— Това си е моя тайна.

— Добре, както искаш, твоя работа — каза другият с обиден вид.

— Не се безпокой за нищо, остави ме да действам по мое усмотрение. Когато му дойде времето, ще ти кажа всичко.

— Твоя воля, приятелю Урубуса, странно име си си избрал!

— А ти не се ли наричаш Койота?

— Точно така, само с тази разлика, драги приятелю, че ти сам си избрал това зловещо име, а моето ми е натрапено против волята, което ме вбесява.

— Събра ли нова шайка, за да замести оная…

— Която бе избита по твоя вина от тия проклети Сандовалови — каза Койота злобно.

— Не ти ли платих за това?

— Вярно, с петдесет хиляди франка! А те бях предупредил изрично да не нападаш тия Сандовалови, трудно можеш да се справиш с тях.

— Но какво представлява тази фамилия Перес де Сандовал, за която се говори толкова много?

— Те са демони! Ни риба, ни рак, с белите бели, с индианците — червенокожи.

— Не те разбирам.

— А е много просто.

— Не твърдя противното, но ти повтарям: не те разбирам.

— Е, тогава знай, че Сандовалови по произход са инки, винаги са били закриляни и защитавани от червенокожите, които ги боготворят, особено команчите, и са всемогъщи. Що се отнася до състоянието им, то надминава всички възможни граници. Говори се — не съм го видял лично, казвам това, което съм чул — та говори се, че притежават недалеч оттук цял град, град-убежище, където имало чудесии, купища злато, сребро, диаманти, които заслепявали. Най-умелите горски скитници са се опитвали да открият този град, но все не са успявали, индианците го знаят, но пазят свято тайната. Всички, които са нападали тези Сандовалови, винаги са получавали страшен урок, те раздават правосъдие в пустинята. Човек трябва да е луд като теб, за да нападне с осемдесет души тези хора, които имат на разположение всички индиански племена.

— Какво да правя тогава?

— Да не търсиш вече повод за разпра с тях.

— Но ако полковникът е тяхно протеже?

— Трябва да се примириш с това, нищо не може да се стори.

— Добре, ще видим, когато човек е хитър, винаги има начин да преодолее трудностите.

— Може би, но позволете ми да ви заявя откровено, че досега нямахте късмет с плановете си, всички те се провалиха.

— Преувеличавате!

— Не, казвам истината. Толкова по-зле, ако ви се струва горчива.

— Има ли полза от упреци?

— Аз не ви упреквам, само се оплаквам основателно от начина, по който се отнасяте с мен. Вие винаги сте ме намирал готов да ви служа непоколебимо, без да имам никакви изисквания…

— С готовност признавам това, правил сте ми големи услуги.

— А как ми се отблагодарихте за това? С най-оскърбителна недоверчивост, като ме смятате, така да се каже, за подчинен, безусловно задължен да се покорява и да изпълнява заповедите, които получава от своя началник.

— Аха! — промърмори Урубуса иронично. — Значи това ви е болката.

— Точно така, не съм съгласен да играя повече тази неблагодарна, смешна и най-вече твърде опасна за мен роля.

— Трябва да призная, не ви разбирам — каза Урубуса надменно. — Обяснете ми точно, за да зная как да постъпвам.

— За да правите каквото ви скимне — вметна Койота, кипящ вътрешно, — но аз ви заявявам, че не бива да разчитате повече на мен за каквото и да било, не съм съгласен да бъда повече кукла, на която ще дърпате конците и ще извличате всички изгоди. Заради вашата глупост, като нападнахте тези всемогъщи хора въпреки всичко, което ви казвах, бе избита шайката ми.

— Ох — каза Урубуса с презрение, — пак се връщате на това.

— Разбира се, знаете ли какво ми струваха вашите хубави номера?

— Преди всичко петдесет хиляди франка, което според мен е добра пара — отвърна Урубуса иронично.

— Да, и пълното унищожаване на най-храбрата куадриля27 в цяла Апахерия. А ви я дадох в заем, не съм ви я продавал, не го усуквайте, после по ваша молба устроих засада на един горски скитник, когото не познавах, но който май ви пречеше.

— Аха! Безследни! Е, та?

— Е, та той едва не ме уби и при това загубих документите, които ми поверихте.

— Какво — извика Урубуса гневно, — ония ли?

— Те минаха от моите ръце в ръцете на канадеца, който ми задигна портфейла с цялото му съдържание.

— Ох, ох!

— Ето това е, безполезно е да кършите ръце, така нищо няма да постигнете. На всичко отгоре ме завърза за едно дърво и ме обрече на гладна смърт.

— Какво, този горски скитник!…

— Той е лют юначага и не ви пожелавам да се запознаете с него.

— С една дума, от всичко това сте преживял повече страх, отколкото вреда.

— А, така ли мислите, майсторе Урубуса? Чуйте тогава какво още ще ви кажа, няма да е дълго.

— Добре! — съгласи се той, повдигайки рамене.

Койота се престори, че не е забелязал това презрително движение, но злобна усмивка привдигна ъгълчетата на устните му. Той продължи студено:

— След като прекарах една ужасна нощ, канадецът изглежда ме съжали, защото махна кърпата от устата ми, която ме задушаваше, и ми даде да пия от манерката си.

— Трогателно — каза Урубуса, подхилвайки се.

— Не знам — произнесе Койота с леден глас, — но канадецът ми направи голяма услуга, като ми даде да пия и после не ми сложи отново кърпата, което ми позволи да викам и да зова за помощ.

— И сигурно са ви освободили, щом имам удоволствието да разговарям с вас.

— Благодаря, бях спасен — продължи другият злобно — всъщност от индианци апачи.

— Апачи ли! Това ме учудва, обикновено те не минават за филантропи.

— И все пак ме спасиха, но…

— Аха, значи има „но“.

— Да, гледайте — каза Койота, като свали внезапно шапката си, — не искаха да ме убият, но ми взеха косата.

— Скалпиран! — извика другият с ужас, като видя оголения череп, все още незаздравял напълно и отвратителен за гледане.

— Да, скалпиран, хайде, смейте се сега.

— Ох, страшно — каза Урубуса ужасен.

— Никога не ще можете да си представите мъчителните болки, които трябваше да търпя повече от шест седмици.

— Съжалявам ви, защото изглежда, че наистина сте страдал като осъден на мъки.

— Изразът е точен, така предвкусих как ще се измъчвам, когато отида в ада — добави Койота с усмивка, пълна с горчивина. — Бяха ми останали известни спестявания, които се принудих да похарча, за да си организирам нова куадриля, но тя никога няма да се равнява на онази, която загубих по ваша вина.

Урубуса потръпна при тези последни думи. Той оброни глава на гърдите си и като че потъна в дълбок размисъл. Койота го изучаваше със загадъчна усмивка, която би ужасила Урубуса, ако можеше да я види. Мълчанието продължи дълго. Койота стана, при този шум Урубуса вдигна глава.