— Ти никога не се пазиш, Хю! — беше го сгълчала Мейв. — Толкова си потънал в собствените си мисли, че изобщо не съзнаваш кога се излагаш на опасност! Моля те — тя бе обхванала лицето му с две ръце, — обещай ми, че никога няма да оставаш сам.

Корбет си пое дълбоко дъх.

— Прости ми, Мейв.

Птиците ли се бяха умълчали или просто си въобразяваше? Той откопча бойния си колан, защото гърнетата бяха тежки и го закопча по-стегнато. Хванал торбата в една ръка и камата в другата, Корбет бързо продължи напред. Гората му напомняше за гористите долчинки на Уелс. Спомни си съвета на един опитен стрелец, който предвождаше кралските войници.

— Помни — беше го предупредил той, — оглеждай се вляво и вдясно. Не се поддавай на въображението си. Слушай горските шумове. Ако чуеш нещо странно, тръгни по-бързо и никога не заставай на едно място. Тичащият човек е далеч по-труден за улучване!

Корбет ускори ход. Почувства болка в гърдите от раната, получена в Оксфорд. Спомени изплуваха в ума му. Той овладя паниката си; ослушваше се внимателно и оглеждаше дърветата от двете си страни. Птичка излетя от клоните с тревожен крясък. Корбет отново забърза. Отдясно изпращя клонче. Нещо се удари в пътеката, сякаш отнякъде бе паднал камък. Без да чака повече, Корбет се приведе и хукна, движейки се на зигзаг. Усети как една стрела изсвистя покрай лицето му. Изкушаваше се да спре и да се хвърли на земята. Убиецът явно се намираше отдясно на пътеката, затова той я изостави и хукна през храстите, използвайки дърветата за прикритие. Мислеше, че е успял да се измъкне, но в този миг една стрела се заби в близкото дърво с такава сила, че очевидно преследвачът му беше наблизо. Корбет продължи да тича. Гледаше да не е по права линия. Клонки го шибаха през лицето, коприва и тръни дращеха краката му. Той се спъна и вероятно това спаси живота му, защото в същия миг нова стрела прелетя над главата му. Корбет погледна вдясно. Не трябваше да изпуска от поглед пътеката, защото можеше да се изгуби.

Захвърли кожената торба и се затича. Гърдите го боляха, беше му трудно да диша. Най-накрая се принуди да спре, облегна се на едно дърво и се закашля. Оглеждаше гората зад себе си. Не се виждаше и следа от убиеца. Погледна изподраните си ръце, извади ръкавиците си и ги сложи. После се промъкна през храстите към пътеката, уверен, че се изплъзнал на преследвача си. Който и да беше той, явно бе разбрал, че преследването е твърде опасно. Пред себе си Корбет чу скърцане на каруца. Разкопча наметката си и без да обръща внимание на болките в корема и ожулените от клоните места, се запрепъва към завоя, зад който се намираше кръстопътят. Каруцарят, селянин, който возеше семейството си, изненадано зяпна, когато Корбет се хвана за каруцата му.

— Не се безпокой! — задъхано каза Хю. — Аз съм гост на сър Уилям Фицалан, кралски писар съм.

Човекът продължи да го гледа учудено.

— Знаеш ли хана „Горският дявол“?

Селянинът кимна. Корбет извади една монета от кесията си и я пъхна в мазолестата му ръка.

— Откарай ме там.

И без да чака отговор, той се качи до каруцаря. Усмихна се успокоително на жена му и четирите деца, които го гледаха опулени. Селянинът плесна с юздите.

— Щом искаш, сър, ще те закарам до „Горският дявол“. Но като те гледам, ми се струва, че вече си се срещнал с дявола.

Корбет се успокои, когато каруцарят, смеейки се силно на собствената си шега, подкани коня да побърза. Писарят погледна през рамо към зеления мрак на гората и се закле наум, че ще използва всичките си сили и умения, за да си получи незнайният стрелец заслуженото.

— Значи не откри нищо? — попита Корбет, промивайки лицето си с подсолената вода, която кръчмарят му беше дал.

Ранулф, който седеше на леглото си, поклати отрицателно глава.

— Нищо необичайно, нито пък следи от някакво скрито оръжие.

— Възможно ли е сър Уилям да е заобиколил до другата страна на долчинката? — настоя Корбет. — Да е взел скрития лък и стрелите и да е убил брат си?

— Възможно е. — В себе си Ранулф се чудеше как ще обясни внезапното нападение над господаря си на лейди Мейв. — Би му отнело само няколко минути.

Корбет примигна, докато промиваше лицето си.

— И не казвай на лейди Мейв какво стана днес.

Ранулф вдигна ръка.

— Господарю, имаш думата ми.

Корбет хапна набързо няколко залъка от заешкото задушено, което прислужникът му беше донесъл, и отпи от ейла.

— Добре, Ранулф, какво знаем досега?

— Първо, лорд Хенри е бил убит със стрела в сърцето. Убиецът може да е Бухала — за когото вече знаем, че е отшелникът Одо, брат Козмас, Робърт Върлиън или дори дъщеря му Алиша.

Корбет се усмихна, когато съзря блесналия поглед на Ранулф.

— Можем да включим в списъка — продължи той — Йокаста или наемен убиец, на когото някой от споменатите е платил. Не бива да забравяме и сеньор Амори дьо Краон.

— Или лейди Маделин — добави Корбет.

— Не ми се вижда възможно.

— Може да е излязла от манастира — изтъкна Корбет. — Да е отишла при някой от кухите дъбове, да е извадила лъка и стрелите и да е застреляла брат си.

— Но защо? — попита Ранулф. — Какво е имала против него? Жив или мъртъв, той не е имал никакво значение за нея. Ами другите убийства? Пък и не мога да си представя лейди Маделин да извърши такова нещо.

Корбет остави чашата. Ранулф тържествуващо се усмихна:

— Всички добри стрелци са десняци. Ти го знаеш. Леваците са винаги тромави. Спомни си бедния Малтоут. Не можеше да вдигне лъка, без да се контузи. Когато бяхме в манастира, забелязах, че лейди Маделин е левачка — пишеше с лявата ръка.

Корбет се съгласи.

— Какво друго имаме, Ранулф?

— Млада жена е убита със стрела в гърлото. Ако заключенията ти са правилни, тя е пристигнала в Ашдаун, преоблечена като мъж, затова трупът й е бил съблечен. Дрехите й вероятно лежат на дъното на някое блато. Откри ли нещо?

Корбет извади от кесията си двете парчета плат, които беше намерил.

— Това. Очевидно са служели за закопчаване на дрехата.

Той ги подаде на Ранулф, който се приближи до прозореца, за да ги разгледа, вдигайки ги пред очите си, сякаш бяха монети.

— Това са панделки! — възкликна Ранулф. — За коса. Лейди Мейв използва такива, за да прикрепя косата си на тила. Провира я през тях, за да стои плитката стегната.

— Но трупът имаше къса коса! — замислено каза Корбет. — Подстригана като на мъж. Чудя се коя е била тя. Трябва да поговоря с ханджията. Продължавай, Ранулф.

— Италианският лекар Панций Кантроне също беше убит със стрела в гърлото. Идвал е от „Света Хавизия“. Знаем, че между него, лорд Хенри и Амори дьо Краон е имало връзка.

— Така е. Кантроне може да е продал или отстъпил на лорд Хенри някаква голяма тайна, от която французите са се страхували. Възможно е да е бил убит от разбойници или от някой от хората на дьо Краон, за да му затворят устата веднъж завинаги. Не можем да разпитаме дьо Краон. Той ще се позове на това, че е официален френски пратеник и ще изпрати гневен протест до Уестминстър. Общо имаме три убийства, Ранулф. Дали са свързани помежду си? Един ли е убиецът, двама или трима? Убийството на лорд Хенри е лесно обяснимо. Всички са го мразели. Но защо са били убити Кантроне и загадъчната млада жена?

— Вярваш ли на отшелника Одо? — попита Ранулф.