— Вярно, но ако има само един изход, рискуваме…

— Има четири изхода, без да се смятат няколко други, които още не сме имали време да потърсим и да открием.

— Четири са предостатъчно.

— Да, още повече, че всички извеждат навън, в различни посоки.

— А кой откри това чудесно подземие, което досега ми беше неизвестно?

— Това подземие бе открито преди няколко месеца от Урубуса.

— От Урубуса ли?

— Да, но той пазеше в тайна подземието, което според него може да послужи някой ден.

— Чудесно. А ти как узна за него?

— Бях с Урубуса, когато го откри.

— Далеч ли сме още?

— Най-много още десет минути.

— Отлично! Тогава да се качвам ли на коня?

— Пазете се добре! — извика бързо Мататрес. — Преди всичко защото водата е не само ледена, но и много дълбока, ще потънете чак до седлото.

— Какво да направим тогава?

— Качете се на лодката, ще държите юздата и конят ще плува след нея.

— Ох, по-добре да беше избрал друг път!

— Това беше невъзможно, качвайте се.

— Да тръгваме, щом се налага.

И скочи в пирогата, която се отдалечи веднага, като конят плуваше отзад. Мататрес караше бавно покрай стените на подземието, скоро се показа широк тунел, водачът зави наляво и пое решително по този нов път. След няколко минути пътникът забеляза, че тунелът се стеснява и че сводът му се снишава почти застрашително. Две-три минути по-късно конят спря да плува, бе стъпил на твърда земя и наистина, когато скоро след това двамата мъже напуснаха пирогата, водата стигаше вече едва до глезените им. Отново тръгнаха пеш. След два-три завоя пътникът забеляза недалеч светлина от огън.

— Наближаваме — каза пътникът.

— След пет минути ще бъдем при Урубуса, там сме скрити добре, нали? — рече Мататрес. — Нека най- опитният разбойник се опита да открие това убежище, така добре устроено от природата.

Пътникът повдигна рамене.

— Хм! — промърмори той недоверчиво. — Човек никога в нищо не бива да се кълне. Ако случайно сте открили това подземие, кой знае дали утре по някаква друга случайност няма да го открие горски скитник, разбойник или някой от тия проклети червенокожи, които тършуват навсякъде и познават всички скривалища в пустинята.

— Вярно, господарю, имате право, на този свят човек никога в нищо не може да бъде уверен. Все пак да се надяваме, че ще запазим в тайна нашето убежище.

— Да, да се надяваме — добави пътникът с усмивка, — това не ни задължава с нищо и е утешително.

Двамата щяха да бъдат много неприятно изненадани, ако знаеха, че разговаряйки, без да подозират, бяха казали истината. Защото точно когато се отдалечиха от дяволското дърво, един червенокож, скрит зад дънера на огромното дърво, тръгна на няколко крачки зад тях по следите им, които, поради отпечатъците от копитата на коня, много лесно се откриваха.

Когато стигна до езерото, този червенокож, който беше млад и явно вожд, свали дрехите си. Въпреки ниската температура на водата той се хвърли решително в нея и заплува бавно на няколко метра зад пирогата, така проследи пътника и водача му, докато се видя огънят, показващ лагера на тези хора, които според собствените им думи държаха много необикновеното им жилище да не бъде известно на никой друг. Сметнал за безполезно да продължава по-нататък разузнаването, младият вожд се върна обратно, като се грижеше да оставя на известно разстояние тук-там знаци, които само той можеше да разпознае. Той прекоси пак езерото, облече се и се отдалечи бързо, докато стигна отново мястото, откъдето бе тръгнал по дирята, която един следотърсач толкова лесно би проследил.

— Дано тези проклетници не са забелязали… — промърмори той, но не довърши.

Червенокожият се поколеба за миг.

— Да се осланяме на божията милост! — добави. — Но засега те имат да вършат други, по-важни неща, няма да им дадем време да…

Продължавайки пътя си, той изчезна почти веднага в гъстата гора. Нещо чудно и достойно за отбелязване: няколкото думи, изречени от младия индиански вожд, бяха на кастилско наречие с чисто испанско произношение. Червенокожите изпитват вкоренена омраза към езика на своите покорители и обикновено го говорят много лошо. Вероятно този правеше изключение.

В това време двамата мъже бяха продължили да вървят спокойно и скоро стигнаха до целта на дългото си пътуване.

Те се намираха на нещо като кръстопът, където се пресичаха няколко галерии; този кръстопът беше доста широк, с дъски бе построено доста голямо жилище от няколко големи стаи, обзаведени с грубо сковани, но задоволителни мебели. В една от стаите на тази своеобразна колиба един човек се бе проснал на легло от листа и ароматни треви, покрити с дебели кожи, които навсякъде другаде биха стрували много скъпо.

Проснатият на това легло човек се отличаваше със сивожълта бледнина. Той беше необикновено мършав. Угасналите му очи и безцветните му устни се раздвижиха от нервни спазми. Като забеляза пътника, той се усмихна за „добре дошъл“, привдигна се и покапи новодошлия да седне на един бизонски череп, единствения „стол“, с който разполагаше. Болният отвори уста вероятно да зададе някакъв въпрос, но се спря внезапно: новодошлият бе сложил пръст на устните му.

— Тези негодници — каза той, като видя, че болният го гледа въпросително, — тези негодници сигурно се готвят да подслушват нашия разговор, а не ми се иска тайните ми да се разнасят наляво-надясно.

— Правилно — рече болният, — да говорим на немски.

— Чудесно, така ще можем да разговаряме спокойно.

Несъмнено пътникът точно бе отгатнал, защото четиримата бандити — безспорно те бяха такива, в това нямаше съмнение — се бяха приближили тихомълком, за да слушат по-добре; но като чуха да се говори на немски, се върнаха и седнаха до огъня.

— Как се чувствуваш? — запита пътникът.

— Оздравях напълно — отговори болният.

— Много си блед и отслабнал.

— Възможно е, въпреки това съм излекуван, раната ми зарасна и вече не ме боли, само че силите ми се възстановяват много бавно. Но днес можах да стана и да стоя прав три часа.

— Много добре, значи смяташ, че след няколко дена…

— След петнайсет дена ще мога да яздя.

— Браво!

— А полковникът?

— Не съм чувал нищо за него, трябва да е умрял.

— Защо да е умрял, щом аз съм оздравял?

— Вярно, имаш право, но не ми се струва сигурно.

— Може би, боя се, че е умрял.

— Ама нали го мразиш!

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— А желаеш да е жив?

— Разбира се, ако беше умрял, щеше да ме лиши от отмъщението, за което платих толкова скъпо.

— Та какво възнамеряваш да правиш?