и отливи на сърцето, което се бунтува пред принудата и пречките. От часа, в който Кейт се пречупи пред волята на баща си и се съгласи да стане съпруга на Монтагю Смиджи, доброволната жертва почна да й тегне още по-силно. А на никого не можеше тя да разчита, че ще й предложи крепка десница и вярно сърце, за да я спаси от мъчителната безизходица. Младото момиче призоваваше цялата си душевна сила, за да изчака злочестия изход на своя жребий с всичката примирителност, на която то бе способно.

Оставаше една единствена утеха, която още ободряваше Кейт — ако тя изобщо можеше да я ободри: девойката бе изпълнила дълга, който й налагаше обичта към баща и. Тя се бе съобразила с неговите желания, защото, колкото и строг да беше той с другите, към нея се проявяваше винаги като мил и любещ баща. Сега, когато младата креолка знаеше с каква цел замина той, неговото внимание още повече засили признателността й.

Макар и да се примири или да се мъчеше да се примири, девойката не успяваше да потуши страстта си към Хърбърт, нито да прикрие горестта, породена от безнадеждността. Цялата утрин, след като г. Воуан тръгна на път, Кейтиното лице остана забулено от тъмния воал ада дълбока печал.

Обожателят на Кейт Воуан, т.е. нейният „годеник“, защото Смиджи минаваше вече за такъв, забеляза нейната необичайна тъга, но не успя да отгатне истинската й причина.

Естествено бе девойката да скърби за отсъствието на своя уважаван баща, който години наред не бе се откъсвал от нея за повече от няколко часа или най-много за един единствен ден. Ала тя скоро щеше да се успокои и всичко щеше да й мине.

С подобни разсъждения франтът си обясни посърналостта, която той откри в своята годеница.

От заранта контето отрупа младата креолка с много повече внимание, отколкото обикновено. Кустосът му бе възложил отговорна задача: да закриля дъщеря му и Смиджи желаеше да докаже, че е достоен за оказаното му доверие.

Великодушните грижи на франта само дразнеха закриляната от него девойка. Тя щеше да бъде много по-благодарна, ако той я оставеше насаме с въздишките и болката й.

Подир закуска Смиджи я покани да се поразходят. Той нямаше слабост към уморителни излети, а от деня на ловното си премеждие изгуби всякаква охота да броди из горите.

Той предлагаше да се поразходят само из парка, между пръснатите из него статуи. Времето навън бе прекрасно. Кейт нямаше основание да отблъсне поканата и я прие машинално.

Смиджи се впусна в обяснения за разните статуи, черпейки обилно от запаса познания върху древните класици, с които бе натъпкал главата си в университета. Франтът се спря по-специално пред статуите на Венера, Купидон и Клеопатра, символизиращи нежните чувства, които вълнуваха собственото му романтично сърце и за които не пропусна да намекне неведнъж. Той следеше отблизо Кейтиното лице, за да открие какво впечатление ще произведат изтънчените му слова, ала не забеляза израз, който да го изпълни със задоволство. Неговата дама настойчиво продължаваше да бъде погълната от тревогата, която се бе отпечатала на образа й от сутринта.

По средата на една от учените си беседи класическото конте бе прекъснато от слугата Томс, който се яви с вест за господаря си.

Лакеят му предаде, че един негов приятел — франтът имаше вече многобройни приятели на острова — му дошъл на гости. Не по работа, посещение само от учтивост.

Съобщеното от прислужника име налагаше вежлив прием. Горделивият собственик на Монтагювия замък не би се съгласил да напусне годеницата си за такъв маловажен повод, ако посетителят не бе знатна личност и ценен Смиджиев приятел. Контето запита годеницата си дали тя не би се засегнала от невниманието, ако се отдели за миг от нея.

— Ни най-малко — каза Кейт с бързина, която почти издаде, колкото много се радва, че се освобождава от кавалера си.

Смиджи последва слугата в къщи, а младата креолка остана между статуите — самата тя най-съвършена от цялата класическа колекция.

Известно време, след като се махна Смиджи, Кейт Воуан не помръдна от мястото, където той я остави, безмълвна и неподвижна като изваяните мрамори до нея. Ниоба бе наблизо и сякаш случайно очите на младата креолка се обърнаха към статуята на плачещата дъщеря на Диона.

— Ах — прошепна девойката, осенена от някаква странна мисъл, — злочеста майка на убити рожби! Ако твоята болка е била така трудно поносима като моята, наказанието ти трябва да е било наслада. Дано и аз да мога да се превърна в камък. Аз, горката!

Кейт въздъхна дълбоко и втренчи безжизнен поглед в статуята.

След малко мислите на младото момиче взеха друго направление и то престана да гледа статуите и парка. Неговият поглед се устреми нагоре към планината и се спря на върха й — Дяволската канара, която сега блестеше под пълното сияние на слънчевия светлик.

— Там — заговори си шепнешком девойката, — на тая скала и само на нея, изживях свиден час на истинско щастие — онова блаженство, за което бях чела в романите, без да вярвам, че е възможно, и което сега зная, че съществува: блаженството да гледаш в очите любимия си и да смяташ, както аз тогава повярвах, че любовта ти е споделена. Ах, какво щастие; какво блаженство!

Споменът за кратката среща с братовчеда; защото Кейтините думи се отнасяха до нея, завладя съзнанието на влюбената креолка и потисна възклицанията й за миг. Тя замълча, сетне отново подхвана:

— Какво говоря? Час ли? Ах, минутка, само минутка трая сладката измама, но ако зависеше от мене, бих предпочела да изживея тая минута още веднъж срещу всичкия си досегашен и срещу бъдещия си живот.

Кейт пак прекъсна монолога си, ала продължи да се взира в чуката, чието лъскаво чело изглежда нарочно се натрапваше на погледа й, като че за да ободри сърцето и със сладостния спомен, който събуди.

— Ох, чудя се — изохка най-после младото момиче, — чудя се какво ли ще стане, ако можех отново да се озова там. Да застана на мястото, където стоях. Да си представя Хърбърт, като тогава, до мене. Да събудя погледите, които той ми отправи. Да възродя собствените си усещания, когато отвърнах на неговия взор. Ох, това ще бъде чаровен сън!

Вълнението накара Кейт да замълчи, но скоро от устните и се изтръгна нов шепот.

— А защо да не се изкача горе? От какво мога да се плаша? Нима споменът ще направи болката ми по- силна от сегашната мъка, която ме души. Не, не бива да се боя! Защо ще се страхувам от изпитанието? Трябва да рискувам. Начаса ще се изкача и ще застана на същото място. Ще призова миналото и ще дам пълен простор на спомените и на въображението. Никакво колебание! Не ще имам никакви свидетели освен небето над главата си. Нека види то разрухата на моето разбито сърце, пожертвувано в изпълнение на дъщерен дълг!

Младото момиче престана да шепти; възбудено и нервно нагласи на разкошните си плитки бяла батистена кърпа, която държеше в ръка. Сетне то зави зад къщата, но не свърна встрани, за да влезе вътре или да се обади на някого за внезапното си решение, а с притичване достигна до задната част на градината.

Там се намираше вратичка от редки летви, която водеше за горската пътека, криволичеща змиевидно по склона.

По същата пътека девойката бе минала, за да отиде да наблюдава слънчевото затъмнение, ала как се различаваха мислите, които сега вълнуваха нейните гърди, от настроението й в оня паметен ден. Наистина тя и тогава не бе крачила с леко сърце, но все пак надежда крепеше духа й. По онова време тя още не знаеше, че братовчед й е безразличен към нея и че е увлечен в по-щастливата и съперница. Подробностите, които Кейт научи по-късно, на които тя сама присъствува, слуховете, които достигнаха до нейните уши и чиято истинност се потвърди — всичко допринесе да угаснат плахите колебливи искри на упованието.

Тая утрин в ума и заседна нова мисъл, предназначена да увеличи тъгата и да засили подтиснатостта й.

Разкритията, които баща и направи, преди да потегли на път, признатата малоценност на нейния