за това коварство.

Полковникът прихна да се смее.

— Извинете, господине, не разбирам.

— Простете ми, сеньор, за този смях, който няма нищо общо с вас, той се отнася за Койота, който за пръв път в живота си днес бе несправедливо заподозрян.

— Несправедливо заподозрян ли! Този злодей, този бандит!

— Той е точно такъв, какъвто го описахте, господине, и дори нещо повече.

— Какво имате предвид, господин полковник?

— Уверявам ви, Койота е невинен за засадата, на която едва не сте станал жертва тази сутрин, чисто и просто защото му е било физически невъзможно да напусне без чужда помощ дървото, на което го бяхме изоставили. — И като се обърна към ловеца, рече: — Безследни, разкажете на сеньор дон Хосе какво се е случило тази нощ и тази сутрин, тоест преди два часа между вас и Койота.

Горският скитник го послуша, разправи за засадата, която бе избягнал по чудо, и за наказанието, наложено на бандита германец по заповед на полковника.

Дон Хосе де Сандовал изслуша този разказ с най-сериозно внимание.

— Сбъркали сте, че сте помилвали този негодник — каза младият човек, — напразно сте проявили снизхождение, трябвало е да го линчувате безмилостно — умряло куче не хапе. Ако се отърве, а положително ще се отърве, защото всички пустинни разбойници се поддържат, този бандит ще има едно- единствено желание: да ви убие в някое кътче, ето това ще ви струва вашето великодушие. Аз познавам Франция, където съм, така да се каже, възпитан. Вие, французите, почти винаги ставате жертва на някакво криворазбрано снизхождение: било от безгрижие, било от пренебрежение, когато сте жертва на някакъв бандит, вие го пускате на свобода, като му казвате да върви другаде да го обесят.

— Това е вярно — съгласи се полковникът.

— Бандит не се оставя да го обесят — продължи дон Хосе весело, — той продължава все така подвизите си и става истинско бедствие за обществото и в деветдесет от сто случая се отървава от наказание. В пустинята ние разсъждаваме другояче, имаме само едно наказание — смъртта — и го прилагаме, без да се колебаем, нехранимайковците знаят това и се пазят.

— Може да не съм прав, сеньор дон Хосе, но тукашните обичаи ме ужасяват. Аз съм войник, ала никога не бих посмял да убия хладнокръвно един злодей, който и да е той, и да върша работата на палача.

— Да, да, и аз бях като вас, когато се върнах от Европа, но бързо осъзнах, че се поддавам на чувствата си. Без да искате, опитът ще ви научи как трябва да се постъпва с всевъзможните бандити, от които гъмжи пустинята.

Скоро разговорът се оживи и стана много сърдечен.

— Вие живеете сигурно в Сонора12 — каза полковникът. — В такъв случай аз, който не познавам никого в този край, ще бъда щастлив да поддържам едно толкова странно завързано познанство.

— И което, надявам се, няма да се ограничи само с това. Аз и моите близки сме ви много задължени, господин полковник, ето защо сме ви всецяло предани и готови да ви услужим с всичко, което би могло да ви бъде приятно и най-вече полезно. Аз притежавам вила в Пасо дел Норте, една къща в Урес и друга в Ермосильо.

— О-хо-хо! Много жилища имате — каза полковникът, смеейки се.

— Да — рече младият човек със същия тон, — нашето семейство е малко като маркиз Карабас на добрия Перо13.

— Тъкмо това си мислех и аз.

— Нашето твърде многобройно семейство, което се надявам да опознаете скоро, живее в едно голямо имение, разположено в самата Аризона.

— Посред варварството — възкликна офицерът изненадан.

— Бога ми, да, но все пак това жилище е много уютно, ще го видите и ще се смаете.

— Какво, сред бандитите?

— И индианците бравос — добави дон Хосе, — вас ви очакват изненади от всякакъв род. Може ли да ви запитам къде отивахте сега?

— Аз идвам от Съединените щати, където имах да уредя някои работи, пътувах като същински турист, току-що прекосих пустинята и смятам да остана известно време в Пасо дел Норте.

— Тогава, ако не ви е неприятно, ще пътуваме заедно.

— С най-голямо удоволствие.

— Значи се разбираме: ще тръгнем след два часа и ще пристигнем утре рано в Пасо дел Норте.

— Оставям се изцяло на вас.

— Бъдете спокоен, господин полковник, в мое лице ще имате добър водач.

— Убеден съм.

— Бързате ли?

— Никак, работите ми вървят добре, но трябва да почакам един-два месеца било в Пасо дел Норте, било в Ермосильо.

— Тогава всичко е наред. Аз пък трябва да бия път чак до Мореля, за да посетя един мой роднина, пътуването ми ще трае най-много петнайсет дни, а после ще бъда изцяло на ваше разположение.

В този момент един слуга се приближи до дон Хосе и тихо му каза нещо.

— Интересно — рече младият човек, смеейки се, — знаете ли какво ми бе съобщено?

— Какво? — попита офицерът.

— Имаме вести от Койота.

— Ох! Избягал ли е?

— Веднага отгатнахте.

— В края на краищата толкова по-добре за него.

— Хм! — промърмори дон Хосе. — Може би. Ще позволите ли вестоносците да се явят пред вас?

— Че защо не?

— Защото са апачи, най-ужасните крадци и пияници в пустинята.

— Чувал съм да се говори много за тези индианци, но никога не съм ги виждал. Трябва да ви призная, че ще бъда много любопитен да се запозная с тях.

— Добре. Знаете ли испански?

— Отлично.

— Тогава ще ги помоля да се изразяват на този език, който говорят свободно, макар и упорито да се преструват, че не го знаят. Но те ще правят каквото пожелая.

Дон Хосе се обърна към слугата.

— Кучильо, колко са вождовете? — запита той.

— Един сахем и двама улмени14, общо трима — отговори Кучильо.

— Отлично, донеси първо три бутилки ракия, после ще доведеш вождовете. А колко са воините?

— Двайсетина.

— Имаме ли обикновена ракия?

— He, mi amo15, но имаме две буренца пулке16.

— Пулкето ще бъде достатъчно, търкулни насам едно буренце.

— Добре, mi amo.

— Хайде, побързай.

Кучильо тръгна тичешком.

— Апачите — поде дон Хосе — са много любознателни, много храбри и много хитри, но са пияници, крадци и грабители, които не се боят ни от Бог, ни от закон.

— Не се ли страхувате от тях?

— Аз ли! — прекъсна го младият човек, изправяйки се. — Тези демони обичат семейството ми, няма причина да се страхувам от тях, те са ми предани: само да махна с ръка, да смигна, и ми се подчиняват.

Кучильо изпълни мигновено нарежданията, които бе получил от господаря си. По даден от дон Хосе знак