— И да, и не. Той и Козмас ми се виждат дълбоки води. От една страна са францисканци, а те по принцип са добронамерени хора. Но и двамата, особено Одо, хранят дълбока омраза към рода Фицалан.

Той замълча, когато на вратата се почука и Болдок нахлу в стаята.

— Винаги ще чакаш, докато сър Хю те покани да влезеш — каза му Ранулф.

Болдок се усмихна и запристъпва от крак на крак.

Корбет огледа младия коняр от глава до пети. Беше опитал да се поспретне, да приглади косата си с вода и да умие ръцете и лицето си, но в резултат само беше размазал мръсотията към ушите си.

— Как е първото ти име?

— Болдок, сър. Имам само едно име. Болдок. — Той пъхна парче пергамент в ръката на Корбет. — Ето го писмото, че съм освободен от служба, сър.

— За Бога, стой мирно! — заповяда му Корбет.

— Съжалявам, сър, просто се вълнувам.

— Ранулф ми каза, че умееш да хвърляш нож много добре и че още повече те бива с конете.

— Аз спя с тях, сър.

Корбет погледна предупредително Ранулф. Не искаше прислужникът му да се присмее на момчето. Болдок имаше невинно лице, кривогледото му око му придаваше наивен и уязвим вид. Беше очевидно, че много иска да го вземат на работа.

— Забърквал ли си се някога в нещо нечисто, Болдок?

— Не, сър.

— Арестували ли са те?

— Ами… — Болдок запристъпва от крак на крак. — Занимавам се по малко с бракониерство, сър. Лесничеите са ме преследвали по-често, отколкото бих искал да си спомням. Но съм добър и предан прислужник. Никога не съм крал от господаря си.

Корбет протегна ръка.

— Хайде, да си стиснем ръцете.

Болдок го послуша. Ръкостискането му беше здраво и топло.

— Мастър Болдок, това ръкостискане за мен означава много. Сега ти си мой служител в мир и война. Ти ще се грижиш за мен, а аз за теб. Сега вече си служител на закона, отговаряш за конете ми. Където и да ида, ще ме следваш. Моят дом е и твой. Ще отговаряш пред мастър Ранулф, който тази вечер ще напише договора ти. Ще ти плащам добре. Ще споделяш храната ни, ще носиш меч, кама и арбалет. Три пъти годишно ще получаваш дрехи, а на Великден, Коледа и Летния празник — специални подаръци. Няма да казваш на никого онова, което ме чуеш да говоря. Разбра ли ме?

Болдок кимна.

— Добро момче! Сега иди в конюшните. Искам утре сутринта конете ни да са готови за пътуване до Рай. Ще тръгнем призори.

Болдок буквално излетя от стаята.

— Ей! — извика Корбет след него. — Кажи на кръчмаря, че искам да го видя веднага.

— Ето един щастлив човек — каза Ранулф, докато Болдок тропаше по коридора и надолу по стълбите. — Но когато намериш време, господарю, трябва да го чуеш как пее. Направо ще уплаши лейди Мейв. Радвам се, че го взехме — добави той замислено. — Малтоут ми липсва. Доволен съм, че отмъстих на убийците му.

Корбет отново избърса лицето си с кърпата. Когато на вратата се почука, той я пусна в купата.

— Влез!

Ханджията се промъкна в стаята, бършейки окървавените си ръце. Застана на вратата, смутен от този наблюдателен писар и слуховете, които се носеха в кръчмата за него.

— Приготвях месото, сър. Искал си да ме видиш?

Корбет извади сребърна монета от кесията си и му я подаде.

— Вземи!

Ханджията избърса пръстите си, после грабна монетата.

— Чувал ли си онази приказка: „Винаги питай ханджията“? Кръчмарите имат остро око и добра памет. — Корбет му посочи един стол. — Седни, мастър Тебоа. Помниш ли, че те попитах дали си спомняш една млада жена, която е била тук сама?

Ханджията кимна.

— Мисля, че е идвала тук, но е била преоблечена като мъж.

При тези думи мастър Тебоа присви очи.

— Трябва да е дошла тук — Корбет потръпна вътрешно като си припомни трупа — миналия месец. Била е сама.

Сега вече ханджията определено стана неспокоен, триеше ръце в престилката си и преглъщаше с мъка.

— Разбира се! — възкликна Корбет. — Ти знаеш за какво говоря! Ранулф, трябва да го арестуваме!

— Не, не! — възрази ханджията.

— Ти си конекрадец — заяви Корбет. — Тази жена не е била от Ашдаун или от местните села. Дошла е тук на кон. Къде е той?

— Не знам за какво говориш, сър.

— А аз мисля, че знаеш! Много добре знаеш какво е станало! Нека помисля. Един млад мъж е пристигнал тук. Сигурно е дошъл следобед — от Рай са няколко часа път! Оставил е коня си в конюшнята, хапнал е нещо, пренощувал е и е излязъл, но не се е върнал. Минали дни, седмици и ти, мастър ханджийо, си се сдобил с кон и сбруя. Е, сега спомняш ли си?

— Защо мислиш, че е дошла от Рай?

— Добър въпрос, ханджийо — просто предполагам. Смятам, че тази загадъчна жена е имала работа в имението Ашдаун. Между семейство Фицалан и Рай има здрава връзка, затова подозирам, че е идвала оттам.

Ханджията нервно се закашля.

— На твое място не бих излъгал — посъветва го Ранулф. — Господарят ми побеснява, когато си има работа с лъжци. Особено такива, които губят времето на кралските служители.

— Това, което казваш, е вярно — заекна ханджията. — Един странник пристигна тук. Говореше като чужденец, но каза, че бил от Рай. Пристигна късно следобед. Яде и пи в кръчмата, нае стая и излезе на другата сутрин, като взе дисагите със себе си.

— Дисагите ли? — попита Корбет.

— Да, преметна ги през рамо — поясни ханджията. — В кръчмата се държеше странно, не свали качулката от главата си. Не говореше много, всъщност шепнеше. Знаеш, че хората винаги проявяват интерес към чужденците, сър, но този изобщо не отговаряше на въпроси. Яде пай с пиле, пи чаша ейл и с никого не разговаря.

— Защо е оставил коня си? — попита Корбет.

— Не знам, сър. Изглежда отиваше някъде наблизо — в имението, в църквата, в манастира или някое друго място в гората. — Ханджията избърса мокрото си чело с опакото на ръката си. — Това беше всичко, сър! На сутринта, когато тръгна, много се интересуваше колко е часът. Яде и пи бавно. От време на време ставаше и поглеждаше някоя от часовите свещи край огнището.

— По кое време тръгна? — попита Корбет.

— Трябва да е било час преди пладне. Мислех, че ще се върне. Най-малкото, защото беше оставил коня си, седлото и сбруята.

— Не беше ли наел стая за още една нощ?

— Не, сър, но точно преди да тръгне каза, че може и да наеме. Щял да ми каже, когато се върне.

— И ти не го ли потърси, когато не се появи отново?

— Мастър писарю, аз съм ханджия. Не моля хората да идват или да си отиват. Да, задържах коня и сбруята. Храних добичето цяла седмица, после го продадох на един търговец.

— И не ти хрумна да уведомиш лорд Хенри или някой друг?

Ханджията мълчаливо поклати глава.

— Ще ти кажа какво е станало, сър — започна Корбет. — Младият мъж, дошъл тук, всъщност е била