нерадост и унилост, смесено с понятна тъга пред мисълта, че той напуска къщата за толкова дълго време. Ала оня, който би наблюдавал младото момиче по-отблизо, не можеше да не открие в прелестните му черти болка, бликаща от друг, по-дълбок извор.

Целта на пътуването на кустоса можеше да обясни отчасти скръбта, която се четеше в държанието на дъщеря му. Тя знаеше за какво заминава той. Научи го предишната вечер от бащините уста.

Тогава за пръв път през живота си тя узна неблагоприятните обстоятелства, които съпровождаха нейното рождение и родство, понеже до този ден тя бе в пълно неведение за своето обществено и правно положение. Тогава за пръв път й бе обяснена нейната безправност в ямайското общество — липсата на правоспособност и унизителната непълноценност, от които тя трябваше да страда.

Бащата тръгваше сега на път, за да отстрани неправоспособността и да премахне обществената малоценност на дъщерята.

Девойката не можеше да не изпита признателност, която щеше положително да бъде по-дълбока, ако плантаторът не се престара в подчертаването на заслугата си, използувайки я като лост за отстраняване на нежеланието на Кейт да сключи брак със Смиджи, нежелание, което все още се проявяваше.

През няколкото минути, които г. Воуан посвети на закуската, двамата не размениха много думи. Той едва кусна разкошните гозби. На пътника не му допадаха ястията, с които бе отрупана трапезата, а изглежда изпитваше само жажда.

След като изпи няколко чаши кафе, единствено за да уталожи жаждата си, без да хапне троха хляб или нещо друго, стана от масата и се приготви да се сбогува.

Господин Тръсти влезе и съобщи, че конете и придружителят са готови и чакат отвън.

Кустосът постави пътническата си шапка и с помощта на Кейт и прислужницата облече пардесюто, тъй като утринният въздух бе остър и хладен.

Докато се извършваха последните приготовления за път, една мулатка се суетеше из помещението и от време на време прислужваше или заставаше мълчаливо в дъното на хола. Тя беше робинята Синтия.

В държанието на тази жена се забелязваше нещо странно — една нервна напрегнатост се чувствуваше, докато тя шеташе. Тя отиваше ту на една, ту на друга страна без ясно определена цел. Стъпките й бяха плахи, погледът блуждаещ и бегъл.

Цялото и поведение би изненадало един бдителен наблюдател, но никой от тримата присъствуващи не го забеляза.

Купата със суизъл се намираше на бюфета. Докато слагаха закуската на софрата, Синтия напълни съда с разхладителното питие, което тя размеси в една съседна стая. Някой я запита защо го приготовлява толкова рано, особено щом господарят ще замине, преди да дойде време за суизъла, който се пиеше обикновено през жарките часове на деня.

— Може господар да иска да пие суизъл, преди да заминава — обясни Синтия.

Предположението на прислужницата излезе правилно. Точно когато се канеше да излезе на стълбището, кустосът изпита нов пристъп на жажда и поиска да му се поднесе нещо за пиене.

— Господар не иска ли чаша суизъл? — запита мулатката, приближавайки се до кустоса. — Аз приготвила за господар много хубав суизъл — прибави тя настойчиво.

— Да, момиче — съгласи се плантаторът. — То е най-подходящото. Донеси ми един голям пахар.

Преди господарят да се обърне, робинята поднесе пълна до ръба чаша. Той не забеляза, че ръката на Синтия трепна, докато държеше чашата, и че очите й се извърнаха встрани, сякаш да не видят някаква страшна гледка.

Жаждата не позволи на кустоса да зърне нищо друго освен питието, което обещаваше да облекчи жаждата му.

Той взе пахара и не го отдели от устните си, докато не изпи цялото му съдържание.

— Прехвали го май, момиче — рече той, връщайки чашата. — Суизълът ти никак не ми се стори вкусен. Нагарчаше малко, но предполагам, че е виновно небцето ми, което не е в ред. Пък и човек не бива да придиря, когато пие за изпроводяк.

След този опит да изглежда весел Лофтъс Воуан се сбогува с дъщеря си, метна се на седлото и потегли.

Ах, кустосе Воуан! Този изпроводяк бе последният, който ти бе съдено изобщо да изпиеш. В искрящия суизъл имаше отвара от съдбовната змийска лоза. С дългата глътка ти вкара във вените си една от най- смъртоносните растителни отрови.

Чакровото пророчество скоро ще се сбъдне. Сега смъртното заклинание бързо ще свърши работата си. След двайсет и четири часа ще се превърнеш в студен труп!

След като се измъкна от чифлика, Кюбина бързо се върна на поляната при памуковото дърво, където седна на един пън и зачака младия англичанин.

Маронът постоя няколко минути неподвижен, ала с всеки изтекъл миг безпокойството му растеше. Той нямаше дори лула, с която да залъже нетърпението си, защото тя остана в люлката, където я хвърли от кокосовата палма.

Не след дълго и лулата не би могла да успокои нервната му възбуда, понеже Хърбъртовото забавяне го разтревожи сериозно.

Какво можеше да задържи момъка? Нима евреинът се бе събудил и възпрепятствуваше някак си своя книговодител да излезе? Кюбина не можеше да си представи поради каква причина Хърбърт не пристигна десетина минути подир него при памуковото дърво. Пет минути, дори половината, му бяха достатъчни, за да облече необходимите дрехи. Какво тогава можеше да му попречи да последва незабавно марона? Несъмнено отправеният зов, подсказаната, опасност, застрашаваща онези, за които трябваше да милее, подчертаната необходимост да се бърза не можеха да бъдат криво разбрани. Положително всичко това бе достатъчно, за да накара момъка да се озове в гората, без да се колебае и миг.

Защо тогава се бавеше?

Кюбина не можеше да си обясни причината другояче, освен че евреинът се е събудил и задържал момъка.

Ами ако Хърбърт е загубил пътеката за мястото на срещата? Тя не бе ясно очертана, тъй като представляваше следа, оставена от добитъка, и рядко се използуваше от хора. Освен това из гората имаше десетки подобни пътеки, които отиваха във всевъзможни посоки, кръстосваха се и се разклоняваха. Полудивите телци и кончета на чифликчията скитаха на воля из гъстака и оставяха дири навред. За да може да се следва едно определено направление, човек трябваше да умее да се ориентира из леса и да познава профила на терена. Вероятно младият англичанин се бе заблудил. Когато тези предположения минаха през главата на Кюбина, той се упрекна за своята недосетливост. Трябваше да изчака Хърбърт край чифлика и да го отведе със себе си.

— Crambo! Как не се сетих! Ех, че съм глупак — прошепна маронът, разхождайки се нагоре-надолу, защото отдавна не го свърташе на едно място. — По всяка вероятност той е изгубил пътя. Трябва да се върна по пътеката. Може би ще го намеря. Ако е хванал правилния път, непременно ще го пресрещна.

При тези думи маронът прекоси бързо полянката и тръгна по пътеката към чифлика.

Предположението, че Хърбърт се е заблудил, беше съвсем правилно. Младият англичанин не бе се връщал на сцената на своето странно приключение от деня, в който се запозна с чудноватите хора. Не защото не му се щеше, тъй като той се бе канил неведнъж да го стори, ала увлечен от нещо друго, все не намираше сгоден случаи.

Не особено вещ в изкуството да се ориентира из гората, особено в западноиндийския лес, той — както бе основателно допуснал Кюбина — се бе отклонил от правилната пътека още от самото начало и сега се луташе из шумака, за да дири поляната с исполинското памуково дърво.

Не ще и дума, че той след време щеше да я намери или щеше да попадне случайно на нея, защото, подтикван от тревожната покана, той шареше из гората във всички направления с усърдието на младо ловно куче, което излиза за пръв път на лов.

Междувременно маронът се върна бързо по пътеката, която водеше за чифлика, без да срещне англичанина или да открие някаква следа от него.