Христос нарекъл Сатаната първия убиец. Ние всички сме убийци, братко. Тук. — Той потупа гърдите си. — В сърцата си искаме да убиваме и унищожаваме. Не ти ли се е прищявало да вдигнеш меч или тояга срещу лорд Хенри? Прости ми, Боже, но аз бих искал да приключа с онзи французин Амори дьо Краон! Да си разчистя сметките, трупани с години. — Корбет се приближи до свещеника. — Но бъди сигурен, ще заловя този убиец. Единствената ни защита срещу синовете на Каин, които обичат да убиват, е законът.

— И Божието правосъдие — добави францисканецът.

— Точно в това се крие мистерията. Божието правосъдие зависи от нас. Ще се молиш ли, братко?

— Винаги се моля.

— Трябва да се молиш за Върлиън и за себе си.

Брат Козмас го погледна учудено.

— Не вярвам, че убиецът е искал да убие Върлиън — обясни му Корбет. — Мисля, че целта му е била да убие теб.

Францисканецът вдигна ръка към устните си:

— Смили се, Исусе!

— Помисли си за това, братко. През нощта на вратата се чука. Върлиън отваря и…

— Разбира се, беше облечен в едно от моите раса. Алиша ми каза, че дори си бил сложил качулката.

— Убиецът не е знаел, че Върлиън се крие в твоята къща, а ти си отишъл при Одо.

Францисканецът кимна.

— Имал е малко време, само няколко секунди. В слабата светлина Върлиън му е заприличал на теб. Стрелата профучала и отнесла душата на горкия човек.

— Но кой би могъл да е? Кой иска да ме убие?

— Още не знам, братко, макар да имам подозрения. И знаеш ли кое е смешното? Мисля, че дори да беше убил теб, убиецът пак щеше да сгреши. А сега трябва да тръгвам.

Корбет мина зад преградата и видя, че Ранулф още стои до Алиша. Младата жена говореше тихо, но разпалено. Когато прислужникът му вдигна поглед, Корбет беше изумен. Никога не го беше виждал да изглежда толкова развълнуван — това вече не беше веселякът, уличният побойник, напереният младеж с язвителна усмивка. Ранулф приличаше на дете, научило нещо потресаващо.

— Ще бъда в хана — каза му Корбет. — Когато свършиш, ела там.

После кимна на свещеника и излезе от църквата. Взе коня си, още уморен и изцапан с кал от бързата езда от Рай, и се метна на седлото. Точно се канеше да препусне, когато измежду дърветата се появиха няколко ездачи. Ръката на Корбет посегна към меча, но в този миг очите му разпознаха ливреята на рода Фицалан. Сър Уилям препусна към него и свали качулката на бойното си наметало.

— Мислех, че си в Рай, Корбет.

— Бях. Тръгнахме оттам призори.

Сър Уилям кимна към църквата.

— Още едно убийство. Горкият Върлиън.

— Да, горкият Върлиън.

Сър Уилям внимателно се вгледа в лицето на Корбет, търсейки следи от сарказъм.

— Беше добър лесничей и отлично познаваше гората.

— Освен това беше добър човек и любящ баща — добави Корбет.

— Знам, знам — сопнато каза сър Уилям. — Снощи дойдох тук, за да поднеса съболезнованията си. — Той се намести на седлото. — Сър писарю, признавам, че нашето семейство причини много злини на тяхното. Ще се погрижа Върлиън да бъде погребан подобаващо.

— А дъщеря му? — попита Корбет.

— Не ти ли е казала? — Сър Уилям не дочака отговор. — Има роднина, игуменка в Малмсбъри. Съгласих се да й осигуря подходяща зестра…

— Тя ще постъпи в манастир! — възкликна Корбет. — Ще стане монахиня!

— Ще влезе в манастир — потвърди сър Уилям, приведе се и потупа врата на коня си. — Но дали ще стане монахиня, сама ще реши. Снощи се заклех, а аз държа на думата си. Тя ще получи зестра и годишна издръжка.

Той дръпна юздите, но Корбет му направи знак да почака.

— Сър Уилям, защо се отдели от ловците сутринта, когато брат ти беше убит?

— Казах ти, стомахът ми беше разхлабен, червата ми сякаш бяха пълни с вода.

— Не, не е било така — каза Корбет и приближи коня си до неговия. — Пил си малко вино предишната вечер, макар в него да е имало нещо.

— Откъде…

— Няма значение. Защо напусна лова и отиде между дърветата? За да се отдалечиш от стрелеца, който се е криел от другата страна на долчинката ли?

— Внимавай какво говориш!

— Не ме заплашвай, милорд. Семейство Фицалан са ловци, нали? Всички обичате да ловувате?

Гневът на Фицалан се смени с недоумение.

— Какво общо има това?

— Няма значение. Щом сър Хенри, който е изпил почти цялото вино, е бил добре на сутринта, защо брат му да не се е оправил?

— Ще ти обясня, Корбет. Сутринта на лова нищо ми нямаше на стомаха. Но докато чакахме в долината Севърнейк, брат ми ме заплаши, задето съм помогнал на Гейвстън. Ти не познаваше лорд Хенри лично, нали? Той беше човек, който се опияняваше от властта си и обичаше да мачка другите. Не му беше достатъчно да забие нож в плътта ти, трябваше и да го върти, докато изкрещиш от болка.

— Както е направил с краля на Франция?

Сър Уилям изглеждаше изненадан.

— Какво? Какво? — заекна той.

— Кажи го на Амори дьо Краон — промърмори Корбет. — Както и да е, говорехме за брат ти.

— Щом разбрах, че знае за Гейвстън — раменете на сър Уилям увиснаха, — осъзнах, че няма да спре да ме изнудва с това, докато съм жив. Отдалечих се уплашен и унизен, направо ми призля. Повръщах като малко момченце и не можех да спра да треперя. Представяш ли си, Корбет, да разчиташ на милостта на човек като Хенри?

— Затова ли лейди Маделин стана монахиня?

— Ще ти призная нещо, Корбет, но ако някога го повториш пред някого, ще те убия. Маделин мрази мъжете и можеш ли да я виниш за това? Преди години, всеки път, когато Хенри имаше възможност, й бъркаше под полата, сякаш беше някаква кръчмарска прислужница.

Изумен, Корбет спря коня си.

— А сега, довиждане, писарю.

Сър Уилям се канеше да тръгне, но Корбет хвана юздите му. Благородникът посегна към дръжката на меча си.

— Спокойно, милорд — каза Корбет. — Само не забравяй да кажеш на дьо Краон онова, което ти казах за Хенри и неговия господар.

— Слава Богу, той скоро ще си замине. Отива в Елтъм на аудиенция при краля.

— Ами Гейвстън?

— Сега вече съм господар на имението, писарю, и верен поданик на краля. Гейвстън е далеч, отвъд морето.

И сър Уилям препусна към малкия двор пред църквата, обкръжен от свитата си. Потънал в мисли за онова, което беше научил, Корбет пришпори коня си.

Когато стигна до хана, той се качи в стаята си, разчисти малката маса, извади парче пергамент, пера и пемза и записа всичко, което беше научил. Един прислужник му донесе поднос с храна и ейл. Корбет разсеяно му поблагодари и продължи да пише.

Направи списък с имената на жертвите, убити в гората със стрели, после вдигна поглед и почука с перото по брадичката си. Див гълъб ритмично гукаше откъм гората. Корбет почувства, че гърдите го болят и разтри раната. Ами тайната, с която Фицалан е изнудвал френския крал? Къде беше доказателството? Сър