предрешена жена, вероятно французойка. Дошла е от Рай, за да се срещне с някого в Ашдаун, но е била убита със стрела в гърлото.

— И трупът, оставен пред „Света Хавизия“ е бил нейният?

— Да, сър.

Кръчмарят разпери умолително ръце.

— Сър Хю, не знаех. Посетителите често си тръгват…

— Няма значение. Ти се погрижи добре за нас, а и странникът ти е дължал пари за храната на коня си. Можеше да бъдеш по-услужлив, когато те помолих първия път, но сега имаш възможност да наваксаш. Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш? Помощта ти няма да бъде забравена.

Ханджията скри лице в ръцете си.

— Ашдаун — прошепна той.

— Какво каза? — попита Ранулф.

— Попитах странника дали познава някого наоколо. — „Лорд Хенри“ беше отговорът. После се усмихна. Реших, че ми го е казал, за да ме впечатли или за да успокои съмненията ми.

— А лорд Хенри не е ли идвал да разпитва за този загадъчен странник?

— Никой не е питал за него. Не знаех какво да правя, сър. Странник идва в хана, а после изчезва. Ами ако подозрението беше паднало върху мен? Вярно е, продадох коня и сбруята, но какво можех да направя?

— Няма значение. — Корбет направи знак на Ранулф. — Остави го да си върви. Задръж среброто, което ти дадох, сър. Пий един ейл за мое здраве.

След като ханджията излезе, Корбет легна и се загледа в тавана.

— Това е много объркана история, Ранулф. Денят преваля, но мисля, че бихме могли отново да посетим сър Уилям — той почувства как тялото му потръпва и се отпуска. — Прави каквото искаш, но не се отдалечавай от хана. — Корбет се подпря на лакът. — Сериозно ти говоря, Ранулф, убиецът може да подгони и теб, тъй както подгони мен.

Корбет отново легна и се замисли за нападението в гората. Кой би могъл да бъде? Както беше казал ханджията, всички знаеха кой е той и къде ходи. За съжаление, горските пътеки на Ашдаун бяха по-опасни от уличките и алеите на Лондон. Отново се опита да проследи нишките една по една. Лорд Хенри със сигурност е щял да предаде Кантроне на французите, за да получи отплата за тайната, която е знаел. Но каква беше тази тайна? Ами тази загадъчна чужденка? Защо е пътувала преоблечена? С кого е трябвало да се срещне? Какво е носела? И онези панделки. Защо жена с коса по-къса и от неговата ги е носела? А може би са принадлежали на убиеца? Или пък изобщо нямаха нищо общо с убийствата, които разследваше?

Корбет въздъхна и се обърна настрани. Утре щеше да отиде до Рай. Щеше да попита в кметството дали не е изчезнала някоя проститутка или съдържателка на публичен дом. Но какво щеше да докаже това?

Погледът му падна върху малката решетка в стената, през която се проветряваше стаята. През нея виждаше части от стъбло на дърво, но когато помръдна главата си, изгледът се промени напълно, деформиран от решетката. Това му напомни на нещо… Той скочи така рязко от леглото, че Ранулф, който съчиняваше нови стихове за Алиша, се стресна и изруга.

— За Бога, господарю! Мислех, че си заспал.

После го изгледа с любопитство. Корбет отиде до торбата с писмените си принадлежности, мърморейки нещо под нос. Извади часослова, който беше взел от сър Уилям, и го отвори на малката рисунка на Сузана и старците, на която очите на всички присъстващи бяха изрязани. Той я сложи върху страниците в края на часослова, където сър Хенри бе водил личните си записки.

— Какво правиш, господарю?

— Знаех, че съм виждал това и преди, Ранулф! Пишеш нещо невинно като писмо с благопожелания или дребни клюки. Но ако сложиш върху него картинка като тази, ще прочетеш тайно послание. Проблемът е как да я сложиш. И коя от тези записки е закодираната?

Ранулф се надвеси над рамото на Корбет и загледа как писарят поставя рисунката поред върху страниците.

— Не, това е безсмислено.

Корбет опита отново.

— И така не става. Получават се само несвързани думи, които нищо не означават.

— Сигурен ли си, господарю?

Корбет посочи през рамо към решетката в стената.

— Лежах и гледах навън през онази решетка. Почти бях задрямал, когато осъзнах как тя променя онова, което виждам.

— Но сигурен ли си, че лорд Хенри би използвал такъв шифър?

— Възможно е. И със сигурност обяснява защо на тази сцена от Стария завет очите на всички присъстващи са изрязани.

Корбет продължи да прелиства, а Ранулф се върна към стиховете си. Поезията на френските трубадури много му харесваше и се опитваше да си спомни стиховете им, за да ги използва при описанието на прекрасните сини очи на Алиша и пленителното й лице. Срещу него Корбет още си мърмореше под нос.

Следобедът проваляше. Корбет поиска да запалят свещи. От време на време ставаше и протягаше схванатите си крайници. Ранулф мислеше за Алиша. Ако господарят заспеше, би могъл да се измъкне. Не се боеше от гората, а мисълта за среща с любимата бе достатъчна, за да прогони всяко опасение от нападение.

Корбет беше потънал в проучванията си. Когато Ранулф завърши стихотворението си, го скри в джоба на елека си. Слезе в конюшните, но Болдок спеше дълбоко върху купчина слама и сърце не му даде да го събуди. Вместо това излезе на двора и погледна към небето. Слънцето залязваше, кръчмата беше тиха, а с удължаването на сенките гората отсреща изглеждаше още по-страховита. Чу, че господарят му го вика и затича нагоре по стълбите. Корбет седеше на ръба на леглото, усмихнат до уши.

— Открих тайната! — Той вдигна часослова. — Помниш ли онази история за светицата Жана Капилана?

— Да, тази, която сър Хенри бе преразказал на гърба на часослова си.

— Залагам буре бира срещу бъчва вино, че няма светица с това име. — Той отвори часослова и сложи рисунката върху текста. — Ще ти обясня, Ранулф. Cappa на простонароден латински означава шапка, оттам идва и името Капет.

— Името на френската кралска династия!

Корбет развълнувано почука по страницата.

— Преди две години съпругата на Филип Жана Наварска умря твърде внезапно. Говореше се, че било от треска, но ако използваш шифъра на лорд Хенри, историята на Жана Капилана се превръща в разказ за Жана Капет, френската кралица. — Корбет направи знак. — Вземи пергамент и пиши.

Той отвори часослова.

— Запиши следното: „Johanna Cappa, regina occisa, mari, rex interfecit eam, non per gladum, sed vitrio secreto infuso, teste medico suo.“

— Записа ли?

Ранулф кимна утвърдително.

— На неправилен латински е — обясни Корбет. — Всяка от тези думи се появява в дупките от рисунката на Сузана. Ето и превода…

Ранулф тихичко подсвирна.

— Жана Капет — бавно започна той. — Кралицата беше убита от съпруга си. Кралят я погуби не с меча си, а с тайна отрова. Нейният лекар е знаел или е бил свидетел на това. — Той поклати глава. — Господарю, това е невъзможно!

— Напротив, писарю на Зеления печат! Ако правилно си спомням, Жил Малвоазен беше лекарят на кралица Жана. Срещал съм го два пъти — надут човек, но опитен лекар.

— Но защо Филип би убил собствената си съпруга?

— Не знам, но той има правник, член на тайния му съвет, който се нарича Пиер Дюбоа и е написал тайно писмо до Филип, в което го подтиква да разшири влиянието си в Европа не чрез война, а чрез брак.