Има мъже, мастър писарю, които обичат да бият жените и да ги видят да кървят, преди да потърсят от тях удоволствието си.
— Това ли мислиш, че е станало? — попита Корбет. — Че лорд Хенри е пребил Сесилия така, че я е изпратил в Диеп, за да избегне скандала?
— Възможно е.
— И Сесилия няма да се върне, докато не се оправи?
— И това е възможно. Както е възможно и Франсоаз да е отпътувала за Ашдаун, за да иска сметка от лорд Хенри, но ако го е направила, е постъпила много глупаво. Кого го интересува, че някаква проститутка е била пронизана в гърлото?
— Има ли други писма? — попита Ранулф.
Рохейша отметна глава и се разсмя.
— Франсоаз беше като мен, сър. Проституцията и писането на писма не вървят ръка за ръка. Любовна бележка, получена в понеделник, до петък може да стане опасна. Преди да замине, Франсоаз или е изгорила писмата си, или ги е взела със себе си. Тези са се запазили случайно. Бяха между дрехите в стаята й. Какво има, писарю?
Корбет седеше, притворил очи.
— Чудя се — промърмори той, — чудя се, Ранулф, какво е направил лорд Хенри с онова момиче!
В къщата на свещеника, тясно двуетажно жилище, построено точно зад църквата „Сейнт Осуалд“, Алиша Върлиън напълни чаша вино за баща си и я сложи на масата в чисто преметената кухня на брат Козмас. Навън падаше мрак, тишината се нарушаваше от звуците на гората, която се подготвяше за нощта. Лесничеят отпи от чашата и погледна дъщеря си.
— Би било хубаво да се върна — каза той.
— Можем да си тръгнем още сега — отвърна Алиша. — Няма от какво да се боиш, а сър Хю ще ни защити от сър Уилям.
Върлиън поклати глава.
— По-добре да изчакам.
Алиша погледна баща си съжалително. През последните няколко дни той се беше състарил, изглеждаше уплашен и несигурен. Стряскаше се дори от сенките в църквата. Брат Козмас любезно се беше съгласил той да се премести в кухнята. След разпита на Корбет в църквата францисканецът изглеждаше много разтревожен. Беше излязъл рано следобед, обяснявайки, че иска да поговори с Одо.
— Но вие се настанете удобно — беше добавил той. — Имам вино, сушено месо и прясно опечен хляб. Запалете си огън. Алиша, ако искаш, можеш да останеш. Спи в църквата или постели на двама ви на пода в кухнята.
С тези думи той бе взел наметката и тоягата си и бе тръгнал. Алиша му се бе отплатила за добротата, като почисти убежището и премете пода. Обеща си, че утре ще се върне у дома, ще опече сладки и ще му ги занесе.
— Мислиш ли, че това ще приключи скоро? — прекъсна баща й мислите й.
— Сър Хю е добър човек. Ще въздаде кралското правосъдие справедливо и без страх. Но той е и потаен. Подозирам, че нито ти, нито аз можем да отгатнем мислите му.
— Ами другият? — подразни я баща й, опитвайки се да разведри настроението. — Онзи, който прилича на котка и се движи също така безшумно? Той май съвсем си е изгубил ума по теб!
— И аз по него — призна тя.
— Би ли се омъжила за него?
Тя отмести поглед.
— Какво ще правиш ти тогава, татко? — Тя дръпна францисканското расо, с което беше облечен. — Свещеник ли ще станеш?
— Не знам какво ще правя — отвърна Върлиън, — но когато всичко това свърши, ще приключа със семейство Фицалан.
— Затова ли искаш да ме омъжиш?
— Той е амбициозен младеж. — Върлиън хвана дъщеря си за китките. — Алиша, не му ли даваш надежди, защото криеш нещо?
Тя поруменя.
— Нямам какво да крия, татко. Ранулф-ат-Нюгейт е хубав младеж. Не съм срещала друг като него. Има добри хора и тук, но лорд Хенри беше като повечето мъже, само дето имаше властта и парите да задоволява похотта си.
Алиша се взря в лицето на баща си. Обичаше го. Той бе мил и нежен с нея, опитваше се да замести майка й. Познаваше гората и я бе научил на всичко, което знаеше. Още като момиченце я водеше да й покаже дупката на язовеца или леговището на лисицата, покачваше я на дърветата, за да разгледа яйцата на дрозда. Как би могла да му разкрие тайната си?
— Не ти ли се иска да станеш монахиня? — закачи я той. — Една от приближените на лейди Маделин.
— Не знам, татко.
Сърцето на Върлиън замря. Беше го казал на шега, но тя не бе възразила, както беше очаквал.
— Аз… — заекна тя. — Знам какво не искам да стана. Бих… искала…
— Прави каквото искаш, детето ми — каза той.
Алиша се канеше да му отвърне, когато на предната врата се потропа силно. Тя се накани да стане, но Върлиън, притеснен от страховете си, я изпревари.
— Стой тук, дъще. Навярно някой от горяните търси брат Козмас. — Той спусна качулката на главата си, докуцука до вратата и я отвори. — Кой е? — извика в мрака.
Навън духаше студен вятър и опадалите листа се въртяха в кръг като изгубени души. Върлиън усети уханието на гората и гневът му утихна. Излезе на верандата. Зад него вратата се затвори. Върлиън пристъпи напред и разбра, че е направил грешка. Нямаше никого, а той беше удобна мишена на фона на светлината от къщата. Понечи да се обърне, но в този миг стрелата го прониза в сърцето.
Петнадесета глава
Корбет оглеждаше трупа във францисканско расо. Ковчегът бе прост дървен сандък, вероятно в него бяха държали стрели. На гърдите на мъртвеца бяха струпани бели превръзки. Те прикриваха раната, но смъртта никога не изглежда добре; две монети затваряха очите на Върлиън, но лицето му беше изпито и небръснато, а устата зееше. Ръцете му лежаха скръстени на гърдите, стиснали дървено разпятие. Корбет чу плач. Отиде до преградата и видя, че Ранулф седи на пейката при Алиша.
Скръбта на младата жена беше неутешима. Очите й бяха зачервени от плач, лицето — бледо, красивата й коса висеше на сплъстени кичури до раменете. Тя седеше с наведена глава, притиснала ръце към гърдите си. Ранулф бе сложил ръка на рамото й и й шепнеше нещо, но тя сякаш не чуваше думите му. Корбет отиде при тях и коленичи.
— Мистрес Алиша, много съжалявам. Мъчно ми е, че не мога да направя или кажа нещо, което да облекчи ужасната ти скръб.
— Баща ми беше убит. — Алиша вдигна глава. — Той беше добър човек, писарю. Стана толкова неочаквано — тя изхлипа. — Седяхме в кухнята на свещеника. На вратата се почука. Татко излезе на верандата и попита кой е, после го чух да пада. Изтичах навън, но нямаше никого. Не видях нищо, освен гората.
Корбет лекичко потупа ръцете й, преди да се върне при ковчега и да постави отново капака му. Погледна към брат Козмас, който бе коленичил на молитвеното столче пред олтара на Богородица.
— Защо? — дрезгаво попита францисканецът, докато се изправяше. — Защо стават тези убийства, Корбет? Защо Христос не изпрати някой от своите ангели да ги спре?
— Знаеш причината — отвърна Корбет и посочи към стената, където художникът бе изобразил груба, но убедителна картина на сатаната като заек, който преследваше лисици с човешки лица. Заекът носеше демонична маска. Ушите му бяха рога, очите му — огненочервени, а в острите си нокти носеше мрежа. —
