката. — Чакам обясненията ти.

Рохейша отиде до един стол и седна. Седеше изправена като кралица, ръцете й бяха отпуснати покрай тялото.

— Мразя мъжете. Мразя ги, защото са лицемери и защото смятат, че могат да купят всичко. Идват тук пияни, с лош дъх и развратни мисли. Много харесвах, дори обичах Франсоаз, но с годините любовта ми изстина. Тя доведе Сесилия в нашата къща. Момичето беше от Кент. Не знам дали Франсоаз я обичаше като дъщеря или както мъж обича жена. Тя не вярваше на лорд Хенри, но му позволи да вземе Сесилия. Когато разбра, че е изчезнала, направо полудя. Забрави за клиентите, за задълженията си в тази къща. Лорд Хенри дойде отново и тя се скара с него. Не чух нищо от спора им, а само как той се смееше и се шегуваше с нея, както често правеше. Франсоаз не се отказа. Непрекъснато ходеше на пристанището. Обикаляше къде ли не. Понякога отсъстваше дни наред. Ругаеше лорд Хенри и казваше, че и той, и семейството му ще платят за онова, което са сторили. Това е всичко, което знам.

— Ами „блясъкът“ на Сесилия? — попита Ранулф.

— Навярно говори за лицето й. Не знам какво е направил лорд Хенри — когато се напие, той е ужасен.