затвора Маршалсий в Лондон.

— Ето го — каза Ранулф.

Един съдебен пристав бързаше по уличката с белия си жезъл в една ръка и свитък, завързан с червена лента, в другата. Ранулф не изчака господаря си да го вземе, а отиде до вратата и силно потропа с чукчето. Корбет погледна към прозорците. Подозираше, че дамите вътре още не са станали. Както саркастично бе отбелязал Ранулф, те работеха до късно през нощта. Сега прислужникът се забавляваше, чукайки неспир по вратата, докато някакъв глас не изкрещя:

— Чухме! Чухме!

Разнесе се шум от щракане на ключалки и дърпане на резета, после вратата се отвори. Висока сивокоса жена, наметната с поръбена с кожа роба, се взря в тях с подпухнали очи.

— „Dulcis Domus“ отваря чак привечер — заяви тя.

— О, така ли го наричате? — Корбет разтвори вратата докрай. „Домът на сладостта“! Ти сигурно си Рохейша Бланкард.

— Ако сте хора на шерифа — отвърна Рохейша, хвърляйки яден поглед към дребничкия мъж зад Корбет, — знайте, че сме си платили данъците, както могат да потвърдят съветниците.

Корбет огледа коридора, тайно учуден от уютната вътрешност на къщата. Въздухът ухаеше на восъчни свещи, билки и вкусни ястия. Каменният под бе покрит с тъкани постелки, дървената ламперия блестеше като бронз.

— Рохейша Бланкард? — попита той тихо.

— Аз съм, а кой си ти?

— Кралски писар — сър Хю Корбет. Това е Ранулф. Мисля, че познаваш придружителя ни. — Той потупа мъжа по рамото и му каза: — Можеш да си вървиш.

Наложи се Ранулф да избута помощник-шерифа на улицата. После затвори вратата и пусна резетата.

— Мадам — пристъпи напред Корбет, — нося кралски заповеди. Искам да разбера от вас истината или ще пратя послание до замъка Аръндел да натоварят всички, които са в къщата, на каруци и да ги закарат в Лондон за разпит.

— Не е нужно да заплашваш.

— Не заплашвам, обещавам ти. Франсоаз е мъртва, убили са я в гората Ашдаун.

— Разбирам, разбирам — каза Рохейша. — По-добре елате с мен.

Тя ги въведе в малък, добре обзаведен салон. Огънят в камината вече беше запален. По стените имаше безвкусни картини, ярки и неумело нарисувани, изобразяващи сцени от Стария завет и античността. Един мотив ги свързваше — млади, пухкави жени в различна степен на разсъбличане. Рохейша издърпа два стола пред огъня, а тя седна на пейка до стената.

— Искате ли нещо за ядене или пиене? — промърмори Рохейша, отмятайки посивялата си коса от лицето.

— Не, мистрес, само истината и то колкото се може по-бързо.

— Франсоаз беше от Абивил — започна тя. Помълча за миг, докато преглъщаше сълзите си, после добави. — Била любовница на благородник, който я изоставил, затова откраднала голяма част от богатството му и избягала в Рай. — Тя сви рамене. — Краставите магарета се надушват. Срещнахме се и решихме да обединим силите си. Заедно купихме тази къща и я поддържахме добре заредена с пищна и свежа плът.

— А защо замина Франсоаз?

— Не знам. — Тя прочете предупреждението в погледа на Корбет. — Наистина не знам, сър. Преди месец взе един кон от конюшните, напълни някакви дисаги и каза, че ще отсъства два или три дни, но ще се върне като богата жена. Ако искаш, закарай ме в Лондон, но дори да горят и разкъсват плътта ми, това е всичко, което знам. — Тя се облегна на ламперията и погледна към тавана. — Как е умряла?

— От стрела в гърлото. Трупът й е бил съблечен и заровен в плитък гроб. Подозираме, че е била предрешена като мъж.

Рохейша се разсмя гърлено.

— Тя винаги се обличаше така, когато пътуваше. — В очите й се промъкна бдителност. — Виждате ли, Франсоаз не обичаше мъжете, но обичаше да се държи като мъж. Можеше да се мери по перчене и ругатни с тях. Ако е била в Ашдаун, значи е отишла да види лорд Хенри Фицалан.

— Знаеш ли, че и той е мъртъв? Убит със стрела?

Жената изглеждаше озадачена.

— Не, не знаех.

— Скоро ще се разчуе. Но защо мислиш, че е отишла да се види с него?

— Защото той често ни посещава и е единственият човек в Ашдаун, когото Франсоаз познава.

— Лорд Хенри е идвал често тук!

— Истински жребец е този благородник! — усмихна се Рохейша. — И преди да ме питаш, Франсоаз не споделяше леглото си с мъже. Просто го забавляваше. Позволяваше му да гледа в стаите, докато другите се забавляваха и да си избира най-хубавото момиче.

— Защо?

— Не защото го харесваше. Истината е, че го мразеше. Заради характера му, заради богатството му, затова, че нищо не го интересуваше. Как го наричаше? „Изключително самовлюбен.“ Аз съм проститутка, мастър писарю, но съм богобоязлива и не се преструвам на такава, каквато не съм. Ако може да се вярва на Франсоаз, лорд Хенри не се боеше нито от Бога, нито от хората.

— Не ти ли е мъчно за нея? — попита Ранулф.

— Ще скърбя по свой начин! Където и когато реша! Затова, ти, сър, с тези котешки очи и хитро лице, си задай въпросите и си върви, защото едва ли мога да ти помогна повече.

— Коя от жените тук предпочиташе лорд Хенри?

— Всичките. Разнообразието прави живота приятен, обичаше да казва той. Понякога взимаше една, понякога две или три наведнъж.

— Дали някоя от тях знае… — Корбет замълча. Трябваше да внимава как ще зададе този въпрос.

— Кой да знае какво? — попита тя ядосано.

— Имаше ли Франсоаз любимки? Доверяваше ли се на някого?

— Разбирам какво питаш, писарю. Но стига момичетата да се поддържат чисти, да не създават проблеми и да се харесват на мъжете, не се интересувам от личния им живот.

— Значи не можеш да ни помогнеш?

— Не.

— В такъв случай — Корбет извади заповедта от кесията си — искам да събудиш всички. Ще се срещна с тях. — Той хвърли златна монета на жената, която сръчно я улови. — Направи го веднага.

Рохейша излезе от стаята, без да възрази. Корбет се облегна на стола и се заслуша как къщата се събужда с тропот на крака на горния етаж, викове, протести, стъпки по стълбите. Рохейша се върна в стаята и насмешливо се поклони.

— Милорд, дамите от къщата са събрани в салона. Ще ги почетеш ли с присъствието си? Ти си плати за запознанството, но ако пипнеш стоката, ще трябва да си доплатиш.

Ранулф се канеше да й отговори, но Корбет вдигна ръка. Рохейша, която вече бе закопчала дрехата си, отвори вратата.

— Горят от нетърпение.

— Знаят ли кой съм?

— Кралски пратеник, но все пак — мъж.

Рохейша тръгна пред тях и ги поведе по коридора към дълга и мрачна стая с ламперия в задната част на къщата. Разрошените жени се бяха събрали около голяма маса. Повечето от тях бяха наметнали плащове или роби на раменете си. Множество бледи лица и подпухнали очи се обърнаха към двамата мъже. Жените бяха около дузина, различни на ръст, години и, както предположи Корбет, по националност. Няколко бяха красиви. Други изглеждаха притеснени и дори не вдигнаха глави, когато Корбет и Ранулф влязоха в стаята. Две-три го погледнаха дръзко, а една сви устни и прати въздушна целувка на Ранулф. Корбет видя, че прислужникът му е смутен и почука с пръсти по масата.