той доведе вождовете на апачите при пътниците. Тримата мъже, които се явиха пред тях, бяха истински синове на пустинята — горди, надменни, ловки, хитри, коварни, с изпитателен, винаги шарещ поглед. Тези вождове сигурно бяха на поход, защото носеха бойни краски и въоръжение.

Те бяха полуголи, което позволяваше да се види атлетичната им снага, но ръцете им бяха мършави, без мускули, загръщаха се изящно с големи наметала, връзваха косите си с червена вълнена панделка, която ги опасваше под ушите.

Сахемът, висок човек, имаше високомерно и внушително изражение; в средата на бойното му снопче коса беше забодено орлово перо, ракитовият му щит, покрит с полуощавена бизонска кожа, беше прикрепен от лявата страна на пояса му до торбичката с куршуми, в дясната си ръка държеше ветрило, направено от крило на орел-рибар, единствен той носеше такова украшение, само най-знатните вождове имат право да си служат с него, за петите на мокасините му бяха вързани вълчи опашки — много почетно украшение — само големите храбреци имат право да носят такива опашки на петите си. Сахемът се отличаваше с изрядна чистота и спретнатост, стигащи дори до крайност; пушката му, нов модел, който се зареждаше от задната част на дулото, както и другите му оръжия — мачете и нож за скалпиране — се поддържаха извънредно грижливо. Този вожд беше пълна противоположност на другите двама вождове, чиято груба и свирепа външност не говореше твърде ласкаво за тях.

След обичайните приветствия вождовете отстъпиха няколко крачки назад, като по този начин, според етикета и най-вече от уважение, оставиха сахема сам.

— Щастлив съм, че виждам Голямата пантера — рече дон Хосе на вожда, — от няколко луни не съм срещал вожда па племето на Сивата мечка. Говоря на езика на „янасаките“ — испанците — понеже ми дойдоха на гости бледолики, а те не знаят езика на моя брат.

— На какъвто и език да говори Нощната птица, неговите братя, апачите на Сивата мечка, знаят, че той няма раздвоен език и че думите, изтръгнати от гърдите му, винаги идат от сърцето.

— Голямата пантера е много мъдър и много изкусен воин. Какво желае той да каже на своя брат? Може да му говори откровено: сърцето на Нощната птица няма вече нито една кожа, която да му пречи да вижда приятеля си.

— Вождът знае това. Ето какво казват сагаморите на народа апачи, най-могъщия в ловните полета и в страната Сибола, на която се опира светът: земята ни принадлежи, Уаконда я е дал на нашите бащи, за да я заселят и да живеят там. Защо бледоликите, лоши и жестоки неверници, искат да ловуват против волята ни в нашите ловни полета, справедливо ли е това? Не. Апачските сагамори казват: Да свикаме голям „магически съвет“ с нашите братя команчите, поуните — вълци, кенахите, черните нозе и другите племена и народи, за да решат вождовете какво да се прави. Нашият баща, великият сагамор на команчите от езерата и прериите, ще прати „ачесто“ — глашатай — във всички „атепетли“ — села — за да предизвести вождовете на всеки народ. — А като се обърна към двамата улмени, добави: — Двамата вождове ме чуха. Добре ли говорих, могъщи хора?

Двамата улмени се поклониха мълчаливо.

— Ще повторя на моя баща, великия сагамор на команчите, това, което ми каза Голямата пантера по нареждане на сагаморите на апачите, ще настоявам почтително пред моя баща сагамора да изпълни желанието на апачите на Сивата мечка.

— Моят брат е мъдър и справедлив, сахемите на апачите му благодарят.

— Нима моят брат Голямата пантера има нови оплаквания от разбойниците метиси и бледолики?

— Койота се опита да убие Голямата пантера, когато вождът го съжали и му се притече на помощ.

— Отдавна ли стана това?

— Днес в „ендитах“ — в зори.

— Ах! Ах! Но какво се случи?

— Нека моят брат изслуша своя приятел, езикът на вожда няма да бъде раздвоен, той ще говори само истината.

— Слушам ви, вожде. Зная, че вашите думи ще бъдат думи на сахем, говорещ с приятел.

— Тази сутрин малко преди изгрев слънце минавах с воините си през Долината на сенките, воините ми се движеха по края на гората, почти срещу каменната „кали“ — къща — на Моктекусома — строгия човек.

— Познавам мястото, за което говорите, вожде, там има един махагон и четири кедъра.

— Моят брат познава много добре мястото, за което говоря. Внезапно се чуха силни викове и стенания, тези викове и стенания като че идеха високо от махагона, самите мои воини и големи юнаци трепереха от ужас, казваха, че едновремешните воини, които обитават долината, не обичат да се минава през долината им нощем и че призраците ще откъснат главата на оня воин, който дръзне да се качи на дървото. Като виждах, че всички треперят и са неспособни да изпълняват заповедите ми, аз реших да се кача, за да ги засрамя за тяхната страхливост. Виковете все продължаваха. Скоро съзрях Койота, омотан от петите до главата и вързан здраво за един дебел клон. „Ще дойдеш ли да ме освободиш?“ — рече ми той. Отговорих му: „Да. Кой те завърза така?“ — попитах го, докато режех реатата, с която беше омотан. „Какво те засяга това, глупако? — ми каза той, като се смееше. — Защо се бъркаш в моите работи, празноглаво животно?“ — „Сдържай си езика, че ще загубя търпение.“ — „Какво те засяга това? Аз съм вече свободен, не искам да зная за теб (и се изправи на клона), глупчо, дето ме развърза… Ето ти отплата за услугата, която ми направи.“ И като ме блъсна с все сила, добави, хилейки се: „Върви по дяволите!“ Това не ме учудва от страна на тоя негодник, той е по-коварен и от най-свирепите животни, защото те са признателни, а този бандит няма сърце. Какво стана ли? Едва не ме повали от дървото на земята. Още не мога да проумея как успях да се задържа на клона след силното блъсване. Този бандит ме вбеси, хвърлих се върху му с неизразим гняв, но крайниците му бяха още изтръпнали, не бе възвърнал напълно силите си, иначе щеше да ме убие.

— Да, той е необикновено силен.

— Борбата не трая дълго. Успях да го притисна с тялото си и да го обуздая. Бандитът пъхтеше като бизон, подушил ягуар. Койота се дърпаше, боях се, че ще се отскубне, хванах го за гъстата коса.

„Ти си подлец — му рекох, — злоупотребяваш със силата си, опитваш се да ме убиеш — мен, който те спасих, ти си по-свиреп от Сивата мечка.“

„Тогава убий ме веднага, вместо да ми дрънкаш врели-некипели.“

„Не, няма да те убия“ — отвърнах аз. И като го улових внезапно, с един замах отрязах косата му. Той зави от болка и се разрида като баба. Този бледолик справедливо е наречен Койота, той е хем страхлив, хем жесток, аз не изпитвах вече към него презрение, а погнуса. Принудих го да слезе от дървото, от черепа му течеше кръв, която го заслепяваше, всяка секунда се спираше, охкайки, подмушвах го с върха на ножа си за скалпиране. Когато стигна до земята, се просна на тревата, умолявайки ме да го довърша.

„Не — рекох му, — няма да те убия. Апачите повече от бледоликите разбират от мъчения, ти ще живееш без коса. Ето ти провизии, нож и огниво: ти си свободен, човек оздравява бързо от скалпиране, след няколко дена ще си възвърнал всичките си сили и нека Уаконда, който е господар на живота, те съди! Спомняй си за наказанието, което ти наложих и което ти отдавна заслужаваше. Срещна ли те пак по пътя си, колчем случайността ни изправи лице срещу лице, ще ти отрежа или ухо, или нос и винаги ще бъде така, докато сам не се ужасиш от себе си. С една дума, ще те убивам малко по малко, лека-полека, вече си предупреден, очакват те ужасни мъчения. Вземи този кон — добавих, като го накарах да се настани на седлото, — тръгни и помии думите ми и най-вече заплахите ми.“

Той не ми отговори нито думица и се отдалечи в галоп. Какво мисли синът на великия сагамор на команчите от езерата и прериите?

— Аз мисля, че Голямата пантера се е държал както подобава на такъв знаменит вожд, отнесъл се е с Койота така, както той отдавна заслужава. Ще пие ли вождът със своя брат от виното на бледоликите?

— Виното е хубаво за децата и жените — каза дълбокомъдрено сахемът на апачите, — а огнената вода е млякото на апачите воини.

— Нека бъде както желае вождът! Аз имам три шишета ракия за него и другите вождове, а ето и едно буренце пулке, което го моля да приеме за своите воини. Съжалявам, че моят брат ме завари така неподготвен, но се надявам да посрещна по-добре брат си при следващото му посещение.

— Моят брат винаги е бил щедър към своите червенокожи приятели. Голямата пантера предпочита кожа на плъх, дадена му от него, отколкото кожа на сива мечка, предложена му от други, защото вождът