втурнаха напред. Бандитите заобиколиха главатаря си и се впуснаха по пътеката.

— Хей, мерзавецо! — извика Сиди-Муле. — Ти ще си спомниш за мен.

И стреля с револвера си почти в упор. Главатарят, който веднага бе сложил отново маската си, изрева яростно, олюля се и падна, без да се опита да се задържи.

— Умирам! — промърмори той, падайки. — Ах, проклетник!

Това беше всичко. Разбойниците го вдигнаха и изчезнаха по криволичещата пътека. Но когато стигнаха до саваната, те се озоваха лице в лице пред друг отряд команчи, предвождан от Синия облак. Завърза се последен ожесточен бой, но той не трая дълго. Осемдесетте разбойници, предприели това злополучно нападение, бяха избити, нито един не се спаси.

Червенокожите скалпираха бандитите; по заповед на дон Агостин всички скалпове бяха накачени по дърветата на хълма, а труповете — оставени на койотите и урубусите. Търсиха най-внимателно да намерят трупа на маскирания главатар, но не можаха да го открият.

— Изглежда, че дяволът, негов побратим и негов приятел, е побързал да го отнесе — каза Сиди-Муле, като се хилеше. — Впрочем бъдещето ще покаже.

Един час по-късно хълмът беше пуст, оставаха само труповете на разбойниците, предоставени на волята на нощния вятър. Без да се смята полковникът, чийто живот беше в опасност, команчите бяха загубили двайсет и седем воини, двама вождове и имаха още петнайсетина леко ранени. Схватката бе ожесточена. Но дон Агостин бе дал страшен урок на прерийните разбойници.

Приблизително два месеца бяха изтекли от събитията, изложени в предишната ни глава.

Една сутрин в началото на месец август, едва час след изгрев слънце, добре екипиран ездач на отличен прериен мустанг, който явно идеше от север и отиваше на изток, мина по брод Рио Хила и навлезе в предпланините на Сиера де Пахаррс.

Този пътник изглежда бе направил дълъг преход, тъй като много простото му облекло беше протъркано до скъсване, само оръжието му беше в отлично състояние: носеше през рамо американска пушка, от хълбока му висеше мачете без ножница, пропъхнато през желязна халка, грижливо навитата му реата беше завързана от дясната страна на седлото; имаше много издути алфориас23, в които сигурно носеше провизии и други малки предмети, необходими при пътуване, огромни шествърхи железни шпори, остри като кинжали, звънтяха при всяко негово движение, ловна куртка от небелен плат и широкополо сомбреро, покрито с навосъчено платно, както го носят вакеросите , завършваха екипировката му.

Сомбрерото на този човек беше прихлупено над очите по такъв начин, че освен дългата брада, която падаше ветрилообразно върху гърдите, беше невъзможно да се забележи друга част от лицето му. Той се движеше по тясна пътека за диви животни и минаваше завоите в ловен галоп.

Червенокожите и вакеросите24 знаят само две скорости — пешеходна и галоп, които увеличават повече или по-малко, според това дали го смятат за необходимо. Когато стигна до едно място, където пътеката се раздвояваше, като едната продължаваше към Рио Пуерко, а другата се отклоняваше по посока на Сиера де Пахарос, ездачът пое по втората и скоро навлезе сред все по-стръмни склонове на планината, но конят му ги изкачваше с лекота, което показваше, че е от добра порода.

Пътникът се катери така доста дълго време. Най-после стигна до едно от ония обгорели места, които се срещат толкова често в планините. Пристигнал там, той се спря и явно се залови да изучава местността със сериозно внимание, сякаш търсеше определени знаци, които да му покажат пътя.

След грижливо търсене нададе вик на задоволство: на един дебел клон на ликуидамбар25 беше поставен доста голям камък.

— Това е — промърмори той.

Тогава се приближи така, че да може да докосне дървото, и се взря: най-много на петдесет стъпки, на друго дърво, този път акажу, имаше втори камък; тогава продължи по този така странно маркиран път. Това трая близо един час, ориентировъчните знаци бяха свършили.

Тази липса на знаци изглежда не го обезпокои ни най-малко, той навлизаше все по-дълбоко в планината с решителен вид. След двайсетина минути стигна до непроходим гъсталак, който му препречваше напълно пътя. Тогава непознатият слезе на земята и на два пъти имитира крясъка на койота.

Същият крясък се чу почти веднага само на няколко крачки от него.

— Аха — произнесе насмешлив глас, но никой не се виждаше, — пътя ли сте загубил, господарю?

— Да, докато търсех Койотите — отговори пътникът.

— Та колко са те? — продължи гласът.

— Трима — извика силно и с мрачна неприязън пътникът, — но тези трима ще бъдат достатъчни, за да отмъстим за мъртвите.

— Добре дошъл, вие, който идвате в името на отмъщението! — каза невидимият събеседник и добави: — Вървете все покрай гъсталака, докато срещнете от лявата си страна едно дяволско дърво26. Когато стигнете до него, ще чакате.

— Добре, до скоро виждане.

— До скоро виждане.

Пътникът се метна отново на седлото и се отдалечи в показаната му посока. Само след двайсет и пет метра той забеляза огромна скална грамада, а на няколко крачки — величествено дяволско дърво, което изглежда беше царят на гората.

— Ето го дяволското дърво — каза пътникът високо, — само че не виждам път.

— Защото не гледате добре, сеньор — обади се някакъв човек, който изскочи измежду скалите.

— Хей — извика пътникът, — ти ли си, добри ми Мататрес, аз пък те мислех за мъртъв като другите, но ми се стори, че познах гласа ти, когато си разменихме паролата.

— Вие ме ласкаете, господарю, ала щом това ви интересува, съобщавам ви, че са останали още трима от другарите ни, без да броите мен.

— Кои точно? — извика пътникът бързо.

— Наваха, Ел-Тунауте и Ел Пикаро.

— Та те са нашите най-храбри и най-способни хора.

— Благодаря, господарю, вие ги познавате.

— Къде са те?

— Ей тука, след малко ще ги видите.

— Тогава да бързаме.

— Последвайте ме.

— А конят ми?

— Водете го за юздата.

— Отлично, да вървим.

Тогава навлязоха в един заплетен лабиринт от безброй завои и криволици, които почти на всяка крачка се пресичаха от пътеки и образуваха плетеница, затрудняваща още повече придвижването през този гъсталак, привидно без никакъв ориентировъчен знак. Вървяха близо четвърт час, все на открито, после внезапно двамата се озоваха пред входа на голяма пещера, или по-право, огромно подземие. Водачът и другарят му срещнаха тогава същите трудности, както навън, и дори още по-големи поради дрезгавата виделина, която беше единственото осветление на това подземие.

Когато стигнаха до определено място, внезапно ги спря едно подземно езеро, което им препречваше пътя. Това тъмно и прозрачно езеро, чийто край не се виждаше, сигурно се простираше много надалеч.

— Какво ще правим? — запита пътникът.

— Чакайте — каза Мататрес.

Той се отдалечи; чу се шум на весла и отново се показа водачът, който се приближаваше с индианска пирога.

— Ах — възкликна пътникът, — каква крепост!

— Тя е непристъпна — рече Мататрес ухилен.