— Пет, ни дума! Господин Воуан — пошушна маронът и направи многозначителен знак към трема, — измъкнете се от койката, вземете си шапката и ме последвайте в гората. Имам важни вести за вас. Касае се до живота и смъртта на близки хора. Излезте незабелязано и, за бога, гледайте да не ви усети оня там.

— Кой? — запита Хърбърт също шепнешком.

— Погледнете там — отвърна маронът и посочи към заспалия в креслото.

— Разбирам. Е?

— Елате да се видим на полянката. Тръгнете веднага. Не губете нито миг. Ония, за които трябва да милеете, са в опасност.

— Идвам — каза младият англичанин и понечи да излезе от люлката.

— Толкоз. Тръгвам и ще ви чакам под памуковото дърво.

При тези думи маронът напусна седалката, на която бе прекарал толкова време в неописуема досада; спусна се по стройното палмово стебло като моряк, който слиза по гротщага на своя кораб, и с бърз тръс се изгуби между подивелия гъстак на някогашната захарна плантация.

Хърбърт Воуан не закъсня да последва стъпките му. Някои скорошни, даже съвсем пресни, едва вчерашни разкрития го бяха подготвили за предстоящ чудноват завършек на лесния живот, който той напоследък водеше. Сега се надяваше, че ще получи осветление от марона. Но най-вече го подтикваха странните слова на Кюбина: „Ония, за който трябва да милеете, са в опасност!“

Имаше само едно създание, което бе достойно за тях: Кейт Воуан. Нима тя бе в опасност?

Хърбърт не се мая да мъдрува. Шапката и палтото му висяха в съседната стая. Той ги надяна за две секунди. Още една секунда му бе нужна, за да вземе и пушката си.

Той бе премного припрян и достатъчно безстрашен, за да не се побои да скочи от високата веранда. Предпазливостта не му позволяваше да слезе по стълбата, макар тя да бе пазена само от един спящ.

Младият англичанин преметна крак връз перилата, рипна на земята и улавяйки пътя, по който отмина маронът, скоро се изгуби сред дивата растителност на изоставената градина.

Благодарение на обстоятелството, че тръгна бързо от Щастливата долина, Хърбърт Воуан се изплъзна тъкмо навреме. Едно забавяне само с десетина минути би попречило на намеренията му или най-малко би дало повод да го питат накъде се е запътил, както и да следят и дебнат движенията му.

Едва Хърбърт се отдалечи дотолкова, че чифликът престана да се вижда, утринната тишина бе нарушена от нестройния звън на камбана.

Звуците не смутиха младия англичанин. Той знаеше, че те не бият тревога, а единствено зоват робите на непосилен труд.

Хърбърт предположи, че звънът ще събуди и заспалия в креслото господар, и се поздрави за щастието, че успя да се измъкне навреме. Сигналът накара същевременно пътника да ускори крачките си към уреченото място.

Кюбина, макар и на значително по-голямо разстояние, също чу камбаната и изтълкува нейния зов по сходен начин, като си представи каква беда можеше да го сполети, ако не беше я преварил. Той също допусна, че звуците ще събудят унесения в сън евреин.

И двамата разсъждаваха правилно. Още при първото „бим-бам“ на камбаната чифликчията се стресна от котешката си дрямка, изправи се в креслото и се огледа кисело.

— Гошподи! — възкликна той и изплю угарката от пурата, която бе залепнала на устните му. — Веше светъл ден! Май ше съм шпал повеше от два шаса. Ех, сега беше време да се бодърщвува! Кущосът ще е вече на път и ако тия ишпаншки ловци се шправят ж работата така жръшно, както обещаха, той довешера ще шпи по-дълбоко, отколкото снощи е шпал. Гошподи — изпъшка търговецът на роби с глас, който издаде промяна в хода на мислите му, — ами ако ги хванат на мещопрещъплението? Какво ще щане? Положението щава опажно… гръм да ме убие, опажно положение! Как се не сетих по-рано — продължи той след няколко мига на размисъл, който бе очевидно тревожен. — Ами те могат да щанат прокуроршки жвидетели и да ме замесят и мене — мене, съдията! За да шпасят кожата си, ще го направят. Но и да не ги заловят на мещопрещъплението, пак има опажнощ. На Мануел езикът е дълъг като машетето му. Той е голям бъбрица. Трябва да ги махна от ощрова — и двамата при първия удобен жлушай.

В своите сметки Джесурън не слагаше повече Чакра, защото сега бе убеден, че тъмното дело ще бъде извършено от испанските убийци и че кустосът ще загине от меч, а не от отрова.

Дори и да успееше Синтия да даде смъртното питие — една възможност, на която не можеше да се разчита особено, даже и да бъдеше отровен плантаторът, евреинът не се плашеше от магьосника. А колкото се отнасяше пък до робинята, чифликчията никога не бе имал с нея Пряко вземане-даване и следователно тя нямаше възможност да го замеси в адския заговор.

— Налага се да вжема някои мерки — каза Джесурън, като стана от стола си и понечи да се прибере в стаята, за да оправи дрехите си.

— Какво е най-умещно да предприема — спря се той близо до вратата на стаята и лицето му доби съсредоточен израз. — Да, да, тошно така. Ще ижпроводя пратеник в Гощоприемната планина. Ще пратим някого уж по работа. Те може да се ижненадат, понеже напожледък съседшките ни отношения никак ги няма, ама не вреди. Надявам се, ше кущосът е заминал и Рейвънър може да отправи пожланието до гошподин Тръщи. Така ще полушим новини. Хей, Рейвънър — провикна се господарят към своя управител, който с камшик в ръка се мотаеше из двора, — нужен ще ми, гошподин Рейвънър!

Рейвънър изсумтя нещо, за да покаже, че е чул, и се изкачи на пруста, където застана безмълвно в очакване да узнае за какво го викат.

— Имате ли някаква работа, във връжка ш която бихте могли да ижпроводите пратеник на гошподин Тръщи от Гощоприемната планина, а?

— Хм, работи с купища. Тези проклети свине на кустоса влезли в царевицата в горната нива и всичко направили на пух и прах. Трябва да поискаме обезщетение.

— Отлишно, отлишно!

— Хм, кой знай дали ще викате отлично, ако видите поразията. Ще ви се приплаче, когато дойде време да берем царевицата, уверявам ви.

— Не се тревожете. Ще заведем дело. Няма да го ощавим да се ражмине, но тошно сега имам друга, по-важна работа. Пратете един шовек до гошподин Тръщи да направи оплакване. И вижте, гошподин Рейвънър, желая да бъде някое събудено момше. Ишкам да ражбере дали кущосът си е в къщи, беж да пита направо. Шух, ше той ще тръгва на път, та да проверя дали е заминал. Ражбирате ме, нали?

— Да — отвърна управителят с вид, издаващ, че е разбрал. — Ще пратя човек, който да получи отговор на въпроса, без да пита. Синия Дик ще се справи.

— Вярно. Синия Дик е тамам за такава работа. И вижте, гошподин Рейвънър, кажете му да се опита да види, ако може, мулатката Синти.

— Какво да й каже?

— Да й предаде да дойде тук, ако има жгода. Ишкам да поговоря ж нея. Но да внимава, гошподин Рейвънър, какво върши и кажва. Да шепне с момишето само на ухо.

— Ще му заръчам всичко необходимо — отговори управителят уверено. — Сега ли искате да тръгне?

— Нашаса, нашаса! Имам ожнования да бързам. Пратете го колкото може по-шкоро.

Рейвънър, без да каже думичка повече, отиде да изпроводи пратеника и няколко минути по-късно жълтокожият Меркурий, известен под прякора Синия Дик, забърза по пътеката, която водеше от Еврейския чифлик за господарския дом на Гостоприемната планина.

Краткият разговор между Джесурън и управителят се водеше шепнешком, понеже евреинът не желаеше той да бъде подслушван от другиго, особено от кустосовия племенник, който — както предполагаше чифликчията — спеше в люлката на някакви си десетина крачки.