знае, че подаръкът, направен от моя брат, е даден от сърце. Благодаря на брат ми Нощната птица от името на моите воини и от мое име.

Тогава апачите се сбогуваха според целия индиански етикет и се отдалечиха в галоп на своите великолепни мустанги, неукротими като господарите си.

— Е, господин полковник, какво мислите за апачите?

— По мое мнение те са страшни врагове и умно и войнствено племе.

— Това е вярно — продължи дон Хосе, — но за нещастие, апачите са пияници, от ракията оскотяват и побесняват, аз ще ви покажа истинските царе на пустинята, храбри, умни, с всички благородни качества на чергарите и преди всичко трезви, пият само вода.

— Кои са червенокожите, които превъзнасяте толкова много?

— Команчите, господин полковник, вие ще ги видите и ще признаете, че казвам много малко за тях.

Пет минути по-късно пътниците напуснаха обгореното място, оставяйки непогребани труповете на бандитите, които Синият облак добросъвестно бе скалпирал.

След непрекъснато препускане, към осем часа вечерта, пътниците се озоваха сред Апахерия. Дърветата бяха почти изчезнали, заместени от огромни треви, които се разстилаха додето виждат очите и където и коне, и конници, така да се каже, потъваха и не оставяха никакви други следи от минаването си освен поклащането на високите треви. Един доста висок хълм, единственият на няколко левги наоколо, приличаше на часовой, бдящ над саваната, над която се издигаше.

Тази миниатюрна планинка, стръмна, с оголени полегати склонове, имаше на върха си кичест гъсталак от „сучилес“17 с нежен и упоителен аромат; на средата извираше бистър поток, който подскачаше с грохот по камъните, образувайки буйни водопади чак до прерията, и след много лъкатушки на няколко левги по-нататък чезнеше в Рио Гранде дел Норте.

Нощта беше великолепна, милиони звезди, сякаш посеяни диаманти, блещукаха по тъмната синева на небето. Въздухът, много чист, позволяваше да се различават на много голямо разстояние и най-малките подробности на този възхитителен пейзаж, озарен от синкаво-белезникави светлини, които му придаваха фантастичен вид. С една дума, беше една от ония прекрасни нощи, непознати в нашия студен северен климат.

Полковник Дьо Вилие не устояваше на магията на тази величествена природа, която, така да се каже, го държеше здраво и будеше у него мечтателна меланхолия, изпълнена с тайнствено очарование. През сучилесите, на върха на хълма, се виждаше горящ огън. Графът се изтръгна от своето съзерцание и го посочи на дон Хосе, който препускаше от дясната му страна.

— Там ще лагеруваме тази нощ — каза младият човек с усмивка.

— Само че мястото изглежда вече заето — забеляза офицерът, — поне така, струва ми се, показва този огън.

— Нека това не ви безпокои, господин полковник — отвърна весело дон Хосе, — аз пратих напред няколко от моите слуги да приготвят „квартирата“ ни. Нали така, господин полковник, я наричате вие, военните?

— Точно така — отговори офицерът със същия тон, — мястото е добре избрано, искрено ви похвалвам за това.

— В такава страна не бива да се пренебрегват никакви предпазни мерки, ако човек иска да запази косата си, скитащите индианци винаги дебнат и умеят да се възползват и от най-малката небрежност.

Разговаряйки така, пътниците стигнаха до хълма и започнаха да се изкачват по склона. Изкачването трая само няколко минути, но беше трудно.

Слугите на дон Хосе не бяха си губили времето, за няколко часа те бяха построили доста голяма, добре закътана колиба, в един ъгъл на която гореше хубав огън в индианско огнище, тоест плитка дупка, но достатъчно широка и с триъгълно разположени камъни; пушекът излизаше през отвор в покрива на колибата.

Приборите за ядене се отличаваха с наистина царско изящество, преобладаваше среброто и позлатеното сребро, масата буквално пращеше под тежестта на най-вкусни и изискани блюда. В един ъгъл на колибата бяха струпани бутилки с всякакви форми, които много лесно се разпознаваха още от пръв поглед.

— О! — възкликна полковникът. — Ако бяхме в Индия, щях да кажа, че съм при набаб. Кой е този нов приятел тук, паднал ми така от небето? Ала стига приказки, ще видим това.

И без да се опитва да проникне в тази необикновена тайна, граф Дьо Вилие запали пура и излезе на площадката.

Дон Хосе се занимаваше с приготвянето на нощните сигнали.

— Готов ли сте? — запита младият човек, обръщайки се към Кучильо.

— Да, mi amo — отговори той.

— Три светлинни знака с промеждутък от една минута в следния ред: червено, бяло и зелено — мексиканското знаме. Да запалим ракетите.

Нареждането му бе изпълнено: три ракети се издигнаха, съскайки и описвайки блестящи параболи по тъмното небе. Почти веднага доста наблизо екна оръдеен изстрел, повтарян до безкрай от далечните хълмове и тътнещ като гръмотевица.

— Е-хе — каза полковникът изненадан, — да не би да се намираме близо до укрепление?

— Не — отговори дон Хосе.

— Но аз чух оръдеен изстрел!

— Вярно.

— Тогава?

— Имайте малко търпение, след по-малко от половин час ще узнаете какво е това, което ви озадачава толкова много в момента.

— Както обичате, скъпи сеньор, навярно чакате закъснели сътрапезници?

— Не съвсем, но сте близо до истината — отвърна младият човек, смеейки се.

— Дявол да го вземе! — продължи полковникът със същия тон. — Да не би тези сътрапезници да дойдат със своето оръдие?

— Не, бъдете спокоен.

— Толкова по-добре, защото ми се струва, че трудно ще го изкачат до тук.

И двамата се разсмяха весело и непринудено.

— Ще обиколим ли площадката? — попита дон Хосе.

— На драго сърце — отвърна полковникът.

Хълмът беше великолепно осветен, истинска илюминация, виждаше се като посред бял ден.

— О-хо-хо! Май празнуваме, а? — каза офицерът.

— Нещо такова — отговори дои Хосе.

И като улови френския офицер под ръка, го отведе малко настрана. Господин Дьо Вилие се подчини с усмивка, той предполагаше, че ще чуе нещо поверително. И предположението му се оказа правилно, потвърди се почти веднага. Дон Хосе се спря и предложи на събеседника си пура.

— Уважаеми господин полковник — рече, протягайки към офицера запалената си пура, — чудно ми е, че не сме се срещнали по-рано.

— Уверявам ви, аз също искрено съжалявам — отвърна полковникът, — но какво ви кара да мислите, че сме можели да се срещнем?

— Простата причина, че и аз като вас току-що прекосих голяма част от Съединените щати, а преди два месеца бях във Вашингтон.

— По това време аз също бях във Вашингтон.

— Интересно! Аз бях в този град по една много важна работа.

— И аз — каза полковникът, — а от столицата на великата република в каква посока поехте?

— Насочих се към Луизиана, където ме зоват сериозни задължения.

— В Нови Орлеан ли?